Миналата седмица стана свидетел на съвместни военни учения между Гърция и Израел във водите южно от остров Крит. В тях са участвали различни военни платформи, включително фрегати, ракетни катери, корвети, а според ресорни експерти основната цел на обучението е било проектирането на оперативна съвместимост в планирането и провеждането на далекбойни операции. За целта в рамките на обучението гръцки F-16 са били презареждани в движение от израелски танкер.
На този фон отново миналата седмица се появиха информации, че Атина планира да закупи изделия от военно-промишления комплекс на Тел Авив. Според медиите става дума за преговори за придобиване на системи Spyder (Rafael Advanced Defense Systems), Barak MX (Israel Aerospace Industries – IAI), David’s Sling (вариант SkyCeptor) и ракетни установки PULS. Целта на Атина е модернизиране на многопрофилната противоракетната отбрана на страната, създавайки т.нар. „Щит на Ахил“. Предвидените за целта около 3 млрд. евро са само част от 28 млрд. евро, които страната мисли да инвестира в отбрана до 2036-та г., включително придобивайки офанзивни възможности.
Сътрудничеството в сигурността и отбраната между Гърция и Израел не е едиствената сфера, в която двете държави развиват партньорството си. Опитът за свързването на гръцкото потребление с израелско електричество – това е т.нар. Great Sea Interconnector project, остава в основата на „напасването“ на двете икономики като част от по-амбициозен проект, продължаващ към Европа (с оглед нуждата от енергийна диверсификация на Стария континент).
Партньорството между Атина и Тел Аив не е нов феномен, но той се интензифицира. Основната движеща сила за това е споделеното съперничество на двете с Анкара. Гърция (и Кипър) и Израел бяха и основните „носещи колони“ на антитурския съюз от 2019-та г. в Източното Средиземноморие, в който влизаха както държави от региона като Египет и източните власти в Либия, така и страни, подкрепящи го от дистанция – Франция, ОАЕ и САЩ.
Шест години по-късно обаче ситуацията за Гърция и Израел спрямо Източното Средиземноморие изглежда много по-сложна. Дотук се стигна след няколко успешни хода на турската външна политика в региона, чрез които тя успя да разбие въпросната антитурска коалиция в онзи й вид.
Въпросните ходове на Реджеп Таийп Ердоган бяха следните.
Единият бе да диверсифицира политиката си спрямо Либия, развивайки отношения и с източните власти в страната, доминирани от клана около генерал Халифа Хафтар (синът му Садам Хафтар бе на посещение в Турция в началото на годината). Целта на Анкара тук е да спечели подкрепа от властите в Бенгази за получаване на правото да проучва за въглеводороди в изключителни икономически зони, които се оспорват между нея, от една страна, и Атина и Кипър, от друга (и за което вече има подкрепата на властите в Триполи). Въпреки прогреса в турската политика спрямо източните либийски власти, Европейският съюз подкрепя позицията на Гърция и Кипър в спора им с Турция за изключителната икономическа зона на страните членки на ЕС.
Вторият ход на Ердоган бе спрямо Египет в посока на разведряването на отношенията между тях. В края на септември месец Анкара и Кайро порведоха общо военноморското обучение "Friendship Sea-2025, което бе първото такова от 13 години насам. А миналата седмица двете столици си поставиха и доста амбициозна цел за постигане на 15 млрд. долара търговски обмен. Въпреки че не трябва да подценяваме съществуващия идеологически антагонизъм между Кайро и Анкара, разведряването на отношенията между тях се опосредства от различни фактори – били те от стратегическо значение (погромът на Ивицата Газа от Израел) или от тактическо (подкрепата за военните в Судан срещу Силите за бързо реагиране на генерал Мохамед Дагало - Хемети).
Във всички случаи обаче Турция успя, ако не да превърне в обезателно свои партньори, то поне да релативизира значението на Бенгази и Кайро в антитурската коалиция в Източното Средиземноморие. Пробив в това отношение е и смекчаването на открито враждебните отношения между Турция и ОАЕ и превръщането им в лицемерно учтиви.
Следващият ход, посредством който Турция успя да пробие създадената срещу нея коалиция в Източното Средиземноморие, е свързан с драстичното подобряване на отношенията между Анкара и Вашингтон през втория мандат на Доналд Тръмп. Турция успя да предефинира своето геополитическо значение и тежест за САЩ – като гарант на Хамас в Ивицата Газа, като медиатор между Украйна и Русия и като политически фактор, оформящ облика на новите власти в Сирия (Турция е страна, която иска да формира гръбнака на евентуалните Международни сили за сигурност, които трябва да бъдат установени в Ивицата Газа).
Въпреки този прогрес в публичната комуникация между Ердоган и Тръмп, стъпваща на положителната преоценка на геополитическите координати на Турция от страна на САЩ, както и на базата на сключените споразумения за закупуване на американски въглеводороди от страна на Анкара, обемът на тяхното партньорство може много лесно да срещне своите лимити, както вече сме разглеждали тук.
Нещо повече, концепцията на Турция да се превърне в газов хъб, което е трудно да се реализира без руски въглеводороди, е едновременно предизвикана и от Гърция, и от Израел.
Атина се опитва да стане газов разпределител с помощта на американски LNG в лицето на т.нар. Вериткален газов коридор, започващ от нейните терминали на Бяло море в посока Украйна и Централна Европа. Израел пък възлага надежди да снабдява Европа с природен газ след като той бъде втечнен на египетските терминали. С други думи, Гърция и Израел имат идентични интереси на Турция – да снабдяват Европа с въглеводороди. САЩ обаче биха предпочели това да става с техен LNG или с всякакъв друг, различен от руския, което дава предимство на концепциите на Гърция и Израел (а тази на Турция ще зависи от способността на страната да увеличи обема на получаван газ от Азербайджан и Централна Азия).
Израел остава ключов партньор и на потенциалния Икономически коридор Индия - Близкия изток - Европа, подкрепян от САЩ като алтернатива на китайския „Един пояс, един път“, като все още няма яснота дали той ще мине през Гърция или Италия. Именно в конкуренция на този проект, който я заобикаля за сметка на Саудитска Арабия, ОАЕ и Израел, Турция се опитва да прокара алтернативен търговски коридор (Пътят на развитието Ирак – Европа, минаващ през турска територия).
Гърция и Израел са и традиционни противници на перспективата Турция да бъде върната в програмата на „Локхийд Мартин“ и да придобие F-35, а в рамките на Европейския съюз Атина продължава да бойкотира евентуалното включване на Турция като партньор по програмата на съюза „Действия за сигурност в Европа” (SAFE), чиято стойност от 150 млрд. евро цели финансирането на отбраната на ЕС.
Германия обаче не просто даде разрешението си за продажбата на 20 изтребители Eurofighter на Турция, но и подстрекава Гърция да смекчи позицията си срещу Анкара спрямо евентуалната роля, която турският военно-промишлен комплекс може да изиграе в процеса на рехабилитирането на отбраната на Стария континент. Последното е показателно за това, че Турция успява да се възползва и от положението на ЕС, който е изправен пред предизвикателства, произтичащи от войната на Русия с Украйна (и германският канцлер Фридрих Мерц, и британският премиер Киър Стармър бяха на посещения в Турция, където по-рано през годината бе и италианският премиер Джорджа Мелони).
Именно рисковата ситуация на ЕС, подобряването на отношенията със САЩ и успешните регионални ходове на Турция правят така че Анкара успя да извлече конкретни плюсове в ситуация, която бива оценявана като наситена с отрицателни потенции от другите регионални субекти. А това означава само едно: бурята, която плаши другите, опъва платната на Ердоган.
Подписаните договорености във Вашингтон между САЩ и Турция за сътрудничество в ядрената енергетика за граждански цели и за вноса на допълнително количество LNG крият едновременно възможности и рискове за Анкара
Тарикатокрацията и политиката на бабаитлък, в която Християн Мицкоски и Александър Вучич се перчат популистки пред техните съграждани, но се правят на жертви пред европейците, е управленска формула на югославското минало, с която двете страни трудно могат да получат европейско бъдеще
Постигнатото предварително рамково споразумение между Вашингтон и Пекин - в което Китай да отложи регулациите (разбирайте ограничението) на износа си на редкоземни метали с една година, да поръчва отново американска соя, да ограничи износна на химикалите на фентанила и да продаде американските акции на TikTok, а САЩ да не наложат нови мита и евентуално да позволяват експорта си на някои полупроводници – е опит за търговия на китайско време (ресурси) срещу американско пространство (технология)
Мартин Табаков е доктор по политически науки от НБУ. Интересите му са свързани с международните отношения и конкретно към американската и турската външни политики, които е коментирал в редица специализирани и популярни издания. Работил е като съветник към Политическия кабинет на Министъра на външните работи на България.
Коментари (0)