AP/БТА

Постигнатото предварително рамково споразумение между Вашингтон и Пекин - в което Китай да отложи регулациите (разбирайте ограничението) на износа си на редкоземни метали с една година, да поръчва отново американска соя, да ограничи износна на химикалите на фентанила и да продаде американските акции на TikTok, а САЩ да не наложат нови мита и евентуално да позволяват експорта си на някои полупроводници – е опит за търговия на китайско време (ресурси) срещу американско пространство (технология)

Конкуренцията между САЩ и Китай ще се оформя и обостря не толкова поради идеологически съобрежния – да речем, демократична политическа система срещу тоталитарна такава, колкото от борбата им за ресурси. Капиталисти и комунисти еднакво имат нужда от редкоземни метали –  за да произвеждат технологии, които да им позволят да продължат да бъдат капиталисти и комунисти. Вашингтон и Пекин, независимо от идеологическите им бодли, ще имат общ фундамент помежду си – едните ще са техно-капиталисти, другите – техно-комунисти.

Предстоящата среща между Доналд Тръмп и Си Дзинпин – в своята основа, в своя най-важен аспект – ще трябва да адресира именно ситуацията с притежанието и разпределението на редкоземните метали. Китай е в доминантна позиция, добивайки около 70% и обработвайки 90% от тях в световен мащаб. Това означава, че Поднебесната империя изглежда добре обезпечена за своя геополитически проект – тя притежава ресурса, притежава и веригата за доставки.

Оттук една от основните цели на американската външната политика в обозримо бъдеще ще бъде опитът за смекчаване на това предимство на Китай. Затова САЩ вече сключиха сделки за съвместно разработване и доставки на редкоземни метали с Австралия и Пакистан, същото Тръмп направи и с Тайланд, Малайзия и Япония в текущия му транзит през Азия. Вероятно сега администрацията във Вашингтон си дава сметка, че прибързаното им изтегляне от Афганистан не е било обезателно добър стратегически ход и е възможно скоро да стигне до извода, че суматохата в отношенията им с Канада също не работи за тях – Кабул и Торонто са столици на държави с богати залежи на редкоземни метали.

Всяка една конкуренция – независимо дали тя е имала вида на просто икономическо/политическото противоборство или е ескалирала до военно такова – се развива във време-пространството (континуума). Времето и пространството са най-важните ресурси, които една държава може да има.  

Притежанието, обработката и веригата на доставки на редкозмени метали са изкючителен стратегически актив на Китай, който кореспондира с времето. Или с други думи, за Поднебесната империя резултатите са „въпрос на време“, когато вече притежава определящия икономиката и технологията актив. По същия начин, по който, когато прогресът зависеше от въглеводородите, САЩ подкрепяха и „прибираха“ под „чадъра на сигурността“ си богатите на петрол и природен газ държави от Персийския залив (първо Иран, после и арабските монархии).

Текущата уязвимост на САЩ  спрямо редкоземните метали е крещяща: когато Пекин наложи ограничения на износа на този тип суровина, Доналд Тръмп разбра, че „няма карти“. Споразуменията с Австралия, Пакистан, Япония, Тайланд, Малайзия и т.н. за тези ценни ресурси са опит от страна на Вашингтон да „придобие карти“, но това ще отнеме време, ще иска сложна логистика и ще има въпросителен резултат.

Ако времето е на страната на Китай, когато става дума за наличието на определящи ресурси, то другата част от континуума – пространството, все още е аксесоар на САЩ. Пространството реферира към технологиите, с помощта на които се „овладява“ и „подчинява“ това пространство. От морето, през земята до орбита – Вашингтон притежава системи за предупреждение, наблюдение и нападение, каквито Китай, въпреки своя технологичен бум, все още няма. Затова на свой ред Пекин усети болка, когато САЩ наложиха ограничения именно на технологиите, така че Китай не само да не може да получава модерните американски полупроводници, но и да не може изнася своите собствени свободно (идеята на Вашингтон е да превърне китайските чипове и руския петрол като рискови за възможните им потребители).  

Разбира се, нито Китай контролира окончателно времето (и ресурсите), нито САЩ – пространството (и технологиите). Всяка една от двете държави е колос, защото притежава и от другото – Китай има все по-добри технологии, САЩ се сдобива с все повече ресурси. Но към момента всяка една от двете държави е по-добрата в едното и по-слаба в другото.

Постигнатото предварително рамково споразумение между Вашингтон и Пекин - в което Китай да отложи регулациите (разбирайте ограничението) на износа си на редкоземни метали с една година, да поръчва отново американска соя, да ограничи износна на химикалите на фентанила и да продаде американските акции на TikTok, а САЩ да не наложат нови мита и евентуално да позволяват експорта си на някои полупроводници – е опит за търговия на китайско време (ресурси) срещу американско пространство (технология).

Това би било споразумение, което няма да разреши проблемите между тях, но ще им даде възможност да определят естеството на техните отношение – дали те ще се отнасят един към друг като бокьори, при които победата на единия е равна на загубата на другия, или на бизнесмени, които печелят – пък и нееднакво – от взаимоотношенията си.

Това, което създава предпоставки за срещата между Доналд Тръмп и Си Дзинпин и за споразумение между тях, пък било то и ограничено като обхват и време, е споделената равносметка, че всяка една от двете държави все още може да загуби повече, отколкото да спечели, ако те не постигнат някаква степен да договореност.

Ако САЩ и Китай са бокьори на ринга и бизнесмени извън него, то това ще означава форма на едновременна конкуренция и партньорство. Докато едната от тях не реши да се появи на бизнес среща с боксовите ръкавици, вместо с вратовръзка.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Мартин Табаков