Ще успеят ли наложените от администрацията на Доналд Тръмп санкции срещу „Роснефт“ и „Лукоил“ да принудят Владимир Путин да седне на масата за преговори и да преустанови бойните действия в Украйна?
Скептичен съм. Със сигурност Русия ще усети цената от наложените санкции – „Роснефт“ и „Лукоил“ осигуряват значителна част от постъпленията в руския бюджет. Петролният сектор на страната вече страда от намаления капацитет за износ, причина за което са както директните санкции на ЕС и вторичните такива на САЩ, така и поради пораженията върху петролната и газова инфраструктура, които Украйна нанася на Русия.
Но Путин води войната в Украйна заради аргументи от политическо естество, поради които е готов да жертва икономическите интереси на страната. Санкциите – било новите такива на Вашингтон или старите такива на ЕС – пропускат да уцелят сърцевината на Кремъл. А тя е политическа – Владимир Путин като деспот на територия, чийто властови монопол се опира на санкционираща сила (силовите структури за оказване на контрол) спрямо всички и възнаграждаваща сила (клиентелистка мрежа за разпределяне на облаги) спрямо малцина. Руският народ в неговата цялост е регулярен обект на първото и по изключение на второто.
Специфичното на най-новите санкции на САЩ обаче е, че цената за тях ще бъде заплатена не само от руския народ, но и от клиентелистката клика около Владимир Путин. Все пак държавната „Роснефт“ е ръководена от Игор Сечин. Но в една компания и държавите, които функционират като частни дружества, изпълнителният директор винаги може да бъде сменен, за разлика от собственика.
Преди да наложи тези санкции, Доналд Тръмп отмени планираната среща с руския президент в Будапеща, казвайки, че разговорите с Путин „не водят доникъде“. Какво стои в основата на това решение на американския президент?
Чисто формално, поводът е това, че Владимир Путин не желае да се съгласи със „замразяването“ на войната по текущата фронтова линия. Припомням, че това е традиционно европейско условие – активните бойни действия да спрат по линията на конфликт, а след това да се водят преговори за окончателното преустановяване на войната. Хубаво е, че американският президент – макар и половин година по-късно – усвои това европейско схващане.
На по-базово равнище обаче смятам, че Доналд Тръмп просто разбра, че няма смисъл от срещи с Владимир Путин, когато те не биват придружавани с прогрес в мирните преговори. Предвид спецификите на характера на Тръмп, мисля, че той не иска да изглежда като глупак. Ако трябва да субординираме интерсите на американския президент, мисля, че за него е по-важно да не изглежда „изигран“ като личността Доналд Тръмп, и чак след това идва суетата от дипломатическия успех на политика Доналд Тръмп.
Обърнете внимание – тук не говорим толкова за политика, колкото за вътрешната организация на душевното задоволство на американския президент: славата на успешния политик обостря нарцисизма, но малтретирането на егото е непоносима цена.
Това винаги е бил основният риск пред Владимир Путин: от коя част на егото на Тръмп ще се озове – от тази, която спомага за изграждането на положителната себеоценка на американския президент, или от другата, която възпрепятства въвеждането на Аз-а му.
Защо в такъв случай Доналд Тръмп се оказва, поне засега, по-успешен в дипломацията му за мир в Близкия Изток, отколкото спрямо войната в Украйна?
Мисля, че има поне два фактора за това.
Първо, войната между Хамас и Израел бе поне временно спряна, чак след като Тел Авив успя да нанесе такива поражения на палестинския анклав, каквито Русия все още не е нанесла на Украйна. Тоест имаме момента на изразходваната енергия и на умората на гражданското общество. За разлика от Израел, Русия не може да се обяви към този момент за победител във войната с Украйна, а това намалява стимула за спиране на войната на Кремъл, защото в света на руското политическо единоначалие има само окончателни категории – победа и загуба. А ситуацията в Украйна за Русия не е нито победа, нито загуба. И ако Израел спрямо ивицата Газа има резултат, който може да бъде обяснен като победа, Москва спрямо Киев няма такъв резултат.
Второ, Тръмп успя да „аутсорсне“ част от дипломатическата активност в Близкия изток на държави като Турция и Катар, които имат механизмите за оказване на натиск върху Хамас. Само Китай може да играе подобна роля спрямо Русия, но Пекин няма интерес от спиране на войната в Украйна.
Ще издържи ли крехкият мир от първата фаза на плана на Доналд Тръмп спрямо ивицата Газа? Видяхме вече, че то бе нарушено като Хамас и Израел взаимно се обиниха за това.
Ще издържи дотогава, докогато Хамас и Израел биват подлагани на външен натиск. Теост и двете страни в конфликта трябва да разберат, че ако възобновят бойните действия, те ще регистрират повече щети, отколкото ползи.
Външният натиск не е загубил смисъла си с достигането до първата фаза на плана на Тръмп. Напротив, външният натиск тепърва ще е необходим, защото предстоят преговори по тежки за вземане решения, свързани с демилитаризацията на Хамас и изтеглянето на Израелските отбранителни сили от палестинския анклав. Но аз не виждам как ще се случи кое да е от тези две неща.
Защо?
Тъй като за Хамас оръжието или просто монопола върху насилието и сигурността винаги са служили като инструмент, с който те да придобиват и политическа власт. За Хамас автоматът е основата, печатът е надстройката. Затова въпросната групировка е уж готова да признае евентуална власт на съвет от палестински експерти, но шикалкави спрямо перспективата да се разоръжи. Израел пък ще използва това като аргумент и причина, за да не се изтегли от анклава и да продължи незаконната си окупация.
Покрай конфликтите в Близкия Изток и Украйна, с които някак свикнахме, на заден план премина избухването на един друг – този между Афганистан и Пакистан. Двете държави също се съгласиха да преустановят престрелките помежду си на дипломатически форум в Катар, но ще издържи ли това споразумение?
Този конфликт не е толкова междудържавен, колкото е сектарен, тъй като етническата композиция на Пакистан създава „търкане“ и напрежение, което се „разлива“ и към съседен Афганистан. Оттук конфликтът между тях е по-скоро структурен, отколкото да е функция на някаква политическа конюнктура. Имам предвид, че от двете страни на линията Дюранд – границата между двете държави, непризната от Афганистан – има пущуни, което е много по-определящо, отколкото подкрепата, която Пакистан и някои специфични структури на Исламабад отдаваха за талибаните в Афганистан, преди да се скарат.
Оттук медиаторските усилия на Катар и Турция могат да деескалират конфликта, но няма да го разрешат. Но тези, пък и други външни фактори, имат механизми за влияние – талибаните в Афганистан имат нужда от придобиването на международна легитимност и от финансова подкрепа. От парични стимули – било от Саудитска Арабия, било от МВФ – има нужда и Пакистан. Това може да влияе Кабул и Исламабад в посока деескалация, но няма да разреши структурните проблеми между тях.
Иначе талибаните в Афганистан нито могат, нито желаят да „затворят“ границата си за пакистанските талибани. Те са съмишленици и роднини. Не могат и не искат, защото това би довело до политическа и икономическа щета за тях.
Друго събитие също сякаш мина на заден план в информационен аспект: провелата се първа среща на върха между Европейския съюз и Египет, на която бе подписано споразумение за 4 млрд. евро, с които Брюксел се ангажира спрямо Кайро. Какво е значението на това и изобщо какво се случва в отношенията между ЕС и Египет?
Заедно с това, преди две години Брюксел и Кайро повишиха отношенията си в стратегическо и всеобхватно партньорство, а ЕС разви инициативата за „Средиземноморски пакт“. Идеята бе тези отношения да надскочат формулата „европейски средства срещу египетска сигурност“, т.е. пари срещу пресичане на мигрантския натиск. Това бе рационална формула, но не бе достатъчно амбициозна такава.
А тези отношения имат хоризонт за експлоатация, предвид това, че ЕС традиционно е най-големият търговски партньор на Египет, а Кайро има регионална геополитическа тежест – било в посока Либия и Судан, било в посока Ивицата Газа. Много е важно изобщо спрямо Северна Африка ЕС да има наднационална политика, която да не страда от френско-италианската конкуренция, защото Северна Африка предоставя не само рискове за ЕС, но и възможности, особено в контекста на потребността от енергийна диверсификация за Стария континент.
Разговор на Кирил Илиев с Мартин Табаков
Подписаните договорености във Вашингтон между САЩ и Турция за сътрудничество в ядрената енергетика за граждански цели и за вноса на допълнително количество LNG крият едновременно възможности и рискове за Анкара
Ако се стигне до преминаването на руския президент през българското въздушно пространство, то това няма да е понеже София се е огънала на руски натиск в този случай, а понеже се е съобразила с негласната позиция на ЕС и понеже е решила да угоди на САЩ
Шарм ел-Шейх може да донесе поне временен мир, а това е много по-важно от статуетка и 1 млн. долара, пише Мартин Табаков
Коментари (0)