Миналата година опитът на австрийския евродепутат Томас Вайц да наложи формулировки като „македонска идентичност и език“ в доклада за Северна Македония беше спрян в последния възможен момент – в пленарната зала на Европейски парламент. Тогава мнозина приеха случилото се като еднократен епизод, като неуспешен опит, който няма да се повтори. Днес вече е ясно, че това е било само началото на последователна и добре планирана линия на действие.

Разликата е в подхода. Ако преди година натискът беше директен и лесно разпознаваем, днес той е облечен в процедурен език и институционална форма. След посещение в Скопие в началото на февруари, Вайц предприема нов ход, който на пръв поглед изглежда технически, но в същността си е дълбоко политически. С предложената от него поправка 108 се иска правната служба на Съвета да „изясни“ статута на втория протокол към Договора за добросъседство между България и Северна Македония. Формално това звучи като експертна процедура. Реално това е опит да се отвори вратата за ревизия на вече договорени условия.

Този протокол не е просто административен детайл. В него е заложено условието, което превърна компромиса от 2022 г. в работещ механизъм. Вписването на българите в конституцията на Северна Македония е ясно поставено като предварително изискване за напредък в преговорния процес. Именно тук се намира единственият реален инструмент на България да гарантира, че ангажиментите няма да останат само на хартия. Поставянето под съмнение на този текст означава нещо съвсем конкретно – възможност преговорите да започнат без изпълнение на поетите задължения.

Още по-тревожно е, че този ход не съществува във вакуум. Той напълно съвпада с политическата линия на властта в Северна Македония, олицетворявана от премиера Християн Мицкоски и президента Гордана Силяновска-Давкова. Още преди месеци от Скопие бяха дадени сигнали, че ще се търсят начини за обезсилване на протокола, като това се прави както чрез вътрешни процедури, така и чрез активен лобизъм в европейските институции. Признанията за подобни действия, включително от страна на Тимчо Муцунски, показват, че става дума за целенасочена държавна политика, а не за спонтанни инициативи.

Паралелно с това се разгръща и втори фронт. С поправка 214 в доклада се прави опит да се въведе тема, която няма пряко отношение към напредъка на страна кандидат, но има ясно политическо внушение. Позоваването на решения на Европейския съд по правата на човека, макар и формално насочено към всички, на практика поставя България в позиция на обяснение. Това е качествено нов момент, при който доклад за страна кандидат започва да се използва като инструмент за натиск върху държава членка.

На този фон реакцията в София е не просто слаба, а симптоматична. Вместо да се види активност, се наблюдава познатият модел на снишаване и отлагане. Част от българските представители в Европейския парламент се оправдават с липса на координация, други предпочитат да не заемат публична позиция, а институциите се ограничават до формалното твърдение, че подобни доклади „нямат юридическа стойност“. Тази теза може да звучи успокояващо, но в реалната политика тя е опасно заблуждение. Именно чрез подобни текстове се създават нагласи, изграждат се мнозинства и постепенно се променя рамката, в която се вземат решенията.

В Брюксел процесите рядко са внезапни. Те се развиват бавно, но последователно, като всяка стъпка подготвя следващата. В момента вече се разпространява неофициален документ, чрез който се търси подкрепа за поставяне под съмнение на протокола. Това означава, че процесът е навлязъл във фаза, в която се изгражда реално политическо мнозинство. Ако това мнозинство бъде постигнато, аргументът ще бъде прост и добре познат – при липса на съгласие решението се взема на ниво парламент.

Рискът от подобно развитие е напълно конкретен. Ако този процес продължи без реакция, преговорната рамка ще бъде разхлабена, а условията към Скопие ще загубят своята тежест. В такъв сценарий Северна Македония ще може да напредне към членство в ЕС, без да е изпълнила ключовите си ангажименти, включително тези, свързани с правата на българите и историческите въпроси. Това би означавало не просто дипломатическа загуба, а стратегическо отстъпление.

Все още съществува възможност този процес да бъде спрян. Но това изисква нещо, което в момента липсва – ясна политическа позиция, изразена без колебание и без опит за вътрешнополитическо балансиране. Посланието към партньорите в ЕС трябва да бъде пределно ясно. Всеки опит за подмяна на същността на европейския компромис означава неговото прекратяване.

Историята на Балканите многократно е показвала, че когато една страна разчита единствено на процедурите, а другата действа активно, резултатът е предвидим. В този смисъл случващото се днес не е изненада, а логично развитие на процес, който отдавна е започнал.

И ако този път България отново избере да не реагира, въпросът няма да бъде какво е направил Томас Вайц.

А защо София за пореден път е избрала да мълчи?