Светът през 2025-та: Кажи ми къде са ти приятелите?
AP/БТА
Регионалните геополитически центрове усложняват разбирането на света като просто двуполюсен. В етоса на регионалната сила е да не се превръща в геополитическа периферия на глобалната сила (например ЕС на САЩ или Русия на Китай), печелейки си по този начин максимална възможност за маневриране (тази подвижност винаги ще е ограничена и никога абсолюнта). Именно изграждането на партньорства с регионалните сили може да предостави на САЩ или Китай конкуретно предимство пред другия и по този начин да определи облика на света, в който живеем
Повторното идване на власт на Доналд Търмп е основият фактор, който ускори промяната на системата на международни отношения от интернационален порядък на споделеното право към партикуларистично налагане на субективния интерес.
Нито войната на Русия спрямо Украйна, нито експанзията на Китай – „дълговата дипломация“ спрямо Африка и Азия и военната милитаризация в Южнокитайското море - можеха сами по себе си да редактират правилата на играта, ако логиката, стояща зад тези ходове, не намери разбиране и легитимация в американската администрация.
Филосфията, според която демократична и европейска Украйна е заплаха за сигурността на Русия, а демократичен и национален Тайван е такава за Китай, е подобна на тази, спрямо която Доналд Тръмп предложи на Канада да стане 51-вия американски щат, преименува Мексиканския в Американски залив, изгони китайския оператор от Панамския канал, осъществява блокада на Венецуела и иска да придобие Гренландия.
Общият философски фундамент на всичко това е идентичен: светът е конгломерат от отделни геополитически центрове, които обезпечават своята сигурност посредством надскачащи собствените им граници периферии. Оттук Украйна не може да бъде член на НАТО, Тайван не може да бъде американския непотопяем самолетоносач в Южнокитайското море, а Венецуела не може да бъде консуматор на китайски парични заеми и сигурност.
Руският свят, американската доктрина „Монро“ и китайската политика на „общество на споделена съдба“ – всичките те подчиняващи чуждия суверенитет на собствения им – отричат правото на геополитическите си периферии да съществуват като незивисими субекти на международната система. На всяка държава, която е в съседство или в геополитическото магнитно поле на такъв център, се гледа като на сфера на влияние със снет суверенитет, която чрез съществуването си трябва да обслужва интересите на съответния център. Украйна, Тайван, Венецуела – макар и по различен начин, тези страни биват възприемани като провокации на периферията към центъра – съответно този на Русия, Китай или САЩ.
Геополитическият център обаче може да бъде глобален (като САЩ и Китай) и регионален (като ЕС, Русия, Турция, Индия и т.н.). Очевидната разлика между тях е в степента, в която те могат да налагат волята си спрямо другите.
В този „разпаднал“ се свят на геополитически центрове и техните магнитни периферии правилата се определят от йерархия на силата. САЩ могат със сравнителна лекота да санкционират по твърд (морска блокада над Венецуела или ударите срещу Иран) или по мек (налагане на тарифи на Индия) начин държави, които не функционират в съзвучие с американския интерес, защото Вашингтон глобален геополитически център. Макар и в по-ограничен географски периметър, Китай също може да наказва (периодичните блокади на Тайван и милитаризацията на Южнокитайското море) и да възнаграждава (китайските капитали към Югозизточна Азия, Африка, Южна Америка), защото също е глобален геополитически център.
Но така формиращия се свят не е „замръзнал“ като този по време на Студената война (макар и тогава да е имало групи от страни като Движението на необвързаните държави, които са се опитвали да не бъдат сателити на СССР). Днес разместването на геополитическите пластове се съпровожда от еманципация на регионалните геополитически субекти, които виждат възможност за по-голяма мобилност в този прозорец, отворил се в процеса на разпад на еднополюсния свят.
Турция, например, изпраща една изключително успешна година, в която Анкара успя да оцелее едновременно като партньор за сигурност на Украйна и търговски такъв за Русия, разведри отношенията си със САЩ и спечели нови позиции в региона и отвъд (от разбиването на антитурската коалиция в Източното Средиземноморие до разширяване на влиянието си в Северна Африка, Африканския рог, Сирия и Централна Азия).
Индонезия скоро не е имала толкова активна външна политика, каквото Джакарта практикуваше през 2025-та. Страната подписа Споразумение за всеобхватно икономическо партньорство с ЕС (IEU-CEPA), сключи Споразумение за Всеобхватно стратегическо партньорство в Китай и влезе в БРИКС, докато се опитваше да играе ролята на хомогенизиращ Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия фактор.
Но ако за Анкара и Джакарта изминаващата година бе успешна, то за Индия това не бе обезателно така. Ню Делхи инкасира директни щети – било в региона на Бенгалския залив (падането от власт на близката до Индия Шейх Хасина в Бангладеш и засилващото се сътрудничество между военните в Мианмар и Китай), било спрямо спрямо четиридневния конфликт с Пакистан, от който Индия не успя да излезе по начина, по който би желала (особено на фона на информациите за свалени френски и руски изтребители на индийските военновъздушни сили). За капак на всичко дойде и усложняването на отношенията със САЩ, провокирани от наложените мита на индийския експорт от Вашингтон.
Русия – като специфичен случай на регионална сила с глобални амбиции – води вече почти четири години война в Украйна, плащайки огромна цена в кадрови и материален аспект, без да е успяла да постигне положените от нея самата цели (смяната на властта в Украйна и превръщането на страната във васален геополитически буфер срещу „колективния Запад“). Текущата 2025-та година увеличи нейната зависимост от Китай като източник на средства за водене на войната – парични и материални. От друга страна обаче Москва се възползва повече от успешно от идеологическото и стратегическото оразличаване между ЕС и САЩ в рамките на НАТО, действайки като агент-провокатор на терена на Стария континент, обстрелвайки го със пропаганда и сенчеста дейност.
По инерция от превратите, започнали преди 5 години в Африка, през 2025-та г. ЕС продължава да губи влияние в Западна Африка и Сахел. Опитите на ЕС (и САЩ) да си осигуряват природни ресурси чрез инвестиции в инфраструктурни проекти като коридорът Лобито (Замбия, Конго, Ангола) са положителни, но недостатъчни. Отношенията на ЕС със САЩ също се проблематизират – в търговията Брюксел получи универсални мита от 15% за износа си от Вашингтон, а съюзничеството между тях в сигурността и отбраната продължава да се релативизира. ЕС се опитва да компенсира тези тенденции с хомогенизация в сигурността си (програмата SAFE за инвестиции в и закупуване на европейски военен хардуер) и мултилатерална дипломация – било подписаното с Канада Партньорство за сигурност и отбрана, било споразуменията за изследвания и инованции с Южна Корея и Япония. Търговските споразумения на блока с Меркосур, Индия и Австралия обаче продължават да срещат обструкции.
Регионалните геополитически центрове усложняват разбирането на света като просто двуполюсен. В етоса на регионалната сила е да не се превръща в геополитическа периферия на глобалната сила (например ЕС на САЩ или Русия на Китай), печелейки си по този начин максимална възможност за маневриране (тази подвижност винаги ще е ограничена и никога абсолюнта).
Именно изграждането на партньорства с регионалните сили може да предостави на САЩ или Китай конкуретно предимство пред другия и по този начин да определи облика на света, в който живеем.
В това отношение Пекин изглежда по-добре екипиран и на теория, и на практика. На теория Китай защитава принципа за „свят на всички“ и се застъпва за воденето на многостранната дипломация (на фона на America First и двустранната дипломация на Вашингтон). На практика Поднебесната империя също е с едни гърди напред: доколкото и Пекин, и Вашингтон са лимитирани откъм създаването на нови съюзници (няма как Япония, Филипините и Южна Корея доброволно да заменят САЩ с Китай като партньор в сферата на сигурността и отбранта или Русия, Камбоджа и Виетнам да сменят Китай със САЩ), то Китай се опитва да съхранява вече изградените си партньорства (сравнете това с ревизията на отношенията между САЩ и ЕС, инициирана от Вашингтон, например).
Всъщност именно сътрудничеството с регионалните геполитически центрове, успоредно на материални аргументи като суровини, производство, логистика, може да даде предимство от стратегически характер на САЩ или Китай.
Добре известни са думите на лорд Палмерстън, че Англия няма вечни врагове или приятели, а вечни интереси. Един друг благородник, лорд Ветинари на Тери Пратчет, ще стигне по-далеч, като каже, че приятелите са „враговете, които все още са живи“. Но и той ще се съгласи, че приятелите са полезни – понеже увеличавали доброто и намалявали лошото.
Редактор
Мартин Табаков е доктор по политически науки от НБУ. Интересите му са свързани с международните отношения и конкретно към американската и турската външни политики, които е коментирал в редица специализирани и популярни издания. Работил е като съветник към Политическия кабинет на Министъра на външните работи на България.
Коментари (0)