Сицилия за нея не е просто дестинация, а усещане, към което се връща отново и отново. Журналист, писател и общественик, Ива Димитрова - Ийва често пътува със съпруга си до острова и наблюдава отблизо ритъма на живота там - от малките ежедневни навици до отношенията между хората. Тези наблюдения намират място и в книгите ѝ, сред които е и „За Сицилия се плаче три пъти“. Постепенно това място се превръща за нея не просто в любима дестинация, а в пространство на близост и принадлежност, към което се връща като към свое. В този разговор тя разказва за онова, което прави острова толкова привлекателен - спокойствието, общността и чувството за живот, което трудно се пренася обратно, но дълго остава.

Какво е първото усещане, когато слезете в Сицилия - звук, мирис, светлина?
- Когато за първи път кацнах в Сицилия, ми направи впечатление чистотата на въздуха. И оттогава всеки път, когато кацам, за мен тази чистота е зашеметяваща. Просто те лъхва една свежест и мирис на море. Това е моето първо впечатление, което се е запазило и до днес.

Какво ви кара да се връщате отново и отново - мястото, хората или усещането за ритъм на живот?
- Това е съвкупност от много неща. Като любов е. Когато се влюбиш в един човек, ти обичаш всичко, всяка част от него. Но на първо място са хората - те са много спокойни, приветливи и отзивчиви, опитват се да ти помогнат с всичко.
Живеят в общност и ако искаш да си част от нея, те приобщават. Независимо дали си чужденец или местен, винаги си поканен на празници - Коледа, Великден, рождени дни. Празнуват заедно, по различен начин от при нас - не храната е водеща, а комуникацията и разговорите.
На второ място е храната и ароматът, който те залива от всяка малка уличка.
И ритъмът на живота - съвсем различен от този в България. Между един и пет не работи нищо. Искаш или не, трябва да си почиваш. Това е времето, което те наричат dolce far niente - сладкото нищо правене. И това ги прави дълголетници.

Кои малки навици на местните ви направиха най-силно впечатление?
- Това, че те са свикнали първо, когато се видят, задължително да се целуват. И ние, българите, го правим, когато сме в по-близки отношения.
Но те го правят непрекъснато - със всеки на улицата. Второ - това да са супер любезни. Те се интересуват от това какво се случва с теб.
Давам пример. Те знаят, че ние имаме внуче. Всеки път в кафето, в което си пием кафето, собствениците питат как е внучето, добре ли е, колко е пораснало, искат да видят снимка. Това те прави истински щастлив.

Как бихте описали сицилианците като характер - директни, емоционални, дистанцирани?
- Те имат една по-особена черта. Когато човек се движи от Катания към Палермо, минава през място с много назъбени планини и скали, обсипани с цветя и зеленина. И сицилианците казват, че те са такива.
Те са леко „назъбени“ - леко дръпнати, докато не опознаят някого и не разберат, че той е добър човек. Обаче когато видят, че е добър човек, отварят душата си за него.
В Сицилия е матриархат. Там законът е на жената, думата е на жената. Всички се събират в неделя при най-възрастната жена в къщата. Тя казва кой къде ще седне и какво ще се прави.
Мъжете простират прането.
И когато са на кафе със семействата си или на плажа през уикенда, ангажиментът за децата е на мъжа. Жената седи, пие кафе, говори си или чете книга, а таткото тича след децата.
Също така е интересно, че кола се кара във всяка възраст. Можеш да видиш възрастни хора, които карат бавно, но никой не им бибитка и никой не ги освирква. Имат уважение към другите на пътя.

Ако трябва да „разкажете“ Сицилия чрез три вкуса, кои са те?
- Задължително паста с доматен сос и босилек. В тази част, която аз предпочитам - Трапани - в пастата слагат и бадеми, смлени.
Вторият вкус е на сладолед в питка. Там така се сервира - в бриош.
И третият вкус е на любимото ми каноло - това е бисквитена фунийка, пълна с рикота.

Какъв е вашият „личен ритуал“ там - нещо, което винаги правите?
- Винаги първото, което правим, е да стигнем до морето и да потъна буквално в голямото синьо хапче. Защото така всички негативни емоции просто изчезват за мен.
И второто е да отидем до любимото кафе при приятелите и да кажем, че сме пристигнали.

Как се пазят традициите и как съжителстват с модерния живот?
- Традициите се пазят най-вече чрез младите. Те имат по-мащабни празници, включително църковни.
Например за Голяма Богородица статуя на Дева Мария се изкарва от морето с лодка и целият град се събира на площада. Там са всички - от бебета до възрастни хора с проходилки.
Другото, което е за Великден, отново има такъв ритуал. Светците, които са пазители, се разхождат из града с огромни статуи.
И това да носиш тази статуя е чест за всеки мъж, защото мъже ги носят предимно. Смята се, че това носи закрила на семейството.
Хората се подкрепят - семействата, целият град. И на празници са винаги и млади, и стари.
Това, което детето вижда в семейството - вярата, взаимността - го предава нататък. Тази приемственост според мен в България се позагуби.

Има ли нещо, което все още ви изненадва, въпреки честите посещения?
- О, изненадва ме тяхното спокойствие всеки път. Наистина се опитвам да свикна със спокойствието им, но не успявам.
Примерно за един месец трябва да ти дойде дограмата, този един месец може да стане месец и 28 дни. И за тях това не е проблем. Те казват: „Няма значение, нали ще пристигне.“
Аз затова и в книгата „За Сицилия се плаче три пъти“ казвам, че се плаче три пъти, защото първия път, когато кацнеш, си изнервен и искаш нещата да се случват бързо, а те не бързат, втория път - когато опиташ храната, и третия път - когато си тръгнеш.

Има ли елементи от сицилианския начин на живот, които липсват у нас и биха подобрили усещането за качество на живот?
- О, да, със сигурност. Точно тази взаимност. Когато знаеш, че другият има нужда от помощ - да му помогнеш, а не да се правиш, че не го познаваш и не го виждаш.
Дори елементарното „Добър ден“. Ние в България казваме „Добър ден“ на непознати в асансьора с толкова стисната уста, че не знаеш дали му казваш „Добър ден“, или му пожелаваш нещо лошо.
Докато там „Добър ден“ е на всяка крачка. Минаваш по улицата, погледите ви се засичат и човекът ти го казва.
Това е нещо елементарно, но всъщност фундаментално. В Трапани познати и хора в кафето знаят името ми, а в блока в София не го знаят. А пък аз съм същият човек и тук, и там.

Какво от Сицилия остава в ежедневието ви, след като се върнете в България?
- Много ми е трудно. Мисля, че почти нищо.
Спокойният начин на живот приключва на летището. Тук той е невъзможен.
Усмивката и любезността също ми се стопяват с времето. Заради намръщените физиономии, които срещаш на всяка крачка по улиците.
И май единственото, което ми остава, е тъгата по Сицилия и желанието да се върна по-скоро. Може да звучи песимистично, но това е реалността, която виждам. Никога не съм си представяла, че ще харесам друго място повече от България.
Заради хората, не заради мястото. Мястото ни е прекрасно, природата ни е прекрасна, обаче нещо в последно време се случи с населението и някак си забравихме да бъдем хора.

Какво ви дава Сицилия, което трудно намирате другаде?
- То е много странно усещане - да можеш да кажеш, че се чувстваш вкъщи. Чувстваш се вкъщи на място, което не е твое, не е родното ти място, не е родният ти език. Но въпреки това, пристигайки там, казваш: „Чувствам се добре, чувствам се у дома.“

Каква беше първоначалната искра за книгата „За Сицилия се плаче три пъти“ - конкретен момент, среща или натрупване на преживявания?
- Конкретното преживяване беше. Връщаме се от Сицилия - бяхме за по-дълго време, около месец и нещо.
И ставайки сутринта, когато си направих кафе, усетих толкова дълбока липса, че си казах, че трябва да го запиша, да го излея с всички емоции и преживявания.
Някак си исках да го запазя, за да мога да се връщам към това преживяване.
Когато дадох книгата на мъжа ми, дъщеря ми и приятели в работен вариант, те казаха: „Еха, много е хубаво - това е нашата Сицилия - усещането за Сицилия.“
И всъщност, понеже преди два месеца записахме книгата и за Storytel, ми беше интересно актьорът, който я записва - Сотир Мелев, как той възприема един любовен роман, защото мъжете малко по-различен начин гледат на любовните романи, и той каза, много ми хареса писанието, това че усещаш Сицилия чрез книгата. Което също беше много приятно.

Какво бихте искали читателят да „долови“ след последната страница?
- Да иска да усети Сицилия, да я види, да се потопи в местния начин на живот.