Публикаците в европейската преса като цяло отразяват победата на Румен Радев на парламентарните избори в България като успех на проруски кандидат, който има нагласата да създава обструкции пред Европейския съюз, замествайки в тази му роля Виктор Орбан.  

В голяма степен тези публикации са функции на две основни неща: едното са изказванията на самия Радев, когато той оглавяваше президентската институция в продължение на 9 години, а другото е предизборното пропагандно говорене на опонентите на председателя на „Прогресивна България“.

Евентуалното обективно разбиране на позиционирането на Радев в контекста на европейските процеси и международните отношения обаче е по-сложно от това да се опираме на неговата популистка реторика спрямо Русия или на филтъра, през който той бе представян и „опакован“ от противниците си в страната.

Радев е антипод на Борисов и Пеевски

Вътрешно-политическият успех на „Прогресивна България“ се дължи на две свойства на самия Радев: неговата умереност в говоренето и неговата институционалност в излъчването. В това отношение той бе абсолютен антипод на така зададените стандарти в българската политика: на хайлашкото говорене на лидера на ГЕРБ или на физическата настъпателност на лидера на ДПС-Ново начало.

Затова, апропо, хората не трябва да бъдат обвинявани в невежество от позицията на снобарското високомерие за това, че гласували за „Прогресивна България“. Хората всъщност направиха това, в което техните политически представители системно се проваляха – пресякоха опита за по-нататъшната феодализация на страната и превръщането на институциите й в дирекции на частна компания.

Победата на Радев не е победата на Костов

Тук трябва да се оразличи текущата победа на Радев спрямо тази на Иван Костов през 1997-та година. Тогава лидерът на СДС постигна онзи успех, стъпвайки на съществуващото тогава разделение в българското общество на комунизъм/Русия и антикомунизъм/ЕС, печелейки подкрепата на второто.

Радев направи нещо различно: той монополизира политическия център, успявайки да направи пробиви и в ляво, и в дясно. В известен смисъл Иван Костов бе премиерът на дясното и европейското, Румен Радев ще е министър-председателят на целокупното, което не е обезателно идеологически наситено – в него го има лявото и дясното, Русия и Европа.

Външната политика на Радев: умерено проевропейска и ситуационно еврокритична  

Оразличаването с Иван Костов е важно, защото предполага, че изборният успех на Радев се дължи на политическия център, а това ценностно пространство може да бъде разположено не само като координатна система за вътрешната, но и за външната му политика. Или с други думи: след като вътрешната политика на Радев от идеологическа гледна точка се очаква да е умерена, защото подкрепата за него идва от центъра, то логично би било и външната му такава да бъде същата.

Какво означава това на практика? Логично би било да очакваме, че Румен Радев ще води умерена проевропейска политика, която ситуационно може да бъде еврокритична, когато утилитарни съображения от вътрешно-политически характер му обещават електорални ползи. Проевропейска, защото в Европа е политическият консенеус в обществото и защото тя носи практическа полза на хората. Ситуационно еврокритична, понеже социално-културно обществото не е прогресивно, дори и да бъде управлявано от „Прогресивна България“. Залитане в еднозначно проруска позиция от Румен Радев би било дефект на този модел на външната политика на умерения център.

Оттук екипът на Радев може да дублира опита на бъдещия унгарски министър-председател Петер Мадяр, който вече онагледява балансите на неговата външна политика, която трябва да се съобрази едновременно и с политическата (ценностна) съпринадлежност на Унгария към ЕС, и с икономическата зависимост на странта му от руската енергетика и въглеводороди. Как Мадяр решава този ребус? Като заявява, че Будапеща вече няма да налага вето нито на санкциите на ЕС срещу Русия, нито на европейското финансиране за Киев. Но в същото време Мадяр казва, че страната му няма да участва в осигуряването на тези средства, които ще бъдат предоставени на Киев.

Радев между „Съвета на мир“ на Тръмп и „Единна Русия“ на Путин

Политическият център във външната политика на България вече е дефиниран. Но от хората, а не от политиците. В българското общество има мнозинство, което предпочита страната да бъде в ЕС, вместо в съюз с Русия (така както повече българи обвиняват Москва за войната, отколкото Киев). В същото време обществото – отново в своето мнозинство – остава скептично или направо против изпращането на оръжие за Украйна.

Оставяме настрана, че политиците в страната не успяха да обяснят на хората, че подкрепата за Киев не е алтруистичен акт към Украйна, а чисто егоистичен интерес за спиране на руската агресия, така че тя да не се „разпилее“ и пренесе на собствената ни територия. След като „евроатлантическите“ партии, управлявали досега, не успяха да разяснят това на обществото, не е обективно да очакваме, че това ще бъде направено от Румен Радев. Оставяме настрана и друго: това, че след Иван Костов насам политиците в страната решиха, че е по-удобно да следват народа, отколкото да го водят.  

Но какво означават тези мнозинства в българското общества? Нещо, което би трябвло да знаем добре: българите сме на страната на жертвата срещу агресора, но предпочитаме да стоим настрана от шамарите. Това е симбиоза от исторически опит и от народопсихология.

Самата победа на „Прогресивна България“ е показателна за политическия център във външната политика на страната, защото успехът на формацията на Радев се вижда не само в разгрома над ГЕРБ-СДС и ДПС – Ново начало (партиите на „Съвета за мир“ на Доналд Тръмп), но и в това, че успя да въведе в анорексично състояние „Възраждане“ (партията на „Единна Русия“ на Владимир Путин). Последното е също толкова знаково, защото това означава, че тезите на формацията на Костадин Костадинов като излизане от еврозоната или НАТО бяха зачеркнати от българския избирател като екзотика.   

Въпросът „Чий е Крим“ касае много повече, отколкото един полуостров

Но при Румен Радев, когато става дума за войната в Украйна на Русия, има един вътрешен конфликт.

На въпроса „Чий е Крим“ има два вида отговора. Единият е на хората, които смятат, че ценности като реда и правото в международните отношения имат значение. Тези хора отговарят, че Крим е украински, защото това може да не констатира факт от обективен порядък, но показва ценностна система и изразява оценка (в случая, срещу руската агресия). Същите хора ще ви кажат, че Гренландия е Дания (не само защото Копенхаген иска така, а защото самите гренландци предпочитат да са част от Кралството).

Другият отговор на въпроса „Чий е Крим“ е, че той е руски. Това е разбирането на хората, които не просто се хващат за голотата на конюнктурния факт, но и легитимират разбирането, че силата е тази, която трябва да определя порядъка. За тези хора няма да има проблем и Гренландия да стане американска територия.  

А Румен Радев ще бъде премиер на една слаба държава, която е такава заради скромния си БВП, който не може да „захранва“ нито мека, нито твърда сила във външната си политика, и има язва в демографията си. Слабите държави в международните отношения нямат съюзници в лицето на други страни, а в колективната  съпринадлежност към споделени ценности. Затова те обвързват защитата на националния си суверенитет и интереси със застъпничество на реда и правилата – защото в свят без такива техният суверенитет и интереси  ще са първата жертва.

Затова Румен Радев трябва да е първият, който да каже, че Крим е украински. Защото ще е българският премиер. А интересът на София няма нищо общо с нарушаването на международното право и суверенитета на страните – без значение дали това го прави Русия или САЩ. Светът, в който Крим е руски, е джунгла, а слабите държави са плячка в среда на „война на всеки срещу всеки“.

Това трябва да се вижда добре дори и когато не си в кабината на пилота.

И така както Румен Радев яхна вълната на българския вот, той трябва да се възползва и от все по-видимите нагласи в Европа в посока обособяването на ЕС като самостоятелен и автономен субект на международните отношeния, който утвърждава себе си, консолидирайки се срещу американската политическа волатилност на запад и срещу руската милитаризация на изток едновременно. 

А отговора на въпроса „Чий е Радев“ няма да го прочетем нито в европейските издания, нито ще го чуем от партийните агитки. Отговорът ще го даде лидерът на „Прогресивна България“ като премиер на България.