Руската външно-политическа доктрина, кореспондираща с концепцията за национална сигурност на страната, претърпя видима промяна от началото на това хилядолетие насам.

От чисто теоретична гледна точка, тази променя означаваше следното: надграждане на доктрината „Примаков“ с доктрината „Медведев“, последвано от сериозна ревизия на това наследство и обобщаването на съвременните измерения на външно-политическо концептуализиране на Москва в доктрината „Путин“.

Доктрината „Путин“ унаследи от доктрината „Примаков“ две разбирания. Едното е, че светът не е еднополярен (тоест доминиран от т.нар. Pax American). Днес това е универсално схващане, на което бе придадена нова енергия от китайските концепции за „многополюсен свят“ и „общност на споделената съдба“. Другото е, че Русия трябва да възстанови водещата си роля върху бившите съветски републики.

В същото време доктрината „Путин“ ревизира ключов принцип на доктрината „Примаков“. Ако според последната руският национален интерес, съобразен с възможностите на страната към онзи момент, е предполагал икономическо партньорство със Запада и отказ от конфронтация с него, то при текущото доктринално конструиране на Москва конфронтацията е част от кода на руската външна политика, преследваща политически цели, в името на които може да заплаща икономическа цена. Или с други думи: за доктрината „Путин“ политическият утилитаризъм е по-важен от икономическия прагматизъм.

Доктрината „Путин“ се отнесе с доктрината „Медведев“ по идентичен начин. Съхрани нейни положения като защитата на руските граждани в „близката чужбина“ и посочването на зони за привилегирована роля (отново в рамките на бившето съветско пространство). Но доктрината „Путин“ в същото време отмени принципи на доктрината „Медведев“ като върховенството на международното право, съхранение на отношенията със Запада (ако той зачита руския интерес) и отказа от конфронтация с него.  

Динамиката в тази хронология се оправдава в руските стратегически среди като опосредствана от няколко обстоятелства.

Първото е разширяването на НАТО на две вълни (през 1999-та и 2004-та г.) и половинчато трета (последвалото приемане на Албания, Хърватия, Черна гора и РСМ). Това бе прието от Кремъл като незачитане на интересите на Русия, което бе принцип на доктрините „Примаков“ и „Медведев“.

Второто са американските военни акции срещу Югославия (1999-та) и Ирак (през 2003-та г), което накара Москва да направи преоценка на значението на международното право като своеобразен щит срещу американската едностранчивост (принцип на доктрината „Медведев“, чрез който Русия се оптиваше да компенсира собствената си слабост спрямо военно-технологичното предимство на САЩ и ЕС към онзи момент).

Третото бяха революцията на розите в Грузия (2003-та.) и Оранжевата революция в Украйна (2004-та), които бяха приети от Кремъл като посегателство спрямо сферата на влияние на Русия (споделено разбиране на доктрините „Примаков“ и „Медведев“) и като „тренировка“ за развитието на такива процеси в самата Руска федерация.   

Речта на Владимир Путин в рамките на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007-ма година всъщност изхождаше от положения, потвърждаващи критичната рецепция на руските стратегически кръгове. В известен смисъл тази реч подготвя и почвата за обобщаването и установяването на доктрината „Путин“, която ще се развие след това.

Спрямо предхождащите я доктрини, тази на „Путин“ демонстрира прилика и приемственост спрямо два ключови елемента:

•      Светът е многополярен, а Русия е един от световните геополитически центрове;
•      Русия има сфери на влияние, спрямо които притежава привилегирована роля.

Но доктрината „Путин“ въведе експлицитно и нови елементи:

• Националното право и интерес вземат приоритет пред споделените ценности и международното право като критерий за поведение в системата от държави;
• Твърда конфронтация със Запада, която може да има различни измерения: дипломатически, икономически и военни;  
• Русия е „държава-цивилизация“, която е „столицата“ на евроазиатството. Това означава: Русия е със собствен код на идентичността, който отхвърля наложени й отвън норми и ценности (като демокрацията, например). Тази идентичност трябва да обобщи евроазиатството като политико-географско пространство, синтезиращо конкретни стандарти в отлика на чужди;
• Геополитически завой на изток. Той най-добре се изразява в обуславянето на симбиозата между Русия и Китай, в основата на която стои идентично разбиране за авторитарната организация на властта и общото противостоене на Запада (което не значи, че е идентично противопоставяне);
• Хибридната пропаганда като асиметрично средство, което може да компенсира поне частично чисто военната слабост на Русия пред Запада;
• Ниският праг за ядрен отговор. Това се отнася до промяната на ядрената доктрина на Русия от 2024-та година, когато бе постановено, че Москва може да отговори с ядрено оръжие, дори и ако бъде нападната с конвенционално такова.  

Между руските доктрини няма ясно фиксирани граници, доколкото те по-скоро преливат една в друга. Но отделни елементи на доктрината „Путин“ се материализират от нахлуването в Грузия (2008-ма г.), през окупацията на Кримския полуостров (2014-та г.) до атаката срещу Украйна и текущата война там (от 2022-ра г. насам).

В този й вид, текущото концептуализиране на външната политика на Русия реферира към нейната милитаризация и ревизионизъм, насочени към извоюването на положение, което е общо разбиране на доктрините „Примаков“, „Медведев“ и „Путин“: обособяването на Москва като на един от няколкото геополитечски центрове, които притежават силата да налагат волята си спрямо територии, които не са обезателно техни.