„Многопластова дипломация“ или външна политика на перчема?

Представители на управляващото мнозинство на „Прогресивна България“ представиха външната политика на правителството на Румен Радев като „многопластова дипломация“.

В чисто теоритичен план това би реферирало към външно-политическа дейност, която ориентира импулсите си в различни посоки, неприемайки да бъде заложник на магнитното поле на една хомогенна ос. „Многопластовата дипломация“ е асортимент и на концепции като „стратегическа автономия“, „многовекторна“ и „независима политика“, но в българския случай тези постановки биха били по-скоро романтичен скок на въображението, доколкото те са възможни на практика от държави, които имат статута на поне регионални сили (като Турция, Индия, Казахстан и т.н.).

Какво означава тогава на практика „многопластовата дипломация“ на кабинета, погледнато през неговите първи 100 дни?

Българската политика спрямо Украйна: има ли под вола теле?

Войната в Украйна - успоредно на всичките й последствия  и амплификации в регионалната среда - продължава да е основният центростремителен фокус на европейската сигурност. В този контекст правителството на Румен Радев обяви следните три корекции:

•      Отказ от участие в „Коалицията на желаещите“, чийто мотор бе Е3 (Великобритания, Франция, Германия), с която държавите членки на ЕС искаха да компенсират оттеглящата се подкрепа на Вашингтон за Киев;
•      Налагане на изключването от 21-вия санкционен пактет на ЕС спрямо Русия на физически лица като руския патриарх Кирил и бившият шеф на Лукойл Вагит Алекперов;
•      Решението да не се дават повече оръжия и боеприпаси от складовете на Българската армия за Украйна.

В „Коалицията на желаещите“ участват почти всички държави членки на ЕС и НАТО (със знаковото изключение на САЩ и не толковата съществената липса на държави като Малта и Унгария). В рамките на тази коалиция има тясно ядро, готово да приеме по-сериозен ангажимент към Украйна като изпращането на войски в страната след сключването на евентуално примирие, и широка периферия от държави, които са по-предпазливи спрямо своите ангажименти към Украйна в многостранен формат. В този контекст България имаше опции къде да се позиционира в рамките на „Коалицията на желаещите“ – било в ядрото или периферията му, но предпочете по-скоро „еднопластово“ да зачеркне цялата инициатива.

По-важното в случая обаче е друго. Членството в този формат няма отношение към инструментите за инвестиции в националната и европейската отбрана (като SAFE и EDIP). Истинският тест на правителството на Радев ще е именно този: дали България ще участва пълноценно в тези програми, за да модернизира отбраната си и военно-промишленкия си комплекс.

ЕС прие, а София подкрепи 21-вия санкционен пакет срещу Русия, отразявайки българските съображения за изключването от него на гореспоменатите лица. Ако да артикулира такива искания е нетрадиционно за България, то за Брюксел не е новост да ги менажира: бившият унгарски Виктор Орбан също искаше изключването на физически лица от санкциите (и далеч не само това, предвид зависимостта на Будапеща от руските въгловодороди и руската технология при изграждането на АЕЦ Пакш-2). Правенето на такива компромиси – било в унгарския, словашкия или български случай – може да бъде разтълкувано и като отработен начин на Брюксел да прокарва руските санкции, изхвърляйки известна „баластра“ от тях като тази, касаещи конкретни физически лица. Така и ЕС е доволен, тъй като е приел същността на наказателните мерки, а съответните правителства – също, понеже могат да „продадат“ на вътрешните си аудитории истории за дипломатически успех.

Но и тук по-важното е другаде. Текущото правителство на „Прогресивна България“ не възрази срещу традиционните санкциите, налагани от ЕС срещу Русия от 2014-та г. насам, които се подновяват с единодушие на всеки 6 месеца (това са базовите санкциите на Брюксел, които касаят вноса на руски въглеводороди и износа на технологии към Русия), за разлика от отделните пакети – вече 21, които „профилират“ санкциите по конкретни направления.  

Решението на кабинета на Румен Радев да не се предоставят повече оръжия и боеприпаси от складовете на Българската армия също трябва да бъде положено в контекст.

Първо, основният принос на България спрямо Украйна минава през производството и продажбата на боеприпаси, заплатени от трети страни, които, отново чрез посредник, се озовават в Киев. В това отношение няма ревизия на ролята на България като един от „заводите“ за боеприпаси за Украйна. Нещо повече, тези дни стана ясно, че кабинетът е задействал процедура за изграждането на нов завод за барут на оръжейния бизнесмен Емилиян Гебрев, чиито комплекси произвеждат военни изделия, които се озовават в Украйна.

Второ, българската безвъзмездна военна помощ, за която правителството каза, че се преустановява, всъщност започна да замира сравнително бързо още от 2024-та г. насам поради прозаични причини: бързото изчерпване на разполагаемите ни ресурси и това, че съветските боеприпаси вече не вършеха работа на Украйна, която бе принудена бързо да модернизира арсенала си. Т.е. този тип подкрепа за Киев от София щеше да спре (въпреки че официално последният пакет бе изпратен в началото на тази година), независимо от желанието на българското правителство.

Знаците на българското правителство

Изразяването на съображения спрямо естеството на санкциите срещу ЕС от страна на София, както и отказът от участието в широкия и разводнен формат на „Коалицията на желаещите“, са политически знаци сами по себе си, независимо дали под тях стои някаква деятелна промяна. Но знаците, които излъчи правителството на Румен Радев през първите 100 дни от управлението си, не се ограничиха до това.

На провелата се през май тази година среща на „Букурещката деветка“ на държавите от Източния фланг на НАТО (и скандинавските съюзници в случая), на която другите страни бяха представени на високо равнище, включително от държавни глави, страната ни избра да изпрати своя постоянен представител в НАТО (ниво посланик).

Когато украинският дрон-примамка „Майя“ се разби край Кардам, посланикът на Киев бе привикан в МВнР. Когато разузнавателният руски дрон „Орлан-10“ се озова на плажа в Приморско обаче, не бе сметнато за необходимо пътят до Министерство на външните работи да бъде извървян и от руския дипломатически представител в София.

Реториката на премиера – по инерция от периода му на държавен глава - спрямо войната в Украйна също е различна от това, което изговарят държавите-членки на ЕС.

Може би разчитайки такъв тип знаци, от руското министерство на външните работи констатираха тези дни „рационални елементи“ в българската политика спрямо Москва.

Налице са обаче и символики с обратен характер.

В разписаната от „Прогресивна България“ управленска програма, приета миналата седмица от кабинета, членството на страната в ЕС и НАТО продължава да бъде посочвано като основополагащо за външно-политическата дейност на страната (дори предвижда и противодействие на „хибридните заплахи“).

На срещата между Румен Радев и Володимир Зеленски през юни месец пък двамата се разбраха за съвместно производство на безпилотни летателни апарати.

Реализирането на DIANA в „София Тех Парк“ пък демонстрира приемствеността между предишната и сегашната изпълнителна власт (инициативата представлява иновационна мрежа на НАТО, която предоставя финансиране за развитие на модерни технологии с двойна употреба).

„Многопластова дипломация“ или външна политика на перчема?

Основният проблем пред външната политика на правителството на Румен Радев е, че през първите си 100 дни тя не успява да се побере в европейския базов консенсус спрямо двете основни теми в този период – войните в Украйна и в Близкия изток.  

За ЕС осигуряването на военна подкрепа за Украйна обезпечава както сигурността на Киев, така и европейската. За ЕС войната на САЩ (и Израел) срещу Иран е незаконна и с вредни последствия (от радикализацията на режима в Техеран до скока на цените на въглеводородите).„Многопластовата дипломация“ на Радев обаче стои извън тези консенсуси: София има съображения спрямо европейските санкции срещу Русия и отказва да участва в „Коалицията на желаещите“, докато в същото време предоставя въздушното си пространство и инфраструктура (авиобазата „Безмер“) на САЩ за действия срещу Иран.  

От европейска гледна точка кокетниченето с Русия и обслужването на американските интереси все повече се превръща във фриндж-външна политика – някакъв перчем, избягал от косата, нещо особняшко, което окарикатурява. Виктор Орбан – който се опитваше да играе ролята на плацдарм на руските и американските интереси срещу ЕС - разбра лимитите на този тип политика.

Войната в Украйна и все по-голямото разминаване в оценката на рисковете и интересите между ЕС и САЩ обуславят ситуация, в която Европа върви към по-голяма военно-политическа консолидация. Истинската оценка за външната политика на кабинета на Румен Радев ще дойде не в нейните първи 100 дни, а в последните й такива, когато ще бъде ясно в каква степен България е участвала в този процес.