Сключеното в Мека споразумение за отбрана между Турция, Пакистан и Саудитска Арабия представлява важно свидетелство за преформатирането на геополитическата констелация в Близкия изток конкретно и за овластяването на регионалните субекти в един все по-децентрализиращ се свят като цяло. Споделената петъчна молитва в двореца „Ал-Сафа“ между Реджеп Таийп Ердоган, Шехбаз Шариф и Мохамед бин Салман е символичен печат на съществени процеси.
Сключеното в Мека споразумение за отбрана между Турция, Пакистан и Саудитска Арабия представлява важно свидетелство за преформатирането на геополитическата констелация в Близкия изток конкретно и за овластяването на регионалните субекти в един все по-децентрализиращ се свят като цяло. Споделената петъчна молитва в двореца „Ал-Сафа“ между Реджеп Таийп Ердоган, Шехбаз Шариф и Мохамед бин Салман е символичен печат на съществени процеси.
Деятелният фактор за „Споразумението от Мека“ бе активната турска политика за присъединяване към сключения миналата година пакт за отбрана между Исламабад и Рияд. Анкара вече има задълбочени политически и военни отношения с Пакистан, включително в тристранния формат „Тримата братя“ (заедно с Азербайджан), в основата на които стои трансферът на военни технологии и съвместни военни обучения. Основият успех на турската дипломация е в консолидирането и надграждането на вече утвърдените турско-пакистански и пакистанско-саудитски отношения в тристранен формат, в който да участва и Саудитска Арабия. Все пак не беше толкова отдавна, когато Рияд, успоредно на Абу Даби, лидираха арабска коалиция срещу Турция и Катар.
Но за „Споразумението от Мека“ спомогнаха и обстоятелства, които принудиха Анкара, Исламабад и Рияд да пристъпят към развиването на партньорството помежду си.
На първо място, това е компрометирането на САЩ като гарант за сигурност за арабските монархии. Последното е много важно най-вече за Саудитска Арабия, доколкото Кралството приемаше Вашингтон като донор за сигурност от десетилетия насам. Войната с Иран обаче показа лимитите на американската военна сила и на способностите на САЩ да извършват политическо програмиране. Нещо повече, ударите на Иран срещу Саудитска Арабия демонстрираха не само, че ресурсът на Вашингтон като възпиращ фактор е изхабен, но и че партньорството със САЩ може да послужи като оправдание за агресия. С други думи, в Рияд видяха, че Вашингтон все по-малко разрешава и все повече създава проблеми.
Десетилетия наред партньорството между Саудитска Арабия и САЩ се обобщаваше с добре известната формула (саудитски) петрол срещу (американска) сигурност. Шистовата революция в САЩ обаче отмени зависимостта на американската икономика от арабските въглеводороди, а войните на САЩ с талибаните в Афганистан, остатъчната клика на Башар ал-Асад в Сирия и с непопулярния режим в Иран показаха, че американците са лимитирани като силов и възпиращ фактор. Оттук сечението „петрол срещу сигурност“ започна да се дематериализира в двустранните отношения между Вашингтон и Рияд. Затова и Саудитска Арабия днес търси допълнителни източници на сигурност.
Именно последното направи така че Рияд, който от Втората световна война насам търси своето благоденствие под сянката на американската сигурност на Pax Americana, днес намира общ език в сферата на сигурността с Турция, която защитава принципа на възпиране на чуждите интереси в регионалните (местни) процеси.
На второ място, „Споразумението от Мека“ е реакция на ревизионистичните сили от региона в лицето на Израел, Иран и ОАЕ. Милитаристичните авантюри на Израел (спрямо Газа, Западния бряг, Ливан и Сирия), прокси-интервенционализмът на Иран (спрямо Ирак, Ливан и Йемен) и подкрепата за сепаратизма на ОАЕ (спрямо Судан, Сомалия, Йемен) обозначиха тези държави като опортюнистични и инструментализиращи конфликта и войната. Оттук партньорството в сигурността и отбраната между Турция, Пакистан и Саудитска Арабия може да се мисли като бунт на статуквото срещу регионалния ревизионизъм. Никак не случайно е това, че Анкара и Исламабад са на идентични позиции спрямо процеси в региона и конкретно в Йемен, Сирия, Судан, Сомалия и т.н.
На този фон развиването на отношенията и съвпадането на интересите между Израел и ОАЕ – било спрямо трети страни като Сомалия и Судан, било в рамките на многостранни формати като I2U2 с Индия и САЩ или в лицето на инфраструктурни проекти като икономическия коридор Индия - Близък Изток - Европа (IMEC) – е една от най-явните черти на процесите в региона през последните години. В тази колаборация има и идеологически фундамент, насочен срещу ислямизма, поради което двете страни намират съмишленик в лицето на индийския министър-председател Нарендра Моди. Оттук „Споразумението от Мека“ може да бъде разглеждано и като реакция на затвърждаването на отношения между Израел и Индия, както и като продължаваща подкрепа за Пакистан в казуса с Индия спрямо Кашмир.
В тази ситуация позицията на САЩ е особено важна. Администрацията на Доналд Тръмп е като свързващото звено между тези начеващи лагери - Турция, Пакистан, Саудитска Арабия, от една страна, Израел и ОАЕ, от друга (към последните две можеше да бъде прибавена и Индия, но влошаването на двустранните отношения между Ню Делхи и Вашингтон покрай политиката на мита на Тръмп и размяната на удари между Пакистан и Индия миналата година влошиха двустранния диалог между Индия и САЩ). Ако Турция, Пакистан, Саудитска Арабия, Израел и ОАЕ имат нещо общо помежду си, то това са добрите отношения с Белия дом по време на втория мандат на Доналд Тръмп. А това дава възможност на американския президент да оказва влияние и да опосредства процеси, въпреки ситуацията – отново него дело, в която той материализира лимитите на САЩ като фактор за възпиране и като инициитаро на политическо инженерство.
Въпреки че сключеното споразумение за отбрана между Турция, Пакистан и Саудитска Арабия да идентифицира атаката срещу един като нападение срещу всички, значението на последното не трябва да се абсолютизира. Оказването на подкрепа може да бъде разтегливо понятие и да приема различни форми, които да не са обезателно с военно-конвенционални характеристики (така както направи Пакистан в подкрепа на Саудитска Арабия, когато последната бе обект на удари от Иран).
Затова истинското естество на „Споразумението от Мека“ трябва да се търси по-скоро в неговите евентуални перспективи в пет направления.
Първото е синхронизирането на турския военно-промишлен комплекс със саудитския капитал. Анкара може да разшири влиянието си върху пазара на военен хардуер в Саудитска Арабия, а Рияд има потребности и средства (за разлика от Пакистан, при когото потребностите са повече от средствата).
Второто е в потенциалното разширяване на този тристранен пакт (неслучайно той стъпва и на дипломатическата група, състояща се от Турция, Пакистан, Саудитска Арабия и Египет, която се оформи като посредник на войната между САЩ/Израел и Иран). Дали обаче разведряването на отношенията и подновяването на съвместните военни обучения между Анкара и Кайро са достатъчни, за да тръгне Египет в тази посока, насърчен от Саудитска Арабия и Пакистан? Особено когато там може да се озове и Катар? Дали присъствието на Доха обаче няма да представлява твърде голямо предизвикателство за Саудистка Арабия спрямо отношенията на последната с ОАЕ и ангажиментите на Рияд спрямо рамката на сигурността в Съвета за сътрудничество на Персийския залив?
Третото е в създаването на поредната пречка пред нормализацията на отношенията между Саудитска Арабия и Израел (и разширяването на Авраамовите споразумения). Тук обаче инициативата не в Рияд, а в Тел Авив, доколкото Саудитска Арабия е поставила като условие изграждането на реален път за създаване на палестинска държава, а военните престъпления, окупация и експрориация на Израел спрямо ивицата Газа и Западния бряг се явяват основна пречка за това. Мохамед бин Салман има явно желание за нормализация на отношенията с Израел, следвайки пътя на ОАЕ, но за разлика от Емиратите той няма тази свобода покрай амбицията на Саудитска Арабия да играе лидираща роля в процесите в арабския свят.
Четвъртото е проектирането на сунитски вектор (макар Турция, Саудитска Арабия и Пакистан да имат различни деноминации) като възпиращ екстраполациите на шиитски Иран. Именно в Техеран прозвучаха най-големите критики от региона при обявяването на „Споразумението от Мека“. Може ли то да обобщи сунитските и арабски активи на Турция и Саудитска Арабия в Ирак и Ливан, консолидирайки ги срещу Техеран, при положение, че Анкара продължава да подкрепя „революционния ислям“, а Рияд – „ислямът на статуквото“? Все пак една от традиционните причини за влиянието на Иран върху регионалната среда на Техеран бяха често конкурентните политики между Рияд и Анкара.
Предвид това, че Иран е шиитски остров сред сунитско море (включително Афганистан и Пакистан на запад), той ще реагира сприхаво на всеки опит за сунитска координация, колкото и обективни пречки да има за организацията на такава. Затова и общата петъчна молитва в двореца „Ал-Сафа“ край Голямата джамия в Мека между Реджеп Таийп Ердоган, Шехбаз Шариф и Мохамед бин Салман носи много по-голямо значение за Иран, отколкото за Израел.
Петото е свързано с външно-политическия марш на Пакистан спрямо Близкия изток, получил импулс от ролята на Исламабад като посредник в конфликта между САЩ/Израел и Иран. Чрез "Споразумението от Мека" Пакистан показа, че може да надгражда двустранните си отношения в многостранни. Позицията на Исламабад като столица, имаща добри отношения едновременно със САЩ и Китай, увеличават тежестта на Пакистан (за ужас на Индия, която в момента е с едносременно сложни отношения с Вашингтон и Пекин). Въпросът тук е тогава дали това е лимитът на дипломатическия размах на Исламабад.
„Споразумението от Мека“ между Турция, Саудитска Арабия и Пакистан е не толкова резултат и продукт, колкото потенциал и планиране. Именно поради това би било по-глупаво то да бъде подценено, отколкото надценено.
