Турция ще е домакин на Алианса в ситуация, която повишава нейното геополитическо сто
В началото на XVI век Сюлейман Великолепни изпраща писмо до френския крал Франсоа I, в което му обещава подкрепа, казвайки, че „моят кон е денонощно оседлан, а сабята ми е опасана“. Когато следващата седмица турският президент Реджеп Таийп Ердоган посрещне лидерите на държавите членки на НАТО, той ще може да им каже същото.
Турция ще е домакин на Алианса в ситуация, която повишава нейното геополитическо стоене.
Войната на САЩ и Израел срещу Иран добавиха към дипломатическата тежест на Анкара: единственото, което Турция би предпочела пред започването изобщо на този конфликт, бе той да завърши точно така – с укрепването на режима, в чието лице Анкара ще има партньор както срещу Израел (спрямо Ливан, Сирия, Палестина, Судан), така и срещу кюрдския сепаратизъм. Този изход на войната онагледи и лимитите на политическото инженерство спрямо региона на чужди за него сили като САЩ, което също е адмирирано от Анкара. Турция се възползва от войната в частност и от израелската експанзия като цяло спрямо Газа, Западния бряг, Сирия и Ливан, за да гради регионален алианс, стъпващ на сътрудничеството в сигурността и отбраната между Пакистан и Саудитска Арабия.
В Украйна, с която Турция има разширяващо се партньорство за сигурност, Русия продължава да буксува. Основните рискове пред Анкара в региона винаги са били свързани с абсорбирането на Черно море в руско и „насаждането“ на руски анклави по крайбрежието му (от „паспортни руснаци“ и феодални структури като тези на грузинска земя). Войната в Украйна обаче е в такъв период, че Москва е принудена все повече да мисли отбранително, отколкото офанзивно, а Турция със своята безпилотна летателна програма изигра роля за това. Към днешна дата Анкара продължава да си сътрудничи в отбраната с Киев и в икономиката с Москва, внасяйки руски въглеводороди.
Отношенията с Европейския съюз са сложни, доколкото заявките за модернизация на митническия съюз с Турция засега остават само на думи, а ситуацията с визовата либерализация също не демонстрира прогрес. Но Анкара има нещо, което Европа иска „тук и сега“ – стоките на военно-промишления комплекс на Турция, с акцент боеприпаси, бронирани машини и безпилотни летателни апарати.
Стария континент, изправен пред изразходваните складове на САЩ и политическите флуктуации в диалога с администрацията на Доналд Тръмп, както и поради необходимостта от техническо време да възобнови собствените си производствени мощности, трябва да търси алтернативни опции в лицето на държави като Турция, Южна Корея и т.н. Разбира се, нещата не са толкова гладки – проблеми от двустранно естество (между Анкара и Атина) и изискванията на ЕС европейско финансиране на отбраната да се получава приоритетно от европейски производители, създават някои пречки в сглобяването на военно-промишлен съюз между Брюкесл и Анкара. Затова и Турция често призовава за премахване на „скритото ембарго“ (разбирайте, ограниченията на количеството чужди компоненти в европейското производство, така че то да може да разчита на финансиране).
Но след кризата с мигрантските потоци именно тази с дефицита на собствени производствени мощности на Европа прави Турция отново значима за Стария континент. Въпросът е да видим дали Анкара ще успее да обвърже и да „продаде“ своите икономически интереси (модернизация на митническия съюз с ЕС, либерализацията на визите и промяната на ограниченията пред турския ВПК) на Брюксел, предвид слабостите на последния.
За разлика от отношенията й с Европа обаче тези със САЩ на Турция се развиват еднозначно положително при втория мандат на Тръмп. Ердоган плати своята цена, искана от Вашингтон: обеща Турция да закупува американски природен газ и евентуално да използва американски ядрени реактори за планираните си две нови АЕЦ. Срещу това американците спряха наказателното преследване на турска банка, обвинена в заобикаляне на американските санкции срещу Иран, и преди дни одобриха продажбата на десетки самолетни двигатели General Electric F110, необходими за разработвания турски изтребител от пето поколение КААN. Това е добра основна за завръщането на Анкара в програмата за F-35 и евентуалното закупуване на десетки от този изтребител – и за двете американската администрация лобира, срещайки известна съпротива в Конгреса.
Но по-важното от това е, че чисто политически отношенията между Тръмп и Ердоган са положени на добри релси. От Вашингтон дори чухме, че американският президент ще посети срещата на НАТО в Анкара именно заради турския президент. А последният успява да използва това – за разлика от Брюксел, от Вашингтон не се чуват критики спрямо продължаващите арести на представители на турската опозиция в страната. В Северна Сирия с американска благословия Турция си спечели свобода на действие (включително и срещу кюрдите) и Анкара се превърна в един от основните представители и говорители на палестинската кауза в рамките на Съвета за мир на Тръмп (за сметка на арабските страни като Египет). Под натиск на Израел обаче Турция не успя да получи от САЩ други две неща, които Анкара желаеше - участие в Международните сили за стабилизиране на Газа и получаването на посредническа роля в конфликта в Ливан.
Домакинството на Турция на срещата на върха на НАТО поставя Ердоган в много изгодна позиция.
Посредством отворените си канали за комуникация с Русия, турският президент остава основен медиатор във войната между Москва и Киев. Тоест Турция, въпреки своя конкретен принос в отбраната на Украйна, има диалог с Кремъл, за какъвто Европа дебатира трябва ли да има такъв и ако да, кой да го води. Т.е. Анкара практикува спрямо Русия едновременно и политиката на противодействие (заедно с ЕС), и тази на отворените канали (заедно със САЩ). Тази геополитическа гъвкавост със сигурност не може да бъде "обвинена" в принципност, предвид това, че НАТО все пак е и политически съюз, освен отбранителен, но определено е работеща за Турция.
Спрямо войната на САЩ и Израел срещу Иран, която хвърли региона в хаос, Турция се очерта като деескалиращ фактор, което бе оценено еднакво от ЕС, САЩ и Русия. Тоест Анкара противодейства на нестабилността със стабилност.
Уязвимостите на Европа – релативизацията на партньорството със САЩ, милитаризацията на руската външна политика и собствените производствени дефицити на Стария континент- пък дават шанс на Ердоган да промени структурата на отношенията между Анкара и Брюксел. Текущите такива се определят най-вече от прагматизма (двустранна търговия, енергийна диверсификация, сътрудничество в отбраната), а ценностният пласт – кризата на демокрацията и пренебрегването на международното право, които бяха използвани години наред като инструмент и алиби от Брюксел - е "сгънат" и прибран в гардероба. Евентуалното създаване на европейски стълб на НАТО пък поставя допълнителен хоризонт на влиянието, което Турция може да изиграе.
В лицето на Реджеп Таийп Ердоган пък администрацията на Доналд Тръмп вижда партньор в разрешаването на конфликтите (хуманитарно-политическия в Газа и военния в Украйна) и в критиката срещу Европа. Темите като състоянието на демокрацията в Турция, с всичките й артикули като човешките права и медийната свобода, които тровеха отношенията между САЩ и Турция през администрациите на Барак Обама и Джо Байдън, вече не са на дневен ред. Нещо повече, ако преди САЩ гледаха критично на турските операции срещу Сирия, днес Тръмп говори дори за натоварването на Анкара с по-големи отговорности спрямо въпросната държава.
Когато Реджеп Таийп Ердоган посрещне лидерите на държавите членки на НАТО в Анкара следващата седмица, той ще с оседлан кон и с опасана сабя.
