Това бе война, която създаде повече проблеми, отколкото разреши
Още преди САЩ и Иран да подпишат Меморандума за разбирателство за окончателно спиране на военния конфликт, Вашингтон вече бе направил три ключови отстъпки на Техеран.
Първата бе, че САЩ се съгласиха с искането на Иран преговорите и резултатите от тях да обвържат не само войната между САЩ/Израел и Иран, но и страничните й проявления в лицето на конфликта в Ливан между Израел и Хизбула. Този компромис американците направиха през главата на Бянямин Нетаняху, който искаше да има поле за свободни действия спрямо позициите на шиитската групировка в Южен Ливан (чрез окупация на още земи) и срещу Бейрут (чрез бомбардировки на Дахия).
В рамките на преговорите Иран заяви, че спирането на военните действия трябва да касае „всички фронтове“ и САЩ се съгласиха. Последното на практика означава, че Израел трябва да преустанови настъпателните си действия срещу Хизбула в Ливан, но не означава, че Тел Авив ще се изтегли от вече окупираните територии по границата със северния си съсед.
Втората отстъпка на САЩ в рамките на преговорите бе тази, че Вашингтон се съгласи да остави най-важната тема за американската администрация – ядрената програма на Техеран – да бъде договорена в последващи преговори, които ще започнат след приключването на 30 дневния период, договорен от гореспоменатия Меморандум за разбирателство. Ядрената програма на Иран бе основната причина, която бе посочена от САЩ и Израел за започването на военните им действия срещу Иран, но сега Техеран е успял да датира различните преговорни теми според своето предпочитание.
Третата отстъпка на САЩ се състоеше спрямо последователнсотта на преговорите и войната. Иран заяви, че няма да води преговори, докато има бойни действия. Тогава американците преустановиха ударите срещу близкоизточната държава в началото на април. Тук Иран успя да се наложи спрямо американците в нещо, в което Украйна не успя, доколкото позицията на Киев също бе, че основно условие за воденето на преговори с Русия бе преустановяването на бойните действия.
За тези остъпки на американците допринесоха няколко фактора. Първо, нежеланието на администрацията на Тръмп САЩ да продължават войната. Второ, израелските удари по цели на Хизбула в Дария, които накараха Вашингтон да направи още повече компромиси спрямо Иран, за да пресече военен отговор от страна на режима в Техеран, който би върнал конфликта отново в активно-военната му фаза. Трето, най-общо, разбирането на режима в Иран, че той е в позицията да поставя условия, с оглед на това, че той успя да оцелее, да се консолидира и да нанесе огромни щети в един асиметричен конфликт. Или с други думи, ако общото между САЩ и Иран е това, че и двете страни биха предпочели мира пред продължаването на войната, то разликата е, че Техеран не е склонен да направи толкова компромиси, колкото американците.
Макар все още да нямаме документа, съгласие около който са постигнали Вашинтгон и Техеран, то основното му съдържание се състои в отблокирането на Ормузкия проток от страна на Иран, преустановяването на морската блокада на иранските пристанища от САЩ и последващи преговори за ядрената програма на близкоизточната държава, вероятно обвързани с премахването на американските санкции. Разбира се, преди да започне войната, Ормузкия проток и иранските портове бяха отворени, а иранската ядрена програма – макар да не бе унищожена, все още не можеше да се възстанови от ударите на Израел и САЩ в 12-дневния конфликт от средата на 2025-та г.
Почти четири месеца война и блокади САЩ са в позицията, в която ще преговарят за обстоятелства, създадени от войната (отварянето на Ормузкия проток и отблокирането на иранските пристанища) и такива, заради които войната започна и които тя не успя да разреши (наличието на режима в Техеран сам по себе си и неговата ядрена програма, доколкото, ако тя беше унищожена, както твърдят Вашингтон и Тел Авив, то нямаше да има нужда се водят преговори около нея).
Когато текстът на Меморандума за разбирателство излезе, той ще трябва да изчисти редица противоречия, които има в неговата интерпретация от американски и ирански лица. Така например, макар окончателният режим на преминаване през Ормузкия проток да е оставен за уреждане във втората фаза на преговорите (а това е поредната американска отстъпка!), от Иран твърдят, че това ще става с определена такса. Американското разбиране е, че той трябва да остане отворен без заплащане на такси, но с половин уста Вашингтон признава, че това ще бъде уточнено впоследствие. Друго разминаване между двете страни се състои в това кога ще трябва да бъдат освободени замразените ирански активи или част от тях: докато от Техеран твърдят, че това трябва да стане още след подписването на Меморандума за разбирателство, то от Вашингтон казват, че това ще се уточни във втората фаза на преговорите и ще бъде обвързано с конкретни действия от страна на Иран.
Интересно би било дали в текста на Меморандума, който ще бъде подписан и официално този петък, ще присъстват и други елементи. Всякакви общи клаузи за взаимно уважение на суверенитета и отказ от вмешателство във вътрешните работи, макар и да звучат благородно, биха означавали едно: че американската администрация е хвърлила под буса протестиращите срещу режима ирански граждани. Едва ли има смисъл да се припомня лакатушкащата се реторика на Тръмп спрямо режима и аятоласите му (Али/Моджтаба Хеменей бяха ту зли, ту с добра репутация, та се стигна до „честта“, която Тръмп щял да има, ако се срещне с текущия върховен лидер на страната).
Другото, което Меморандумът трябва да потвърди или отхвърли, е създаването на фонд от 300 млрд. долара за въстановяването на Иран. Джей Ди Ванс вече каза, че „нито стотинка“ от тези пари няма да е американска, но набирането на средствата в този фонд ще дойде от действия, зависещи от САЩ (отпускането на замразените ирански активи, премахването на санкциите връху страната, таксуването на Ормузкия проток и др.). Последното е любопитно, доколкото именно Тръмп периодично критикуваше Барак Обама за това, че е дал 1.7 млрд. долара на Иран (това е сума – главница и ливхи, която Вашингтон дължеше на Техеран за поръчани още от времето на Реза Пахлави бойни платформи, които така и не бяха доставени предвид метежа през 1979-та г. в страната).
Доколкото Иран също би предпочел военните действия да не се възобновяват, и с ясното съзнание, че споразумение със САЩ вбива допълнителен клин между Вашингтон и Тел Авив, Иран също ще трябва да направи остъпки. Тази, която американската администрация вече се опитва да „продава“ политически – отказът от създаване на ядрено оръжие от Иран – както вече споменахме, е фалшива: към днешна дата няма нито едно доказателство, че Иран е искал да създаде ядрено оръжие към момента, когато е бил атакуван от Израел и САЩ. Тоест за Иран е лесно да се откаже от нещо, което не притежава.
По-сериозните компромиси, които Техеран трябва да направи, вероятно ще са свързани с ядрената му програма и евентуалните й ограничения (ще има ли забрана за цялостно обогатяване на уран и ако да, за колко години; какво ще се случи с тези 440 кг. високообогатен уран, който още е заровен в ядрените обекти на страната, какви ще са механизмите за проверки и т.н.). Още преди войната Иран бе заявил готовност да прави компромиси спрямо тези теми – от намаляне на процента на обагатен уран до „разреждането“ на високообогатения.
Американците би трябвало да обвържат във втората част на преговорите падането на санкциите върху Иран с конкретни стъпки за датирана във времето денуклеаризация на страната. Вашингтон обаче трябва да е наясно какви са вече тестваните граници на Техеран: режимът е демонстрирал, че няма да се откаже от ядрената си програма завинаги срещу премахване на санкциите (затова и политика на „максимален натиск“ на Тръмп от първия му мандат бе неуспешна), както е и показвал, че може да се придържа към обогатяването на уран с честота за граждански цели, ако срещу това получава вдигане на санкциите (Ядрената сделка на Барак Обама от 2015-та г. работеше и бе изпълнявана и от Вашингтон, и от Техеран).
Проблемът за САЩ тук е този, който се посочва и от последния доклад на ЦРУ от вчера: Техеран няма намерение да прави сериозни компромиси с ядрената си програма. А още преди войната, в рамките на тогавашните преговори между Техеран и Вашингтон, Иран отказа да преговаря за ракетната си програма и за подкрепата си за своите прокси-групи в региона. След войната, от която Техеран смята, че е излязъл като стратегически победител, желанието за компромиси по тези теми ще е още по-малко.
Пред САЩ изглежда, че има две опции: да сключят лоша сделка или да не сключват никаква. Първото би означавало, в името на маркетинговото опаковане на „сделкаджийството“ на Тръмп, американците да направят много компромиси срещу малко от страна на иранците. Второто би означавало двете държави да се озоват точно там където те бяха преди войната: САЩ ще поддържат режима на санкции, а Иран ще държи настрана Международната агенция за атомна енергия от ядрената си програма.
Самият факт, че войната не е променила това уравнение, е достатъчно показателен за равносметката от нея. Това бе война, която създаде повече проблеми, отколкото разреши. И сега Доналд Тръмп, намиращ се в позиция на цугцванг, трябва да избере от коя страна на Месинския пролив ще премине: от тази на Сцила или от този на Харибда. А от гръцката митология знаем, че и за двата маршрута се заплаща цена.
