Защо децата се оказват извън кадъра на политиките
Търсили ли сте снимка по някоя тема в сегашните информационни агенции на България? Пробвайте! Например, пишете „вода“, „избори“, „работник“,… Ще излязат 2-3 страници с хора, които нещо говорят, нещо дискутират, обмислят, решават, планират, структурират, обсъждат, разискват, изискват… Ако имате шанс, след доста прелистване може да видите снимка на вода, на човек, който реално нещо работи или на хора, които гласуват.
Странно! Пѝшете „безводие“, изскача политик. „Жътва“ да напишете, политик ще намерите. А реално снимка на вода или на спряла чешма, на комбайн или на нива може да откриете чак след четвърта страница. Ако откриете.
Та така и в реалния живот.
Години наред имахме най-искрени уверения, че вървим към светлото бъдеще, само дето не беше уточнено чие светло бъдеще.
Години наред продължават да се сипят едни обещания от екрана, а на практика няма реална промяна. По-скоро може да говорим за подмяна, но не и за промяна. В обществения живот има твърде много шум и твърде малко действия.
Като част от този обществен живот и като маркер по пътя към щастието са и изборите - бяхме свикнали да ходим по-често до изборните урни, отколкото на почивка, да заявяваме своята отговорност в бъднините на тази страна. Ако сега надникнем какво показват снимките от изборната серия, дето ни мина през главата в последните шест години, ще видим само добре облечени хора и раздумки. Някой нещо реално да прави – било с ръце, било с мисъл, било да продължава нещо започнато? Трудно е да се каже. Доста време ще мине докато се намери конкретен отговор.
Политиците ни сякаш влизат в управлението като на сватба и остават изненадани, че след празника идва делник и трябва да се работи, да се планира, да се отстоява, да се приема и утешава. Че има загуби, има мигове, които искаш да забравиш още преди да са свършили. Те също отминават, но цената, платена за тях, остава и често се търси не от хората на върха, а от тези, до които не стига светлината на обектива и обществения интерес.
Готвим се за новия вот. Общественици, които не успяват да се доредят до празничния обяд, очакват каруцата на властта да мине покрай тях, та да скочат в движение. Така е по-леко – не са на капрата, не отговаряш за завоите, само подвикваш да се следва посоката. Ако каруцата започне да друса, лесно може да слезеш в движение.
И докато в светлините на прожектора действието е едно, някъде, на заден план в сумрака на ежедневието се борят добро и зло, преплетени в оглушителната сивота на безвремието. Нашите деца бавно се отдалечават от грохота на фалша и поемат своя път. Те срещат своите изпитания и срещата им сякаш е предначертана. Хората, от чиито решения зависят дребните битки в битието сякаш дори не осъзнават, че с малките, ежедневни решения, терасират пътя на другите.
Политиците говорят често, дори и през Фейсбук. А хората живеят в последиците от техните решения, дори да нямат фейсбук.
Извън социалните мрежи наближава първият учебен ден. В някои държавни предприятия заплатите се бавят вече четири месеца, а в други, които пълнят бюджета, са платени само 60% от възнагражденията. По морето има работодатели, които не са платили последния месец на своите работници. Как тези родители ще изпратят децата си на училище? И как ще се снимат до тях, ако не успеят да им дадат необходимото?
Може би просто снимка на първия чин със старите маратонки.
Едно от качествата на човека е, че с годините паметта избледнява. Качество е, не недостатък. Затова са снимките – да напомнят кога, къде, какво е било. Те регистрират предимно видимото, а невидимото се долавя в мига, когато се свържем с емоцията зад тях.
И докато прелистваме старите снимки на обществения живот сякаш не си даваме сметка как всяко малко действие или бездействие се отразява на нашия личен живот.
В очакване на новата предизборна кампания осъзнаваме, че има твърде много емоции там, където трябва да има мъдрост, търпение и уважение. Твърде много дързост се среща там, където е нужно смирение, разбиране, приемане. И виждаме твърде много показност там, където е нужна човечност.
Иначе и след години в търсене на днешния ден, на конкретна тема, ще виждаме решителни погледи и гордо изправени глави. До какво ще ни доведе това?
