Понякога най-трудното на почивката не е жегата, а хората около нас
На плажовете в България, Турция, Гърция се чува разнородна реч. Често семейства или приятели споделят почивката си, наслаждавайки се лежерно на слънце, море, храна и добро настроение. Думите, жестовете, смехът – всичко е споделено и някак премерено. Човек с радост може да наблюдава как деца и родители от различни континенти си играят, партнирайки си с уважение и отношение.
И докато се прехласва по смеха на бебето, което сега открива света, или на уроците по плуване за по-големите деца, като канара над главата му се изсипва тежка чалга, която оглася целия плаж. Не, няма нужда от проверка. Телефонът или плейерът са почти хвърлени върху хавлията, придружени от родна реч в разноцветен диалект. Действието е толкова безапелационно, че ако сте в близост, не ви остава нищо друго, освен да потърсите бежешком спасение на другия край на плажа или … на друг плаж. Защото усещането за собствено величие не може да допусне, че някой може да му развали рахатлъка като го помоли да не дъни децибелите на тази така популярна в някои среди музика. Защото за някои почивката не е тишина, а непрекъснато ритмично бумтене на едни и същи песни, които се слушат от сутрин до здрач.
И докато се намествате на новото си място и мислено благодарите, че поне тук музикалният шум почти не стига, внезапно и сърцераздирателно разплакано дете тича към вас и с цяло гърло се дере: „мама,……“. Оглеждате се. Всички майки са увлечени в бедата, която се оказва обикновена забрана за самостоятелно влизане в морето. Този път спорът е на турски. И докато по-голямото дете щастливо джапа и прескача леките вълни, малкото търси своята справедливост и със сълзи и сополи доказва своята правда. Има ли справедливост?
Вашите мисли, вашите надежди за спокойствие за миг са прекъснати. След кратко семейно събеседване, (оказва се, че сте седнали в близост), справедливостта е възстановена. Може и да не разбирате езика, но детската усмивка, омацана със сладолед, няма как да не предизвика блажена радост и в най-коравите сърца.
"Ура! Време е за „dolce far niente”, както казват италианците, които се оказват спец в тази дейност – да не правят нищо, наслаждавайки се на мига. Морето тактува своя ритъм, тук-там някоя чайка се опитва да се нагости с каквото намери, слънцето дарява радост с всичките си лъчи – просто приказка.
И в един миг приказката прекъсва. Мъж и жена спорят на висок глас, някои от думите са разпознаваеми, други изрази – също, но тонът, тонът… е като в семейна комедия, в която е забъркана поне една тъща. "Да се оправят"! – махвате леко с ръка и аха-аха да се обърнете на другата страна, когато с крайчето на окото си виждате седналите до вас млади момичета, които доскоро обсъждаха свои си работи на български език, как леко пускат фасовете си на пясъка. Кошчета има през 10 метра, най-близкото е на две хавлии разстояние, но навикът да цапаш където седиш, явно е по-близък от това усилие. Не, няма оправия по балканските плажове! Нахлупете си шапката, сложете си слушалките и се наслаждавайте на слънцето.
Човек навсякъде носи себе си – мрънкачът е вечно недоволен. За него и пясъкът е горещ, и морето е бурно (или тихо), и всичко, навсякъде е срещу него. Защото е вечно недоволен. Защото отговорността не е в него, а винаги в другите и почивката е време, в което всичко трябва да се каже на висок глас.
По същия начин човекът, свикнал да преиначава истината, успешно пренася това си умение навсякъде. Както и този, дето търси признание – ще се сравнява, ще заплашва, ще настоява на висок глас дори пред собственото си дете. Само и само да докаже на себе си, че е прав.
А времето за отдих не е празнота в календара. Това е нужната пауза, която ни помага да осъзнаем къде сме, кои сме, накъде вървим. Известна японската поговорка гласи: „кажи ми как си почиваш, за да ти кажа как работиш“. Тя не е за шикарните почивки по екзотични места, които не всеки може да си позволи, тя е за умението да сме тук и сега, да споделяме, да се радваме и да не пречим на другите, да инвестираме тези дни в своето здраве, в своите отношения.
