Ива Михайлова и македонската „динена кора“: когато един съдебен казус се превръща в дипломатически капан за България

Има човешки трагедии, които постепенно напускат съдебната зала и се превръщат в политически казуси. А когато става дума за отношенията между България и Република Северна Македония, една такава история много лесно може да се превърне и в дипломатически капан.

Случаят с Ива Михайлова върви именно по този път. Млада жена с българско и македонско гражданство, тежко пострадала при автомобилна катастрофа, която според семейството ѝ се нуждае от продължаване на лечението си в България, но остава в Северна Македония заради воденото срещу нея съдебно производство.

Това е достатъчно сериозен казус, за да изисква вниманието на българската държава. България не просто има право, а е длъжна да защитава своите граждани, когато съществуват съмнения, че техните човешки, процесуални или консулски права са нарушени.

Ако Ива се нуждае от лечение, то трябва да бъде осигурено. Ако срещу нея има обвинение, тя има право на справедлив процес. Ако македонските институции са допуснали нарушения, България трябва да ги назове ясно и да настоява за отстраняването им. Дотук позицията би трябвало да бъде безспорна.

Проблемът започва, когато един съдебен и хуманитарен казус се превърне в публична политическа кауза, а държавата не е проучила целия контекст, който другата страна може да използва срещу нея.

Когато в центъра се оказва бащата

След като случаят доби обществена известност, бащата на Ива – Симеон Михайлов – започна да говори пред българските медии. Последваха политически реакции, публични позиции и протест пред посолството на Северна Македония в София. Така темата престана да бъде само съдебна и се превърна в поредния епизод от тежките отношения между София и Скопие.

Точно тогава се появи информацията за бащата. Според съобщеното от Министерството на вътрешните работи на Република Северна Македония Симеон Михайлов е бил обявен за международно издирване с цел изтърпяване на наказание от 12 години и шест месеца лишаване от свобода. Посочени са престъпления, свързани с престъпно сдружаване, насилие и опит за убийство. Македонски медии съобщиха, че той е бил установен в Италия, задържан и екстрадиран в Северна Македония.

Тези обстоятелства трябва да бъдат потвърдени по официален път и разгледани от компетентните институции. Но още с появата им публичният разговор беше променен.

Тук е необходимо да поставя една пределно ясна граница: съдебната история на бащата не е съдебната история на дъщерята. Ива Михайлова не носи отговорност за действията на своя баща. Неговата присъда, минало или проблеми със закона не могат да бъдат използвани като доказателство срещу нея. Не могат да отменят правото ѝ на лечение, защита и справедлив процес.

Но също толкова ясно трябва да кажем, че българската държава не може да си позволи да не познава политическия и дипломатическия контекст около човек, който се е превърнал в основен публичен говорител на международен казус.

Това са две различни неща. Ако София не ги разграничи навреме, Скопие с удоволствие ще ги смеси.

Македонската „динена кора“

 Въпросът не е само дали информацията за Симеон Михайлов е вярна. Това трябва да се установи от официалните органи. Политическият въпрос е защо тя придоби публичност точно сега.

Случаят с Ива вече беше получил достатъчно голям обществен отзвук в България. Македонските власти бяха поставени под натиск да обяснят защо тя не може да продължи лечението си в България. Български политици и обществени фигури застанаха зад каузата, а бащата се превърна в нейно основно публично лице.

Точно тогава се появи неговото криминално досие. Така въпросът „Защо Ива не може да се лекува в България?“ много лесно беше подменен с друг: „Защо България защитава семейство, в което бащата е издирван и осъден?“

Това е класическо изместване на темата и е далеч по-удобно за Скопие. Казусът за правата, здравето и процесуалните гаранции на една млада жена се превръща в разговор за престъпното минало на друг човек. Вместо македонските институции да дават отговори, България е поставена в позицията да се обяснява.

Независимо дали тази „динена кора“ е поставена умишлено, или македонските институции просто са использовали удобния момент, резултатът е един и същ – българската позиция е отслабена, а Ива остава на втори план.

Къде беше българската държава?

Този въпрос не трябва да бъде отправян само към Скопие. Той трябва да бъде зададен и в София.

Според информация на българското Министерство на външните работи Ива Михайлова е потърсила посолството ни в Скопие още в края на март. Дипломатическото представителство е предприело действия и е съдействало за осигуряването на адвокатска защита.

Следователно българската държава е знаела за случая месеци преди той да се превърне в национална политическа тема. Знаела е достатъчно, за да предприеме конкретни действия.

Затова информацията за Симеон Михайлов поражда неудобни, но задължителни въпроси. Знаело ли е българското посолство, че той е обявен за международно издирване? Знаело ли е Министерството на външните работи? Проверена ли е била информацията, преди случаят да бъде изведен на най-високо политическо равнище? Направена ли е оценка на риска и на възможните реакции от страна на Скопие? Предупредени ли са политиците и обществените фигури, които публично са се ангажирали с казуса?

Никой не очаква дипломатите да проверяват наказателното минало на всеки роднина на български гражданин, потърсил консулска помощ. Това би било абсурдно. Но когато конкретен човек започне да се превръща в основно лице и говорител на чувствителен международен казус, елементарната оценка на риска вече е задължителна.

Дипломацията не е само да реагираш, когато кризата е избухнала. Дипломацията означава да знаеш каква информация притежава другата страна и как тя може да бъде използвана срещу твоята позиция.

Ако Скопие е знаело за Симеон Михайлов, а София не е знаела, едната страна е разполагала с информационно предимство. В международните отношения това никога не е маловажна подробност. Ако българските институции са знаели, но не са предупредили хората, ангажирани със случая, проблемът е още по-сериозен.

Кой проспа риска?

Този въпрос трябва да получи институционален, а не партиен отговор.

Кой е следял развитието на случая? Кой е координирал информацията между посолството, Министерството на външните работи и останалите компетентни органи? Кой е направил оценка на възможните действия на македонската страна? Кой е трябвало да предупреди политическото ръководство, че около публичното представяне на този казус съществува сериозна уязвимост?

Ако никой в България не е знаел за присъдата и международното издирване на бащата, как е възможно българската държава да бъде изненадана от информация, с която македонските власти очевидно разполагат?

Това не е въпрос на ляво или дясно. Не е въпрос кой харесва или не харесва Северна Македония. Не е и поредният повод за партийни обвинения. Това е въпрос на държавен капацитет.

Днес е Ива Михайлова. Утре ще бъде друг български гражданин, друг съдебен спор и друг дипломатически конфликт. Ако държавата всеки път научава важните подробности едва след като те бъдат публикувани от чужди институции и медии, тя не управлява кризите. Тя ги догонва.

България трябва да защити Ива, а не баща ѝ

Правилната българска позиция е ясна. София трябва да продължи да защитава правата на Ива Михайлова, но категорично да отдели нейния случай от този на баща ѝ.

Ако Ива се нуждае от лечение – то трябва да бъде осигурено. Ако са нарушени нейните човешки или процесуални права – нарушенията трябва да бъдат посочени. Ако има съмнения около обвинението или съдебната процедура – те трябва да бъдат проверени.

Но ако срещу баща ѝ има влязла в сила присъда и законосъобразно международно издирване, това е негов личен съдебен проблем. България няма никакъв интерес да го превръща в свой дипломатически проблем.

Колкото по-бързо София направи това разграничение, толкова по-трудно ще бъде на Скопие да подмени темата. Разговорът трябва да остане там, където му е мястото – при Ива Михайлова, нейното здравословно състояние, нейното дело и нейните права.

Не при баща ѝ, неговото минало, екстрадицията му от Италия или опитите чрез него да бъде дискредитирана цялата българска позиция.

На въпроса кого защитава България трябва да има само един отговор: България защитава правата на своя гражданка. Нищо повече и нищо по-малко.

Силната държава знае какво защитава

Историята с Ива Михайлова може да се превърне в поредния епизод от безкрайната българо-македонска политическа драма. София и Скопие ще си разменят обвинения, медиите ще усилват напрежението, политиците ще развяват знамената, а човекът, от когото е започнало всичко, ще остане на заден план.

Този път България трябва да постъпи различно – да не реагира емоционално, да не позволява чужда наказателна история да бъде пришита към нейната дипломатическа позиция и да не защитава хора, които няма основание да защитава. Същевременно не трябва да отстъпва нито сантиметър от защитата на Ива Михайлова, ако нейните права действително са нарушени.

Една държава не показва сила, когато говори най-шумно. Показва сила, когато знае точно какво защитава, на какво правно основание го защитава и какво категорично отказва да защитава.

В този случай България трябва да защити правото на своя гражданка на справедлив процес, ефективна консулска помощ и необходимото лечение. Всичко останало трябва да остане там, където му е мястото – в съдебните регистри, в компетенциите на правоохранителните органи и в личната отговорност на хората, които имат свои проблеми със закона.

Накрая остава въпросът, който не може да бъде избегнат: кой постави „динената кора“ и кой в България не я видя навреме?

За първото може да има различни версии. За второто трябва да има институционален отговор.

Защото Скопие може да поставя своите капани. Но българската държава е длъжна да знае къде стъпва.