Реалната причина за либерализацията на визовия режим на Русия спрямо Китай е преди всичко обоснован от асиметричността на отношенията между Москва и Пекин
По време на двустранната среща между Владимир Путин и Си Дзинпин в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) едно изречение на руския президент онагледи и обобщи оформилата се асиметричност между Русия и Китай. Пред своя китайски колега Путин заяви: „Готови сме към съвместна работа по превеждането на безвизовия режим, ако китайската страна счете това за възможно и полезно, на постоянна основа.“
Първо, формалната страна на въпроса. От разпадането на СССР насам Русия и Китай постепенно въвеждат безвизовия режим, но го ограничават до групов такъв (т.е. ориентиран основно към туризма) и го рамкират за определено време (обикновено до 15 дни). Последното е функция на съображенията на Москва, свързани с опасността от „китайска инвазия“.
Ключова промяна в безвизовия режим настъпва миналата година, когато Китай инициира въвеждането на индивидуален безвизов режим с право на престой до 30 дни, а Русия отговаря с реципрочен акт. Именно превръщането на този режим в постоянен предложи руският президент на своя китайски колега онзи ден, в рамките на срещата в ШОС.
Тук трябва да се направи изричното уточнение, че безсрочното удължаване на 30-дневния индивидуален безвизов режим, чието въвеждане Русия предлага на Китай, изключва постоянното пребиване в страната и правото на започване на работа в нея. Но въпреки това, въвеждането му е показателно само по себе си: Москва ревизира една своя стандартна политика, базирана на съображения от сферата на сигурността. Т.е. Русия либерализира своята визова политика спрямо Китай.
Последното се вижда и когато се обърне внимание на разрешенията за работа, които властите в Москва са издали на китайски граждани. Данните на Единната междуведомствена информационно-статистическа система показват, че през 2025-та г. разрешенията за започване на работа в страната, издадени от Москва за китайски граждани, са се увеличили с около 50% (т.е става дума за 92 000 издадени работни визи за миналата година). През първите шест месеца от текущата година китайски граждани са поличили над 70 000 разрешения за пребиване и работа в Русия. Т.е. дори когато гледаме тази специфична категория – издаването на виза с правото на пребиване и работа, която е най-чувствителна за Москва, отново виждаме тенденция за „разхлабване“ на регулациите и либерализация на визовата политика.
За тази промяна има причина от техническо и прагматично естество: войната в Украйна прави така, че Русия да изпитва недостиг на работна ръка. Проблемът се усложнява от това, че потоците на имигрантскти труд към Русия от традиционните инкубатори на такъв в Централна Азия (Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан) намаляват. А когато тази работна ръка (макар в случая на китайската да не става дума само за нискоквалифициран труд) бъде съчетана с китайския капитал, който навлиза в Русия в драстично по-голяма степен (т.е. китайските пари изпреварват китайците), това създава предизвикателство от стратегически аспект за Москва. Поради тази причина Русия, въпреки отстъпките спрямо визовите си регламенти, които е принудена да направи, все още се опитва да контролира процеса на инфилтрация на китайска трудова сила.
Отвъд техническите потребности на руската икономика, обособяващ необходимостта й от работна сила и инвестиции, реалната причина за либерализацията на визовия режим на Русия спрямо Китай е преди всичко обоснован от асиметричността на отношенията между Москва и Пекин. Именно войната в Украйна подейства като ускорител на процеса, в който интензификацията на отношенията между Русия и Китай бе успоредна на създаващия се дисбаланс в тях.
Двете ключови направления, в които Москва увеличи зависимостта си от Китай, са икономическото и технологичното.
По отношение на първото, Русия изпадна в дълбока търговска зависимост от Китай, след като загуби достъпа си до европейските пазари. Делът на Пекин в руския износ е нараснал до около 30%, а във вноса — между 35% и 38%, спрямо едва 13–22% преди началото на войната с Украйна. Китай се превърна в основен потребител на руски въглища, газ и суров петрол, възползвайки се от сериозни отстъпки на руските суровини. В същото време делът на Москва в търговските обороти на Пекин е далеч по-скромен (ако Китай е най-големият търговски партньор на Русия, то Москва е седмият такъв за Пекин).
По отношение на второто, Китай играе ключова роля в снабдяването на Русия с технологии (включително за двойна употреба) – полупроводници, навигационни системи, части за безпилотни летателни апарати. Според някои оценки Пекин внася до 90% от санкционирани технологични компоненти, от които руският военно-промишлен комплекс има нужда.
Предвид това, че Китай функционира като финансова инженкция и логистичен дистрибутор за Русия, сблъскваща се с редица ограничения покрай войната с Украйна, Пекин успява да се възползва и да инструментализира тази си роля. Последните няколко години са албум на отстъпките, които Русия прави на Китай: от отварянето на пристанището на Владивосток за обслужване на вътрешния китайски пазар (т.е. отказът от събиране на мита), през приемането на китайските компании в развиването на инфраструктурата на Арктика, до остъпките при продажбата на руски въглеводороди. Компромисите, които сега Москва прави спрямо визовата си политика спрямо Пекин, дори изглеждат като дребна част от общата тенденция на отстъпление на Кремъл.
Дребна част, но показателна. Ако Всеобхватното стратегическо партньорство между Москва и Пекин, подписано през 2019-та г, а впоследствие разширено допълнително, е известно в популярната рецепция като „приятелство без граници“, то именно визовите компромиси на Москва спрямо Пекин придават и една буквалистична интерпретация на това партньорство между Русия и Китай.
