Животът отблизо: Защо превърнахме децата в разменна монета
Често поставяме децата в роля, която не е за тях
На 26 април 1986 г. четвъртият ядрен реактор на АЕЦ „Чернобил“ (в Украйна) експлодира и се стопява по време на тест за безопасност.
Дни след аварията в „Чернобил“ стотици български деца в София и в големите градове на България по задължение отиват на манифестация. Първомайска. За работническата класа. Лисва дъжд. Мазни капки - големи като орехи, мокрят косите, белите ризи, сините поли и панталоните на децата. Хората, които са на президиума, са под чадъри и под козирката на бившия мавзолей. Те са сухи. Децата – не. Те са деца на работници, на обикновени българи, на тези, които изкарват прехраната.
В същото време други български деца на други лица скоротечно заминават с родителите си на почивка. Родители набързо събират багаж - без въпроси. Отиват на места, където водата и храната са чисти, проверени, където има грижа.
В България младежи от две училища са на военно обучение на полето. Идват автобуси. Взимат само децата от елитното школо. Без обяснения. Изтеглят ги на сигурно, на закрито. Другите остават на полето.
В армията са спрени всички учения. Войниците са прибрани в казармите. Дава им се само консервирана храна. Благодарение на тогавашния военен министър ген. Добри Джуров мъжете на България, които тогава са били в казармата, са предпазени от радиацията.
Не е така за жените. Месеци по-късно болниците се пълнят със странни, „безпричинни“ медицински казуси. На някои бебета им окапва косата. Други са с променливо състояние без причина. Някои бременни имат неизяснени трудности с плода. Лекарите правят каквото могат и… мълчат. Така им е наредено. Когато срещнат неизяснен казус казват – „не знам какво е, като отворим, ще видим“. Някои плачат скришом. И мълчат. Подписали са да мълчат.
Абортите се увеличават – и спонтанни, и планирани.
Години по-късно ендокринолози признават, че всяка втора жена в страната има проблеми с щитовидната жлеза. Броят на туморите и на онкологичните заболявания се увеличава, макар и да не може да се проследи пряка връзка между болестта и поетите чрез храната, водата, въздуха радиоактивни частици.
Няма данни, няма проблем.
40 години след аварията в Чернобил в България няма регистри нито на онкоболните, нито за много други заболявания. В същото време навсякъде се говори за здравна реформа, за повишение на здравните такси, за доплащане от пациента – т.е. да източим системата и хората, пък … каквото остане. Как може да има здравна реформа без изходни данни за актуалното състояние – на населението, на системата, на тенденциите?
Аварията в АЕЦ „Чернобил“ беше една от най-мащабните аварии в атомна електроцентрала. Изминаха 40 години – без поискана прошка и без поука.
Често поставяме децата в роля, която не е за тях
Случайно попаднах в България и вече 20 години съм тук, разказа Гари Роуландс пред ТАРАЛЕЖ
Ние сме от последните поколения, които пренасят ценностите на предците си, каза той пред ТАРАЛЕЖ
Светослав Симеонов е студент по социални дейности
Къде отидоха милионите и защо не бяха инвестирани в дългосрочни програми за реална интеграция
Весела Веселинова е журналист с опит в печатните медии, в телевизията и в радиоефира. Тя получава и наградата „Офицър“ за упорито търсене на новини още в годината на учредяване на това отличие. През 2016 г. е носител на грамота „Скритото добро“ на Столична община.
Коментари (0)