Как се изграждат антигероите
Децата се учат от примери и от заобикалящата ги среда. Може да им четем морал по цял ден, но те винаги виждат как ние се отнасяме помежду си, как постъпваме към хората край нас. Да, отбелязват лъскавите притежания, но се учат от отношенията. А отношението е в основата на всичко.
Когато е мръсно, занемарено, когато на хората с власт сякаш всичко им е позволено и сякаш им се разминава (незаконното строителство в „Баба Алино“, незаконните строежи в „Елените“, изсичането на японските вишни пред бившия Японски хотел в София) , когато връзката между поколенията сякаш е скъсана, когато моето добруване е по-важно от общото благо, а общите правила и стандарти са като летва за прескачане - младият човек израства в несигурна среда без положителни примери за подражание. Той се възхищава от чалга героите или от измислените словосъчетания на нечии абстинентни песни.
Когато липсват честност, откритост, емпатия, морал и думите „извинявай“, „прости“, „съжалявам“, „благодаря“ не присъстват в речника на хората около теб, ти градиш един студен, сив и мрачен свят, в който светлината е като кула от надмощие, силата и жестокостта са движещите сили, а страстите са конете, които те бутат напред. В такъв свят не достига предвидимост, топлина и светлина. В такъв свят оцеляването е стратегия, тактика и ежедневие.
Десетилетия и млади, и стари наблюдаваха двойните стандарти за прилагане на правилата дори за най-обикновени неща – от проверката на билетчето в градския транспорт, до присъдата след катастрофа или монополно положение на дружества за комунални услуги. Историци са готови да се бият, когато някой спомене, че България е била под Османско робство, но същите те не се и замислят дали децата, които просят в центъра на София, не са жертви на съвременно робство. Единствено психологът Иван Игов назова проблема, но никой не реагира. А и как да се реагира – с мерки от ден до пладне, след като от поколения е формиран този начин на мислене. Но … и това е от невидимите проблеми на нашето съвремие.
И ако приказките за ценности, морал, национален идеал и идентичност са храна за отбор социолози, политолози и мащабни дискусии, то липсата на човещина и уважение усещаме не през екрана, а в бита си.
Някое събитие бива обществено порицано и после повсеместно забравено. Убийства от деца, за жалост, не са прецедент. Преди година се ужасихме от локалите и убийството в столичен мол от непълнолетен младеж. Днес се ужасяваме от гаврата и убийството на група младежи. Пишем, коментираме… до следващата седмица.
Не си даваме сметка, че в подобни младежки групи уважението се бърка със страх и подчинение, че другите са само „слуги“ – източник на ресурс, границите са несъществуващо понятие. Положителните примери са далечни, често за пример се взима фалшивият успех, богатството, тарикатлъка. И то не в някакви изолирани места, а дори в т.нар. елитни училища, в привидно добри семейства. Защото е липсвал разумният, присъстващ възрастен, който навреме да каже – „това не може, това не е добре“.
Нима може да „сеем вятър и да не жънем бури“?
Много лесно се говори, че живеем в общество, в което човекът не е ценност, общество, което рядко се обединява в името на една идея или кауза. Но как стигнахме до тук?
Мнозина ще прехвърлят отговорността върху политици, бюджет и т.н. Но откъде идват тези политици? Нима са безмитен внос от далечни страни? Те също са отгледани тук, на местна почва. И те са ритали топка по поляните, които сега усилено се застрояват – било със сгради, било със соларни паркове. И те са се противопоставяли на другарчето от другия отбор, може дори да са спортували. Някои дори още имат връзка със спорта – в управата на някой отбор или деня за тенис.
Да, в спорта има хъс, има цел, има структура. Някои деца взимат само спортната лексика и я изваждат извън терена на състезанието - „ще ги размажем“. Дали защото виждат и нечестните игри, които стават явни на терена? След дългите спорове кое е по-важно – масовия спорт или високото спортно майсторство доста от детските площадки, игрища и клубове за свободни занимания постепенно бяха запустели, продадени, сринати. Спортните занимания за деца сега са платени.
И дори тези, които имат възможност да тренират виждат лицемерието и в детските отбори – детето на основния спонсор не идва на тренировки, но участва в състезание за сметка на свое другарче. Без обяснение.
В училище някой се отнася презрително към съученици, учители, към директора дори. Няма механизъм, който защитава учителя, опитал се да раздели ролите на преподавател и на звероукротител. Има мълчание – от възрастните, от институциите, от всички.
А до училището често дебнат биячи, дилъри или дребни мошеници. Кой трябва да се справя с тях? МВР ли трябва да следи за детските банди? Или отбор учители трябва да дежурят, въоръжени с показалки и да ръкомахат на оборудваните продавачи на бързо „щастие“? И тук – същото мълчание.
Родителите, които искат децата им да успеят, се превръщат в таксиметрови шофьори, лавирайки между курсовете по език, спорт и работните си ангажименти. Ако детето ви е талантливо и вече му е скучно в училище – къде ще намери среда за развитие? Цяло чудо е да се пребори системата и тя да е в полза на индивидуалните нужди и таланти на едно дете.
И нека сме честни – до тази ситуация не се стигна изведнъж. Стъпка по стъпка вървяхме назад, мълчешком.
В края на 90-те млада напориста юристка коментираше, че „сега има само две специалности – икономика и право, защо някой си губи времето да учи нещо друго“. А другото, понякога е основата, в която се вплитат и икономиката, и правото. Културата е обликът, лицето, стойността на един народ. Но десетилетия наред и тя беше под обувките на бюджет, конюнктура, модни течения.
Години наред актьори, музиканти, режисьори взимаха мижави възнаграждения или бяха принудително пенсионирани. За погребението на актьора Антон Горчев от Съюза на артистите не изпратиха и венец. А филмът „Козият рог“ беше първата българска продукция, пробила Желязната завеса.
Постепенно в театъра се настани чалгата, тя завладя екрана и стана „еталон за подражание“. За жалост, чалгата влезе и в медиите – бомбастичните заглавия и разголените снимки бяха предлагани наред със стойностни анализи.
Сякаш някой заменяше хляба със зрелища. И същите мили, красиви, лъскави политици с едната ръка благовидно закриваха училища, приватизираха в нечия полза, намесваха се в работите и на Църквата, а с другата сочеха светлото бъдеще. Бързо пребоядисани, тихо подкрепяни, те градяха своите цели, докато повечето хора оцеляваха.
"Загубеното поколение" на прехода искаше да спести на своите деца всички трудности, през които е минало то самото. Но не успя. За жалост, сякаш Улицата налага своята мода.
Дълъг е пътят, който извървяхме като общество до Младежкия хълм в Пловдив.
Някъде там – в далечината, имаше четене на СРС-а в Народното събрание от един бивш вътрешен министър (Цветан Цветанов). Неразкодираните реплики прогневиха цялото общество и бяха шумно обсъждани. Никой не се запита има ли Цветанов право да чете подобни документи в парламента и те да бъдат обществено достояние. Всички порицаха точно тези лекари, които година по-късно доказаха своята невинност, но това не беше така обществено коментирано както изчетените им разговори, записани тайно.
Дали последвалите стотици случаи, в които полуграмотни, понякога и полутрезви хора нападаха лекари, санитари, шофьори на линейки и медицински сестри са пряк резултат от това своеволие? Никой не може да каже. В годините нападенията над лекарите се превърнаха в статистика.
В коя държава нападение над едно съсловие се подминава с мълчание?
Някъде по това време учениците се превърнаха в „касичка“ – парите следват ученика. И децата, често неглижирани в собствените си домове, потърсиха утвърждаване за сметка на учителите. Десетки и вероятно стотици са случаите, в които бащи, майки, лели, стринки, често самите те незавършили училище, си позволяваха да се саморазправят с учители – нахлуваха в час с тояги, нападаха учители след часовете. Отмъщаваха си - дали заради забележка в час, дали заради ниска оценка.
Често учителите бяха превръщани в пъдари или в принудени светци, които трябва да търпят арогантността на деца, чиито родители имат финансови възможности, но не и социални умения за реализация.
„Колко ти е заплатата? Ето ти я, млъкни, не ми се мешай“, - е реплика от ученик към учител, придружена с извадена пачка пари от вътрешния джоб на якето му по време на час. И не, не е от подрастващ в сегрегирана среда, а в езиково училище в малък провинциален град, където всички се познават.
Как се мотивира ученик, на когото всичко му е позволено? Как се говори за дроби и синусоиди, когато ученикът със СОП още се учи на таблицата за умножение, а останалите искат да са в междучасие? Има ли реално намерение да се решават проблемите или целта е само да се напишат едни програми и да се вземат едни пари?
В кои европейски държави учениците пушат в близост до училищата? В колко развити държави алкохол и цигари се продават лесно и на непълнолетни?
Смее ли някой в България да направи забележка да тийнеджър на улицата – било че пуши, било, че след купон е така пиян (в по-лекия случай), че трябва „да го събират“. Къде може да правиш боклук или да крещиш на обществено място и това да остане безнаказано? Но така се подражава на новите звезди и герои – липсата на граница между реално и виртуално, между позволено и недопустимо позволи това преливане.
Десетилетия наред проблемите бяха премествани без да са решавани – от място на място и от ден след ден.
Междувременно се оказа, че българската литература е прекалено остаряла за съвременните полети на мисълта на хората с право на мнение. И започна едно орязване… Ама наистина – защо децата да се тормозят с Вазов, Ботев, Радичков като може направо да скролват от тик-ток някой съвременен „гуру“? И защо им е да учат история – има я във филмите, който се интересува – нека гледа. Как е представена там, до колко е достоверна – има ли значение?
Нужно ни е осъвременяване, не ли?
И мнозина ще споменат вероучението. Ако сега се въведе религиозното образование с тази липса на учители и разделено общество, проникнато от всякакви секти, лъжеучения, деноминации, иронично отношение към вярата от страна на родителите, пораженията могат да са непредвидими. Колко от завършилите богословие могат реално да станат учители? Колцина от тях биха били добри учители? И на какво точно ще учат децата?
А може би – точно сега му е времето, знам ли?
Имаме ли шанс да чуем експертите, хората, които наистина имат подготовката, опита и отношението към подобни проблеми или и тук принципът е – „нашите хора“ си знаят?!
Ако за нещо трябва да се свиква някакъв общонационален съвет, то е за този случай. И не за да се прехвърлят политически обвинения за реформите в образованието и социалната сфера, а за да може хората, които са в ръководството на държавата – и управляващи, и опозиция - поне сега, да осъзнаят тежестта на своята отговорност и да я поемат. Ако чуят мнението на няколко водещи психолози, ако видят сводките на полицията и в малките градове, може и да има смисъл от подобно обсъждане. Иначе всички реформи, еврофондове, красиви сгради, нови детски градини и потоци пари към определени групи губят значение.
И Андрешко само ще смени своите дрешки.
