Рекордните 27 кандидатпрезидентски двойки превърнаха вота за "Дондуков" 2 в сцена, на която далеч не всички изглеждат като реални претенденти за поста
На 25 октомври българите избираме седмия президент на България, а бройката на кандидатите е рекордна - цели 27 кандидатпрезидентски двойки са готови да поемат кормилото на държавата за следващите пет години. Това число звучи повече като кастинг за актьори в български сериал, отколкото като списък с кандидати за върховен главнокомандващ.
Формално погледнато това е отличен знак за политически плурализъм и наистина широк избор, но трябва да се запитаме сериозно един въпрос - колко от тези двойки са реални претенденти за поста и колко влизат в надпреварата с цели, които нямат много общо със самото президентство?
Кандидатурата за президент не означава само място в бюлетина. Тя отваря вратата към националния ни ефир. БНТ и БНР са задължени да поканят всички кандидати, като редът се определя чрез жребий. Така дори кандидати които трудно ще получат медийно внимание се нареждат до "големите играчи" и може да дебатират срещу тях и рамо до рамо с тях.
Към всичко гореизброено се добавя и медийният пакет. Държавата е длъжна да осигури до 20 451,68 евро с ДДС за медийно отразяване на партиите, коалициите и инициативните комитети, които отговарят на условията по Изборния кодекс. Средствата са от държавния бюджет и могат да бъдат използвани за всякакъв вид кампания на кандидат - президентите.
Когато една кандидатура носи със себе си медийно отразяване и медиен пакет, въпросът дали всички 27 двойки влизат с идеята да стигнат до "Дондуков" 2 или заради тези привилегии вече става доста логичен.
Когато бюлетината започне да прилича на кастинг
Ако някой смята, че 27 кандидатпрезидентски двойки през 2026 г. са абсолютният връх на политическия абсурд, историята на президентските избори у нас предлага достатъчно материал за спор. Българската бюлетина вече е виждала имена, чието присъствие по-скоро предизвиква въпроса "защо?", отколкото "защо не?".
През 2021 г. например за президент се кандидатира певицата Луна Йорданова, а в същия вот участва и Боян Расате. Пет години по-рано картината беше още по-цветна - сред кандидатите бяха Жорж Ганчев, Николай Банев, Светослав Витков, а до президентския пост се пробва и Димитър Маринов-Митьо Пищова с Радо Шишарката за вицепрезидент.
И ако някой търси най-чистото обяснение защо подобни кандидатури съществуват, самият Митьо Пищова го е казал още години по-рано - че президент няма да стане, но кандидатурата му носи повече популярност и опит. През 2016 г. историята стана още по-показателна, след като той публично заяви, че е разбрал, че е "кукла на конци".
На този фон повторната поява на Волен Сидеров в президентска надпревара през 2026 г. вече трудно може да изненада някого. Българската президентска бюлетина отдавна е доказала, че може да побере почти всичко - от сериозни партийни кандидати до шоумени, певци, позабравени политически фигури и хора, за които самото присъствие в кампанията изглежда като достатъчна награда.
Колко от 27-те двойки имат реален шанс до стигане до вратите на президентството?
Тук вече стигаме до въпроса, който не може да избегнем в този текст. При 27 кандидатпрезидентски двойки е логично да се запитаме дали всички те влизат в надпреварата за президент с идеята, че могат да убедят масата българи да гласуват за тях.
Разбира се, никой няма право предварително да отнеме шанса на който и да е кандидат. Именно изборите са момент, в който гражданите решават кой има място в политиката и кой не. Но има огромна разлика между това просто да участваш на "олимпийския принцип" и да участваш с истинска политическа тежест.
Когато една кандидатура няма сериозна партийна структура зад себе си, няма национална (или дори местна) разпознаваемост и трудно може да изградиш кампания, която да достигне до милиони избиратели, логично идва въпросът - какъв е смисълът да участваш като цяло ?
Именно тук "кастингът" започва да прилича малко повече на метафора. Всички са дошли за главната роля, поне според първоначалната идея, но за част от участниците самото явяване на прослушването може да се окаже по-важно от това кой накрая ще я получи.
