Политиката в Германия вече не е спор между левите и десните, а между системните формации от статуквото (ХДС/СДПГ/Либералите) срещу антисистемните партии на протеста (АзГ, Ди Линке, Съюз „Сара Вагенкнехт“)
Възходът на „Алтернатива за Германия“ като цяло, а сериозната й победа в Саксосия-Анхалт в частност, е закономерна функция на редица обстоятелства. Но две от тях излизат пред скоба като най-определящи.
На първо място, растежът на формацията е показателен за изчерпването на системните формации в страната и компрометирането на способността им да изграждат функционална изпълнителна власт. „Големите коалиции“ (между християндемократите и социалдемократите) и „Коалицията на светофара“ (между социалдемократите, зелените и либералите) бяха „спъвани“ от противоречия между съставящите ги формации, което не довеждаше толкова до създаването на „компромисен продукт“, а по-скоро до липса на продукт изобщо. Пословичен пример в това отношение бе периодът на управление на Олаф Шолц, чийто кабинет бе на практика блокиран поради разминавания на съставящите го партии по отношение на „дълговата спирачка“.
Оттук системните (или мейнстрийм) формации загубиха основната причина за получаване на подкрепа. Те, като партии, ориентирани към резултати, не успяваха да доставят такива. Тяхната ефективност бе обратнопропорционална на проблемите, с които се сблъскваше страната: от миграцията, през икономическата стагнация, до китайския индустриален натиск.
А когато партии, които са ориентирани към стоки и услуги, в името на което си позволяват една вътрешнна ценностна редукция (обезличване в името на прагматизма или философията на потреблението), не доставят съответните продукти, то тогава те стават лесна плячка на партиите, които базират себе си на политиката на идентичността (като „Алтернатива за Германия“). Разбира се, най-голямото предизвикателство пред популистките формации, базиращи се на политиката на идентичността, не е в спечелването на избори – те са умели в това, а в доставянето на резултати. Когато партиите на стоките и услугите не успяват да доставят стоки и услуги обаче, то тогава тяхната легитимност се изчерпва и на електоралния пазар влизат други субекти, с други цели.
На второ място, възходът на „Алтернатива за Германия“ не би бил възможен, ако германският канцлер и лидер на ХДС Фридрих Мерц не бе пропуснал възможността да я дематериализира с конкренти политики (както и СДПГ губи почва под краката си спрямо Ди Линке). Особено удобен, но изпуснат момент за ХДС/CDU бе именно лесното за критика правителството на Олаф Шолц, но тогава от управлението на социалдемократите, зелените и либералите се възползваха в ролята си на опозиция именно „Алтернатива за Германия“ и „Ди Линке“.
Да, с идването си на власт Мерц инициира действително разумни политики – започна ограничаването на нелегалната миграция (и улесни депортацията на мигранти), намали бюрократичната тежест и екологичните регламенти върху бизнеса и води война срещу Франция спрямо европейското бюджетиране, защитавайки принципа на конкурентоспособността и фискалната дисциплина срещу този на протекционизма и „фондовата икономика“.
Но това бе твърде малко и твърде късно: призракът от бутилката вече бе пуснат. Политиката в Германия вече не е спор между левите и десните, а между системните формации от статуквото (ХДС/СДПГ/Либералите) срещу антисистемните партии на протеста (АзГ, Ди Линке, Съюз „Сара Вагенкнехт“). Някъде между тези два лагера стоят и Зелените, които са интересен феномен на „протестно статувко“.
Затова всеки един анализ за възхода на „Алтернатива за Германия“ трябва да започва с грешките, които направиха назад във времето политическите елити на страната, с основен акцент – ХДС и СДПГ, като най-продължително управлявалите партии от промените насам. Тези формации спряха да изпълняват една от основните функции на политическата партия - социализиращата. Ако кризата на доверие спрямо системните партии се екстраполира върху политическата система на страната, то тогава, както се казва, ще се "сгъва цирка".
Социологическите проучвания показват, че „Алтернатива за Германия“ е не просто първата по подкрепа партия в Германия, но и че тенденцията е тази подкрепа да се увеличава. Това реферира към няколко неща.
Един път, би било грешка формацията да се възприема като „бъг“, „дефект“ или „утайка“ на бившата ГДР – партията има достатъчно голяма подкрепа и в Западна Германия, без която тя не би могла да бъде първа политическа сила.
Втори път, т.нар. „огнена стена“ около АзГ – на български бихме го нареки санитарен коридор – т.е. консенсусът между системните партии, че те няма да правят коалиция с върпосната формация, вече не работи. Нещо повече, това „заобикаляне“ на „Алтернатива за Германия“ всъщност я укрепваше, насищайки идентичността й на бойкотна формация, насочена срещу статуквото (всички останали, които имаха различни имена, но изглеждаха еднакви като смърфовете).
Когато трябва да се адрсират антисистемните партии, има два базови начина. Единият е те да бъдат „задушавани“ (със санитарен коридор), другият – те да бъдат кооптирани във властта, където те евентуално губят от бойкотния си заряд. Може само да се гадае дали вторият начин би бил успешен спрямо АзГ. Но вторият се провали – той бе само една от причините, които превърнаха мухата в слон. А образуването на санитарен коридор около слона често е за сметка на санитарите.
Победата на „Алтернатива за Германия“ в Саксосия-Анхалт като сигнал към общия възход на формацията се случва в много деликатен момент. Както вече обърнахме внимание в Таралеж, от няколко години насам в Германия се наблюдава повишаване на нивата на „институционална апатия“, реферираща към недоверието във функционалността на държавните ведомства, а това води или до неучастие в изборния процес, или до повишаване на протестния вот. Успоредно на тази тенденция през тази година се интензифицираха саботажите срещу ключова инфраструктура на държавата.
Ако към тези два елемента – апатията на хората (като плодородна почва) и саботажът (като вътрешено средство на леви екстремисти или като външен инструмент на Русия) – бъде прибавен и трети в лицето на политическа платформа, която да се възползва от така създалите се обстоятелства, то възходът на „Алтернатива за Германия“ ще има значение не само за страната, но и за Европа.
