Радев преподава, Мицкоски записва

Има моменти, в които историята не остава в учебниците. Тя излиза от тях, влиза в политиката и започва да променя разговора. Такъв беше 3 октомври.

Цар Самуил се върна в България.

След десетилетия преговори между България и Гърция тленните останки на средновековния владетел бяха предадени на българската държава в Солун. След това Самуил беше посрещнат в София с държавни почести. В центъра на церемонията беше Румен Радев. Въпреки редицата въпроси, за които той може да бъде критикуван и с които няма как да се съглася, този ход беше изигран блестящо — с ясната визия и тежестта, че името на сегашния министър-председател на България ще остане в историята.

И тук започва политическият прочит на този исторически ден.

Защото Радев не просто присъстваше на церемонията. Той прие останките от името на българската държава и постави събитието в рамката на държавната политика и националната памет. Радев преподава, Мицкоски записва. Не защото София диктува на Скопие как да пише историята си.

А защото в рамките на само няколко дни България показа с действия какво означава да защитаваш собствената си историческа памет, докато Европа показа на Северна Македония, че европейският път минава и през способността да решаваш трудните спорове със съседите си.

Един цар, една държава и една памет

Самуил е една от най-чувствителните фигури в историческите спорове на Балканите. За България той е владетел от историята на Първото българско царство. В Северна Македония съществуват различни историографски и политически интерпретации на неговото наследство. Завръщането на останките няма магически да реши този спор. Но то променя нещо много важно. Българската държава вече не говори за Самуил само чрез исторически книги, научни конференции или политически декларации. Тя извърши конкретен държавен акт и върна останките му в София.

Това е факт.

А фактите, особено на Балканите, имат дълга политическа памет. България има право да пази своята историческа памет. И няма нужда да се извинява за това. Но най-силната защита на една историческа позиция не е кресливата реторика. Тя е спокойствието, последователността и способността да постигаш реални резултати. И тук Радев на няколко пъти показа мястото на Мицкоски. Направи го с ясния сигнал, че ако искаш разговор с България, трябва да се отнасяш уважително, но и че България е Европа и с това компромис няма. Именно тук се намира и политическото значение на ролята на Радев.

Радев не обеща. Радев показа резултат.

Много правителства са говорили за Самуил. Много политици са заявявали, че историческата памет трябва да бъде защитавана. Но политиката в крайна сметка се измерва с резултатите. При управлението на Румен Радев дългогодишните преговори с Гърция стигнаха до конкретно споразумение и до реалното предаване на останките.

Това не означава, че един човек може да си припише труда на всички институции, дипломати, историци и предишни правителства. Но означава, че името на Радев вече е записано в хрониката на завръщането на Самуил в България. И това е политически факт, който почива на мъдрост, решителност и ясен риск, че вкъщи може да бъдеш оплют.

Още повече че Радев избра да представи случилото се не като победа над Гърция или като поражение за Северна Македония, а като възстановяване на историческа памет и като възможност за по-добри отношения. Това е зрялата позиция.

Защото държава, която е уверена в собствената си история, няма нужда постоянно да доказва силата си чрез конфликти. А Мицкоски получи урок по реална политика.

Докато в София Самуил се връщаше у дома, в Скопие Християн Мицкоски разговаряше с председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен. Съвпадението на тези две събития е повече от символично. Европейският съюз продължава да поставя пред Северна Македония въпроса за конституционните промени и включването на българите в Конституцията като част от пътя към следващия етап на европейската интеграция.

Тоест, докато България връща Самуил в София, Европа разговаря със Скопие за България. Това е моментът, в който историята и настоящето се срещат. И ако има политически урок за Мицкоски, той е прост:

„България няма да изчезне от европейския разговор, независимо колко пъти Скопие се опитва да отложи трудните теми.“

Историята не се решава с викове. Най-лесно би било завръщането на Самуил да бъде представено като „шамар“ за Скопие. Но това би било прекалено елементарно. Самуил не трябва да бъде превръщан в дипломатическо оръжие. Той е част от историята. А историята може да бъде повод за конфликт, но може да бъде и тест за политическа зрялост. София има своята памет. Скопие има своята памет. Историците имат своите спорове. Но Европа има и свои правила. И когато една държава иска да стане част от европейското пространство, тя трябва да покаже, че може да разговаря със съседите си, дори когато не е съгласна с тях.

Това не означава отказ от национална идентичност и не означава неспособност да живееш с различията.

Най-важният учебник тепърва се пише

Въпросът за Самуил неизбежно ще се върне и към учебниците. Как ще бъде представян той в България? Как ще бъде представян в Северна Македония? Ще продължат ли историческите различия да се използват като политически инструмент?

Или ще дойде време младите поколения да научават реалния и истински прочит, но и фактите, върху които той се основава?

Тук България трябва да бъде особено внимателна. Самочувствието е по-силно от агресията. Аргументът е по-силен от лозунга. Документът е по-силен от политическата декларация. А държавната политика е по-силна, когато зад нея стоят последователност и резултати.

И защо Радев преподава, а Мицкоски записва

В политическия живот често се случва обратното — политиците говорят много, а историята записва малко. Този път историята вече записа. На 3 октомври цар Самуил се върна в България. В София той беше посрещнат с държавни почести. Румен Радев беше човекът, който прие останките от името на българската държава.

Ден по-рано Урсула фон дер Лайен беше в Скопие и разговаряше с Мицкоски за европейския път на Северна Македония и необходимите стъпки по него.

Две столици. Два политически разговора. Една история. И един много ясен сигнал:

когато България защитава историческата си памет спокойно и последователно, а Европа настоява Скопие да решава спорните въпроси, политиката на отрицанието става все по-трудна.

Затова днешният урок не е само за Самуил.

Той е и за начина, по който една държава може да защитава паметта си — без истерия, без комплекси и без да се отказва от разговора.

А историята, както винаги, ще реши какво ще остане в учебника.