Лайфстайл

16 декември 2025, 12:56

За Лили Спасова животът е поезия - 20 години път между думите, децата и красивото в света

16 декември 2025, 12:56
Таралеж ВВ
София

"Добрият свят се гради от добри човеци, умни и способни да носят отговорности", каза авторката

Двадесет години след излизането на първата си поетична книга „По Диогенски“ авторката Лили Спасова се връща към началото не като към спомен, а като към жива среща – с думите, хората и пътя, който не е спирал. В този откровен разговор тя споделя за поезията като вътрешна необходимост, за литературата като диалог, за срещите с хиляди деца, в които книгите оживяват чрез музика, театър и споделеност. Това е интервю на Десислава Павлова с Лили Спасова за смелостта да останеш верен на словото, за любовта като движеща сила и за убеждението, че добрият свят започва от добрите думи.

Какъв е най-яркият Ви спомен от издаването на първата Ви поетична книга преди 20 години?

Благодаря Ви за въпроса! О, имам много ярки спомени, срещи с хора, които много обичах и обичам, хора с голям литературен замах, които изиграха изключително важна роля за мен – Ваня Константинова и Константин Делов, светло им небе, и любимият ми най-добър приятел и поет Божидар Пангелов. Галерия „Кръг“ бе светла и препълнена с много гости дошли на представянето на „По Дигоенски“. Красивата и така нежна книга с бели корици и с илюстрации на младия художник Димитър Димитров грееше с особен блясък.

Помня Райна Манджукова, мой редактор, и проф. Пламен Павлов, които представиха книгата по уникален начин пред голямата публика. Помня огромното си вълнение, когато се наложи да се изправя пред публиката. Сърцето ми биеше учестено, но нямаше път назад. Помня как поканих своите племенници и дъщеря ми и споделих, че любовта движи всеки от нас напред. И благодарих на семейството си.

На премиерата на книгата „По Диогенски“ бях поканила приятели музиканти и звучаха китара и флейта, а единият от тях бе Румен Спасов, бард поет и музикант. Помня как от вълнение си подръпнах колието, то бе в бордо и с много камъни и изгубих част от камъните, декорация по него. Помня силната енергия и експлозията от емоции и чувства в залата. Всичките ми любими хора и грейналите им лица. Помня, че бе 2 декември и бе студено навън. А вътре бе топло от стихове и усещане на споделеност. И после как едвам побрах цветята в багажника на колата, че чак се притесних, че няма достатъчно място. Мама беше жива тогава и успях да ѝ прочета стихотворение, което не успя да влезе в първата ми книга, но влезе във втората ми книга „Парченца щастие“, и то е:

***

Ти мамо

искам да се раждам отново

и отново

да помня

първия си сблъсък със светлината

и първия си писък

после

отново да ставам голяма

бавно

в топлите слънчеви дни

където ухае на мама

искам да ме раждаш отново

и отново

всеки път

ти мамо

***

В този си вид, този стих предстои да бъде частица от третата ми книга с поезия, която ще бъде представена през 2026 г. и ще анонсирам именно на 17 декември в Клуб на фоторепортерите. Щастлива съм, че тя го чу, щастлива съм, че тя бе до мен тогава.

Предстои юбилейното Ви събитие по случай 20 години от първата Ви книга. Какво искате да покажете, предадете и с какво да докоснете гостите и всички посетители на 17-ти декември?

Двадесет години не са малко, не са и много. И да, цели двадесет години от първата ми книга минаха неусетно, а сякаш беше вчера. Още преди появата ѝ вече бях набрала скорост. Имах няколко литературни награди и много публикации. Искам да покажа на гостите си какво се случи през тези години, как някои от историите оживяха, как пътят не спря. Искам да им предам частица от себе си и се надявам това да се случи чрез силата на Словото. Да им благодаря, да сведа глава и да им подаря усмивката си. За мен тези двадесет години не са просто поглед назад, а среща по пътя – между думите тогава и думите сега, между чувствата преди и чувствата сега. Надявам се да предам искреност и благодарност към читателите, които са вървели с книгите ми през тези 20 години, и към всички, които тепърва ще ги открият. А най-вече бих искала да докосна гостите с усещането, че литературата е жив диалог – място, в което всеки може да се разпознае, да си спомни, да си позволи да почувства. Надявам се гостите да си тръгнат с усещане за нежност, споделеност и смисъл. На 17 декември искам присъстващите гости да се почувстват в пространство на споделено мислене и усещане – там, където литературата не дава готови отговори, а отваря възможност за вътрешен разговор. Ако успея да докосна хората с това преживяване, ще знам, че думите са изпълнили своята най-дълбока функция.

Кое Ви даде смелост да продължите да пишете през всички тези години и какво Ви държи вдъхновена днес?

Вдъхновява ме животът такъв, какъвто е – с цялата му прелест и предизвикателства, със срещите с хора и непрекъснатото търсене на смисъл. В началото не беше смелост, а нужда – да подредя света чрез думи и да разбера себе си в него. С годините писането се превърна в опора, а днес ме държи вдъхновена именно тази крехка връзка между преживяното и споделеното, между мен и читателя. Смелостта да пиша бе породена от желанието ми да променям света към добро. Смелостта да пиша се роди от вътрешно несъгласие с мълчанието – от убеждението, че неназованото бавно изчезва. Вдъхновява ме не толкова желанието да кажа нещо ново, колкото стремежът да се приближа по-честно до същината на преживяването и да остана вярна на вътрешния си глас; да не се откажа от любопитството ми към света и вътрешните светове на човека. Писането продължава да е място на съмнение и търсене, а не на сигурност, и, може би, точно това ме държи жива в него. Днес ме вдъхновява възможността литературата да остане място за вътрешна съпротива срещу повърхностното и бързото, да остане за внимателно вглеждане в човешкото. Вярвам, че литературата може да бъде форма на знание, а днес ме вдъхновява нейният потенциал да задава въпроси, които остават отворени. Силно ме вдъхновяват и мотивират срещите с читатели и усещането, че думите все още могат да свързват хората.

Как се роди идеята Ваш текст да стане химн на детска градина и какво чувство изпитахте, когато чухте песента за първи път?

Идеята не беше моя, а на музикалния педагог на ДГ „Морски свят“ от град Варна – г-жа Милена Йовчева и учителите. След срещи с децата в детската градина с приказката ми за „Уана. Една морска история“, се появи въпросът може ли по нея да направят мюзикъл. Зарадвах се и им дадох разрешение за него. И така една среща на място с децата и учителите в детската градина породи връзка от онези, които се задълбочават във времето. Просто любов. Имаше грандиозна премиера, която получи подкрепата на родителите и те допринесоха с действие и труд сцената да стане истинско вълшебно морско дъно, където Уана, морските кончета, всички морски обитатели, медузката Вкусна Фантазия и делфинчето Пумпи-Ля-Ля-Ля се развихриха със силата на словото, танца и музиката. И се случи вълшебство! И след премиерата на мюзикъла, г-жа Милена Йовчева, след обсъждане с колегите, се обърнаха към мен да напиша текст за песен, който да стане химн на детската градина. Изпратих им няколко варианта, те си избраха и го предоставиха на композитора Петър Писев. И така се случи химнът, роден от среща, която се прероди в приятелство. Не аз съм виновницата, а всички онези мили хора, които работят така всеотдайно и с обич с децата, с бъдещото. Надявам се, че песента ще звучи във времето и пространството, за да пребъдат доброто и любовта, приятелството и доброто отношение един към друг и света в цялост. А когато чух песента за първи път, буквално подскачах от радост! Плаках от радост! И започнах да я споделям с приятели и познати. Премиерата на песента се състоя на 29 май на празника на детската градина по случай 15 години от нейното създаване. Ще си позволя и оттук да кажа на директора и целия екип, на родителите и на всички деца – огромно благодаря за доверието!

Вашите произведения се превръщат в мюзикъл, пиеса и звучат на сцената на Варненската опера. Какво за Вас означава този жив контакт на литературата с децата? А за децата?

Мюзикълът беше споделен пред препълнена зала за първи път в ДГ „Морски свят“ под ръководството на музикалния педагог Милена Йовчева. Когато пристигнах за премиерата му и пристъпих прага на детската градина, възкликнах от изненада. Подът бе декориран като морско дъно, Голямото синьо сякаш оживя пред очите ми. Имаше си всичко дори работилничката на шивачката на булчински рокли.

После част от него бе споделен и пред публика в рамките на Международен младежки медиен фестивал „Арлекин“ в град Варна през 2025 г, при това в операта на града.

Театралната постановка „Приятелство“ с фрагменти и послания от приказката „Уана. Една морска история” бе изиграна от деца от българските общности в чужбина, организирани под вещото ръководство на актьора Юрий Ангелов, ръководител на школа „Театър“ в Центъра „Духовно огледало“ в село Бродилово. Пиесата бе съпроводена от песни и танци и представянето ѝ пред публика се състоя на голямата сцена в Читалището на селото.

През следващата година бе организирана пиеса по приказката ми „Принцеса Точица“ в съчетание с откъси от „Малкият принц“ на Екзюпери. Малките театрали създадоха на живо смисъла на това колко е важно да се ценим и обичаме въпреки различията. И това колко е нужно да се уважаваме, без да игнорираме другия по някаква причина.

Лично за мен като човек творец е важна връзката, която се създава, и едно изкуство ражда друго изкуство. Някак си нещата са взаимосвързани и както ние хората осъществяваме връзки между нас къде по-видими, къде по-невидими, то така е и в изкуството. Поезията е навсякъде в нашия живот. Приказното носи в себе си и поезия, и музика, и силата да променя и отключва съзнанието към съзидателното и красотата. Сетивността ни придобива други измерения, онази вътре в нас и към света като цяло. Срещата с приказка провокира и развива не само въображението, а за децата този контакт е първа среща с вътрешния свят – с възможността да разпознаят себе си в историята, да назоват чувства и да открият, че езикът може да бъде пространство на свобода и въображение. Четенето на приказки, четенето на книги по принцип ни учи на най-съвършения език – езикът на човешката душа. Всички живеем в приказката наречена „живот“ и ние с действие или бездействие, с постъпки, с глас или мълчание избираме какви герои да бъдем в тази приказка. За мен живият контакт на литературата с децата означава възможност за диалог и се вижда как текстът „оживява“ чрез въпросите, реакциите и споделените емоции. А в този случай – чрез силата на споделеността на нейно величество музиката: танци, песни и слово в едно. За децата срещата с литературата на живо развива умението да слушат, да изразяват мисли и чувства и да свързват прочетеното със собствения си опит. Това превръща книгата в преживяване, във вдъхновение и насърчава интереса към четенето, а ползите от четенето са изключително много в този глобален свят. Надявам се, че за децата това са възможности, които ще бележат пътя им по най-добрия и красив начин, където и да пътуват по друмищата на вътрешните си вселения и извън тях.

Провели сте срещи с над 2000 деца през тази година. Какво най-много Ви впечатлява в днешните млади читатели?

Така е, всяка година имам множество срещи както с деца от детската градина, така и с ученици от различни възрасти. На тези срещи не отивам непременно да им разкажа за моя книга. Пък и книгите ми не излизат всяка година. Отивам, за да ги провокирам, да говорим за книгите, за приказките, за смисъла в търсенето на смисъла, за полето на въображението и как думите пишат вътре в нас. И колко е важно в общуването си по между си да ползваме добри думи, да не нараняваме другия, да говорим по теми, които вълнуват човека през неговото съществуване. Това са теми за лъжата и истината, за приятелството и предателството, за красотата и грозотата в различните ѝ аспекти, за смисъла на човешкото съществуване, за това колко е важно да си поддържаме любопитството живо. Теми за любовта, живота и смъртта, за мечтите и перспективите, за възможностите. Пътуваме заедно по страниците на приказки и мечтаем заедно. Споделяме заедно. Чуваме се и се изслушваме взаимно. Всяка среща с от най-малките до най-големите за мен е мисия, изпълнена с любов. Връзката ни се получава естествено и е пропита от искреност и неподправеност, а нима това не е най-ценното?!
Колкото до днешните читатели, то те са читатели на новото време. Днешните читатели са по-разнообразни и многолики, сякаш дори и по-нетърпеливи, но и по-отворени към различни формати и теми. Те търсят смисъл и автентичност, но често четат фрагментарно, редувайки книги с дигитално съдържание. В същото време съвременният читател е по-активен – задава въпроси, споделя впечатления и търси лична връзка с текста и автора. Нека не забравяме, че в този така технологичен свят, където властва и изкуствен интелект, най-важното е да съхраним човешкото в себе си, да подготвим добри Човеци за идния ден, а това ще се случи само със силата на Словото. Има мисъл, която се приписва на Алберт Айнщайн и най-често се цитира в следния смисъл: „Ако искате децата ви да бъдат умни, четете им приказки. Ако искате да бъдат още по-умни – четете им още повече приказки.“ В дълбочина това носи и важността на простичката истина, че добрият свят се гради от добри човеци, умни и способни да носят отговорности и да обичат.

Има ли момент от тези срещи, който никога няма да забравите и бихте споделили?

Отговарям с усмивка на този въпрос – беше изумително как при среща, неочаквана и за самата мен с малки дечица от яслена група, на две от дечицата им паднаха бибероните от устичките и преживявахме заедно пътуване в приказката за Уана, седнали на пода и издаващи звуци на морски обитатели и плувахме заедно върху шарения килим. Казвам неочаквано, защото бях отишла за среща с предучилищна група, а спонтанно ме поканиха преди това при най-малките.

Имала съм срещи, на които децата в училище толкова много искат да остана при тях, забележете „завинаги“ и не искат да ме пуснат.

Помня как мои читатели намират начин да се свържат с мен, дори съм получавала мейли с въпроси по отношение, примерно, разказа ми „Седмият ден“ или друго произведение.

О, незабравимо преживяване бе в детска градина в Сливен, на екрана се показва буктрейлъра на книгата „Ментолчо“ и започва да вали сладолед, а децата наскачат и отиват до екрана, за да си уловят по един…

Срещите с читателите на премиерата на „Ментолчо“ в Столична библиотека и как час и половина раздавах автографи.

Много силно беше преживяването ми при среща с деца в кв. "Драгалевци". Тогава получих подарък книга, изработена от тях, с морски обитатели по приказката „Уана. Една морска история“, а учителите ме изненадаха с поезия, която бяха подбрали и наистина бях страшно и приятно изненадана. Това дори се е случвало няколко пъти в различни части на България. Спомням си как отивам в едно Софийско училище и (никога не знам с колко деца ще се срещна, рядкост е предварително да имам информация) ме канят в една огромна зала със стотици ученици, учители и родители. Цялото училище с ученици от всички класове. Почувствах се като на арена под една арка, украсена с цветя. Срещата естествено се случи по невероятно красив начин и изключително интерактивно. И оттам не искаха да ме пускат след срещата. И все пак си мисля, че най-ценното е блясъкът в очите на присъстващите и цялата тази любов, с която трептенията на въздуха се превръща в музика за душите ни.

Какво според Вас е най-голямото предизвикателство пред изграждането на култура на четене у младите днес? Има ли решение?

Решението е добрият пример на родителите, на всеки един от нас, всеки ден. Културата на четене се гради от ранна възраст и досегът с книгата е съществена част от израстването на индивида. Решението е да направим четенето достъпно и преживяемо – чрез разговори за прочетеното, интерактивни срещи с автори и, както казах по-горе, с личен пример от възрастните. Когато книгата се превърне в част от ежедневието и близкия опит на детето, интересът към четенето расте естествено. Младите хора растат в свят на бързи образи и в крайно информационно шумно време и успеем ли да направим четенето живо, се събужда магията на словото и детето открива, че книгата може да бъде приятел, съветник и възможност пред всеки човек.

Какво послание се стремите да оставите в децата чрез Вашите книги и срещи?

Стремя се да оставя послание да бъдем добри и да се обичаме. Това да се обичаме е двупосочно само по себе си. Любовта към ближния е част от любовта към нас и обратно. Чрез книгите и срещите си се опитвам да оставя у децата усещането, че думите могат да бъдат приятели и съюзници, че техните чувства и мисли имат значение и заслужават да бъдат изразени. Искам да им покажа, че любопитството, въображението и вниманието към света около тях са ценности, които правят живота по-богат и смислен.

Какво можем да очакваме от новата Ви поетична книга през 2026-та година и защо точно тя „затваря“ Вашия поетичен цикъл?

На 17 декември ще споделя повече за третата ми предстояща поетична книга и, тъй като се навършват 20 години от излизането на първата, някак си ми се струва, че затварям поетичен цикъл през десетилетие. Не вярвам да спра да пиша поезия и бунтарят в мен да замълчи. Не вярвам да спра да чувствам поезията навсякъде около мен и да я откривам и съпреживявам, защото поезията е в самия живот. Животът е поезия!

Как си представяте следващите 20 години от творческия Ви път – има ли мечта, която още не сте сбъднали?

И следващите двадесет години ще продължавам да пиша, представям си творческия си път най-вече пълен със създаване на приказни светове. Мечти имам и не искам и не мога да спирам да мечтая. Няма нищо по-пусто от мъртви очи приживе. Не обичам да мисля за бъдещето като за план, а по-скоро като за пространство, в което думите ще продължат да ме намират и ще се срещаме честно и истински.

И накрая: За Вас литературата, книгите и децата са...

За мен литературата, книгите и децата са живот! Те са вдъхновение, любов и светове! Те са бъдеще, без което светът би се разтекъл и заприличал на огромна сълза – без съдържание и цвят.