В революционната история на България има личности, които не просто участват в събитията, а ги бележат завинаги. Личности със силен дух, непоколебима воля и готовност за саможертва, чието себеотрицание ги превръща в символ на надеждата за един изстрадал народ. Такъв е Тодор Александров – достоен, смел и решителен, човек на честта и дълга.
„Един от най-способните хора за делова революционна работа, каквито Организацията е имала“, казва за него Христо Матов.
Роден на 4 март 1881 г. в Ново село, Щипско, Тодор Александров израства в семейство, тясно свързано с революционното движение. Баща му Александър Попорушев – учител в Щип – е сред първите членове на революционния комитет на Организацията, основана от Даме Груев и Гоце Делчев.
Още като ученик в Българското педагогическо училище в Скопие, едва 16-годишен, той влиза в редовете на Организацията, привлечен именно от Христо Матов – тогава директор на училището и председател на Скопския революционен комитет. В свидетелството му за завършване от 21 юни 1898 г. ясно е записано, че е по народност българин и с източноправославно вероизповедание.
Пътят на българския революционер е дълъг и изпълнен с изпитания. От учител и ръководител на Околийския революционен комитет в Кочани и местния комитет в Кратово, той се издига до член на Централния комитет на ВМОРО през 1911 г., редом с Петър Чаулев и Христо Чернопеев.
През 1903 г. е осъден на пет години затвор заради революционната си дейност, но амнистията след Илинденско-Преображенското въстание му връща свободата. Става секретар в четата на щипския войвода Михаил Развигоров, а през 1907 г. е касиер на Задграничното представителство на ВМОРО в България.
По време на Балканската война четите на Организацията подпомагат българската армия, а Тодор Александров е отличен с орден „За военна заслуга“. Когато балканските „съюзници-разбойници“ се обръщат срещу България и сръбският и гръцкият терор над българското население в Македония се засилва, той отново организира съпротива.
В навечерието на Междусъюзническата война Александров отправя призив, пропит с решимост и саможертва
„Прочее, дълг се налага на всеки македонски деец и член на Организацията да употреби всички усилия в тези съдбоносни за Македония моменти, за да изпълни своя дълг: да пожертвува всичко свое, но да стори зависимото от него за изкарване на благоприятен край в предстоящата война със Сърбия и Гърция. Уверен в пълната сполука на правата кауза, пожелавам успех на всички българи. Да живее целокупна България! Довиждане в свободните български градове Скопие, Битоля и Солун!“
По време на Първата световна война той е назначен за офицер за свръзка между 11-та пехотна Македонска дивизия и българското Главно военно командване и има свободен достъп до кабинета на министър-председателя.
В писмо до Александър Протогеров от 3 април 1917 г. Тодор Александров изповядва своя житейски завет:
„Аз съм оръдие само на идеята за освобождението на Македония и обединението на българския народ. Това съм го доказал с целия си живот, като съм пожертвал за тази идея всичко освен живота ми, който случайно е оцелял. Досега съм получил едно морално удовлетворение, именно, че идеята е вече на осъществяване. Занапред ми остава едно несносно здраве и един морален капитал – моята чест. Никому няма да позволя да се гаври с тая моя светиня.“
През 1918 г. във в. „Военни известия“ той пише думи, звучащи като завещание:
„Всеки хълм, всяка долина, всеки камък представят известно събитие и са свидетели на българския мощен дух, на българската самоувереност, на българското геройство и самопожертване за народно обединение... Благоденствието на целия български народ и спокойствието на Балкана, а заедно с това и на Европа и света, налагат да не се нарушава единството на българите, да не остават в робство части от българския народ. Тоя народ, който показа такъв силен борчески дух, такава храброст и самонадеяност, такъв копнеж за свобода и прогрес, доказа, че не може да търпи робство и че е достоен да бъде свободен и обединен.“
След края на Първата световна война през 1918 г., в условия на разруха и ново разпокъсване на Македония между Сърбия и Гърция, Тодор Александров за трети път възстановява Организацията и я превръща в най-силната революционна структура на своето време. Той се издига като неин ръководител с огромен авторитет сред бежанците в България и населението във Вардарска Македония.
В години на разединение и отчаяние успява да съхрани духа на борбата и да върне македонския въпрос във вниманието на Европа.
На 31 август 1924 г. е убит в местността Равна бука край село Сугарево, в Пирин планина – жертва на предателство. Смъртта му не прекършва идеята, на която посвещава живота си.
Днес, 145 години след неговото рождение, Тодор Александров остава символ на непреклонност, доблест и вярност към националния идеал. Името му продължава да вдъхновява, а делото му напомня, че свободата изисква кураж, жертви и непоколебима чест.
Дълбок поклон пред паметта на Старио!
Автор: Мария Цветкова, журналист с над 20-годишен опит в новини и публицистика, автор на военноисторически филми.
Навършват се 119 години от безсмъртието на един от най-великите дейци на българското освободително дело в Македония. "Безспорно е, че Груев си остава в историята на македонската освободителна борба нейн пръв вдъхновител и гениален организатор", така великият учен и интелектуалец Любомир Милетич описва личността на славния войвода Даме Груев.
Ще успеем ли някога да честване общата си история със Северна Македония
Кралският крайцер „Дубровник“ акостира в Марсилия при тържествено посрещане на сръбския крал Александър Караджордевич, но тази церемония е осъдена да завърши не точно както е била планирана
Коментари (0)