Свещеник Арсений Каньов е предстоятел на храм "Свети апостоли Петър и Павел", София. Той е млад свещенослужител, съпруг, баща, наш съвременник. 

Отец Арсение, когато наближи Великден говорим за покаяние, за пост. Кое е същественото за Пасха, което всеки един кръстен християнин може да направи в този период за себе си?

Хубаво казвате за покаяние, за Великден. Трябва да знаем, че Великден е предшестван от един дълъг период, в който търсим и намираме себе си в смисъла, който Бог ни е заложил, а не представата за себе си в нещо, което умеем или искаме да бъде. Това съзнание градим цял живот. Дали имаме представа що е покаяние (промяна). Покаянието не се случва само в един период от време. Ако се случи само в един момент, имаме нужда от време на по-усилена подготовка. Имаме нужда да осмислим какво е Църквата. Често я разбираме на едно битово, традиционно ниво. А смисълът и съпреживяването на Възкресението можем да разберем с минимални свои усилия. За да има Възкресение, значи има Голгота, има кръст, има Разпятие, има несправедливост. Нашата представа за собствения ни живот е, че нещата се случват несправедливо. Само че не може да искаме такава справедливост, която е угодна само на нас. Много пъти ще правим неща, за които си казваме – „това не трябва аз да го правя сега“, но това усилие е в съгласие с проявеното от нас отношение. Това не е за сметка на нещо друго, това е естественото изграждане на християнството в нашия живот. Действаме не с мотива: „сега ще го правя, защото така трябва да бъде“, а защото това е отношението, което изграждаме, защото така казва съвестта ни, защото това е правилното. Християнството се живее, не е само участие в богослужението на Великден с традиционните елементи. Християнството се живее целогодишно и пълнокръвно.

Има един виц в богословските среди: „Отче, кога дойда на черква, все с върба ме посрещаш!“ – (осветена върба се раздава само на Цветница).

То не е лошо, това означава, че поне веднъж в годината човек посещава храма. Идването на черква – дали е живо търсене на Бога или традиционно повърхностно отбиване – „да запалим свещичка“, е въпрос и на съвест, да сме спокойни, че поне сме запалили свещ. Покаянието е далеч по-съзнателно и по-трудно. Християнството изисква повече усилия. То минава през вековете, за да стигне до нас, до нашето ежедневие, затрупано с много ангажименти и отговорности. Губим връзката със същността, а тя е много лична. Добре е всеки да търси, да я намери и да се придържа към сърцевината на вярата. 

Вярата се показва в действията ни. Ако истината за единия е тотално различна от истината за другия, как да решаваме житейските въпроси по християнски начин? Има ли християнско решение на нашите въпроси?

Има, разбира се. Когато човек се смири, когато успее да се помоли и тази молитва (искрена и непоказна), е част от неговия живот и постоянство, тогава ще се вслушва и ще разбира по какъв начин да действа и какво да прави. Смирението се измерва не в идеална среда, а в реална – с проблемите, които идват и ги посрещаме. Смирението не е да стоим мирно с приведена глава в храма по време на богослужението. Истинското смирение личи, когато бъде засегнато нашето его, вътрешният ни интерес – да пренебрегнем себе си, да постъпим според съвестта си и така, както Бог иска да постъпим.

Често мнение е, че смирението е да отстъпиш, "да дадеш и другата буза", когато има несправедливост. Смирението не е ли да се придържаш към истината, да се бориш за нея, да направиш каквото зависи от теб? 

Трудно е да се даде еднозначен отговор на всеки въпрос. Нека постъпим така, както съвестта ни казва да направим. Ако направим компромис, в нас остава съвестта да ни напомня, че грехът е налице. Това подтиска човека и така може да бъде изместен центъра. Нека развиваме съвестта си, тя да бъде основополагаща в отношенията, които изграждаме и в постъпките ни. Ежедневно съвестта ни е изпитвана по много начини. Трябва да знаем, че нещата, които искаме да постигнем в живота, имат цена. Тази цена понякога е да не е угодно за нас, да се съобразим с другите.

Предстои Страстната седмица – от „Осанна“ до „Разпни го“. Какво представляват Лазаров ден, Цветница?

Лазаровден (когато Иисус Христос възкресява починалия преди дни Лазар, чества се в съботата преди Цветница), е пример за милосърдие, състрадание. Това е пример, че Възкресението е възможно, не е само пожелателно. Възкресението е факт и е предизвестие на това, което ще се случи с Христос. Той казва, че ще Възкръсне след три дни, а учениците Му, които го срещат на път към Емаус, не го познават след негово Възкресение. Така сме и ние – нашето зрение за Бога е силно притъпено. Имаме нужда от Чудото, за да повярваме, а сякаш чудото не ни се случва, защото ние възлагаме надеждата си на нещо видимо, материално. Чудото е другаде – на много по-високо ниво.
Предстоящата седмица е за влизането на Христос в Йерусалим и посрещането Му с палмови клони и постланите дрехи на посрещачите, за да мине той по тях. Йерусалим е образ на Небесния град и на всички нас като хора – как приемаме Христос. Сякаш го приемаме в радостните моменти, но не и когато трябва да пожертваме себе си. Често казваме – „Христос се пожертва, това е достатъчно“. Нашата жертва е съпричастността в живота на християнството, нашето себеотрицание.
През Страстната седмица Христос участва в Тайната вечеря, в учредяване на тайнството на евхаристията (причастяването), на казаното: „там, където са двама и трима в Мое име, там Съм и Аз. Това правете в Мое Име“ – като преломява хляба и виното. Това са символите на Тялото и Кръвта Христови.
На Велики Четвъртък четем Евангелията, тогава е Великият маслосвет. В Петък вечерта е Опело Христово – след залавянето Му в Гитсеманската градина и разпъването Му. Велика Събота изобразява слизането на Христос в ада. Всички тези събития оживяват в живота ни, когато сме съпричастни. Иначе биха били само едно историческо минало.
Богословският дискурс е да съпреживеем и оживотворим тези моменти. Дано имаме повече време, да почувстваме тези мигове, да усетим Райското обиталище, откъдето сами се отказваме да бъдем послушни на Бога. Христос прави възможно единението с Бога с Неговото идване в света и с Неговата жертва.

По време на този Велик пост за пръв път в историята беше затворен за посетители храма над Гроба Господен. 

Той е затворен за посетители, но има богослужения. Нима всички, които живеем извън Йерусалим не посрещаме Възкресение Христово? То не е само физическото място, Възкресението е духовното съпреживяване, към което всеки от нас трябва да се стреми. Това място и отношенията между хората винаги са били проблемни заради грехопадението. Властолюбието, егоизмът, себезабравянето са ни накарали да излезем от Рая. Тази борба е от векове.

Вероятно българските храмове и тази година ще разчитат на споделяне на частицата от Благодатния огън в България?

Този огън е едно свидетелство как действа Божията благодат. Как сме празнували векове наред, преди да има самолети, които за два часа да донесат частицата от Благодатния огън? Нима трябва да чакаме едно утвърдено чудо, а не да чакаме Божието чудо в нашия собствен живот? Нека не изпадаме във формалности. Нека в тези дни протегнем ръка към себе си, да направим едно малко усилие, с което да участваме в радостта на Възкресението Христово! Нека Бог да ни дава духовни очи, с които да живеем живота си Богоустремено! Честит празник на всички!