Брюксел отново каза „не“. Не дипломатично, не между редовете, а директно – без театър и без илюзии. Планът на Християн Мицкоски за своеобразно „получленство“ на Северна Македония в Европейския съюз се оказва точно това, което много хора подозираха – политическа конструкция за вътрешно използване.

Идеята звучи удобно за македонската публика: влизане през 2027 г., публика на масата в Брюксел, но без право на глас. Един вид европейска чакалня със столове около масата, но без прибори. Представена като „иновативен“ път напред, тя всъщност беше опит да се заобиколи най-болезненият въпрос – конституционните промени и политическата цена, която те носят в Скопие.

Но европейската политика рядко търпи подобни импровизации.

Посланиците на сегашната държава отрязаха идеята почти без колебание. Причината е проста: ЕС не иска нова категория „членове второ качество“. Съюзът вече се научи по трудния начин какво означава да приемеш държавата, която по-късно започва да играе срещу правилата на клуба. Страхът от новите сценарии тип Виктор Орбан – държавите, които използват правото на вето като политически инструмент – е реален и силно подкрепящ в Брюксел.

Затова европейската формула остава старата и добре позната: реформи първо, членство след.

В този смисъл „планът 2027“ изглежда по-скоро като мост от политическите думи, отколкото от реалната европейска архитектура. Мост, по който правителството в Скопие се опитва да преведе общественото мнение отвъд неудобната реалност на така нареченото Френско предложение.

Проблемът е, че този мост вече го няма.

А когато една политическа надежда бъде изградена върху сценарий, който Брюксел никога не е приел сериозно, резултатът почти винаги е един и същ – разочарование у дома и още по-дълбоко недоверие към европейския процес.

Истината е неприятна, но ясна: за Северна Македония няма „трети път“. Или трудният път на реформите и конституционните промени, или продължителното стоене в европейския коридор на очакването.

Всичко друго е политическа реторика, която звучи добре пред камерите, но се разпада при първата среща с реалността на Брюксел.