Малко след изборите на 19 април професорът по макроикономика Боян Славенков, бивш съветник на президента Желю Желев, представи своя нов цикъл политически сатири „Следизборни стенания“ - саркастичен поетичен коментар на актуалните български политици и техните намерения да ни управляват. Разбира се, започва с премиера:

 ИЗЛИТАНЕ( take-off)

Знаеше до вчера как акъл да дава

злобно от екрана да ни наставлява,

ала утре ще е официален премиер,

трябва да забрави селския маниер.

Като цар Симеон ще бъде същият той:

инфантилно, бодро ще ни „обяснява“

самолетът как с лошите ще влезе в бой,

без способност някой да го управлява.

Не са пощадени и Бойко Борисов, Делян Пеевски, Крум Зарков, Ивелин Николов, „жълтопаветниците“... Можете да прочетете за тях тук: Икономистът Боян Славенков се надсмива над лидерските култове.

Калин Манолов го попита:

 - Каква е основната цел на тези стихове – политическа сатира, обществен протест или „разчистване на лични сметки“? 

 - Най-точното им определение според мен е политическа сатира, в която е въплътен и моят личен протест като гражданин срещу всичко грозно, безсмислено и смешно в действията на така наречената “политическа класа”.

 - Защо предпочитате да атакувате личности, а не системи и идеи?

 - Личностите са проводници на идеи, които, колкото и да са оскъдни, за съжаление отразяват личните интереси на своите носители. Те са като правило са себични субекти, криещи се зад фасадата на някоя временна партия или клика, появила се на театралната сцена без съответната подготовка и способности за комуникиране с публиката.Това ги прави смешни, пародийни и бутафорни, и следователно идеални карикатури за моята сатирична поезия. В един стих на тема личен и обществен интерес казвам, че когато чуя за „обществен интерес, аз изпадам в потрес”, защото е много трудно той да бъде отделен от личния, субективния. Но аз вярвам, че когато осмивам личностите, отричам или пародирам и партиите и групите, към които те принадлежат. Имам сатири, в които засягам отделни процеси в реалността, като например приватизацията, ромската интеграция, правосъдието, мафията като организирана система и други, но при тях не може да се изтъкне специфичната индивидуалност на героя, който осмивам. Те са тъжни или брутални, с трагични последствия за бъдещето на обществото и за неговата деформация, и не отразяват „човешката комедия” на суетниците и парвенютата в политиката, не носят богатата палитра на различните характери на действащите герои в моята пиеса.

 - Има ли в съвременната българска политика фигура, която уважавате и бихте описали положително?

 - Естествено, че има. Това са д-р Желю Желев, Ренета Инджова, Петко Симеонов, с които съм работил като експерт и познавам много добре. С отдалечаването ни от началото на прехода, в който те действаха обаче, все по-трудно мога да посоча политик, който да е едновременно и демократ, и либерал, и истинска личност, от които днес имаме огромна нужда.

 - Защо избрахте поетична, а не публицистична форма?

 - Писал съм статии, давал съм безбройни интервюта във вестниците и по телевизиите, и виждам, че рационалното обяснение само по себе си не е достатъчно, за да се критикува политиката, която в родните условия носи всички белези на ирационалното. Мисля, че към нея е необходим и емоционален поглед, който чрез средствата на изкуството да покаже подсъзнателните и невидими мотиви в поведението на политиците, и да пародира по такъв начин техните високопарни и надути фрази за „защита на обществения интерес“ и общото благо, а и не само тях. Така аз ги дегероизирам и дехуманизирам, представям ги като обикновени авантюристи и псевдопрофесионалисти, защото само слабият специалист в своята област се занимава с политика. В търсенията си се водя от поговорката, че „който не се страхува от нищо, се страхува от смеха”..

 -  Импулсивно ли пишете (след конкретни политически събития), или дълго изграждате текстовете?

 - Съчетавам и двете начала,но за да бъде убедителен и обективен, трябва да познавам героя си в подробности, което изключва импулсивността. Но често пъти именно тя ми дава конкретния повод за сатира.

 - Кои автори или традиции са ви повлияли – българска политическа сатира, фейлетони, народен хумор?

 - Не мога да определя конкретно, чел съм изключително много поезия и проза, и мисля че те са ферментирали в моето творческо мислене. Но не мога да скрия, че най-близък до мен чувствам духа на великия Радой Ралин. Макар че във формално отношение неговите най-добри епиграми са двустишия, докато при мен има обяснения и обвинения, което прави сатирите ми по-дълги.

 - Смятате ли, че сатирата е по-силно оръжие от директната политическа критика?

 - Сатирата е за мен по-силното оръжие, защото разкрива грозното, неадекватното, и най-вече - смешното на самосъздалия се фалшив образ на определен политик. И когато хората го погледнат по такъв начин, те винаги ще знаят, че техният „любимец“ е вече бивш, или поне ще го гледат с недоверие и съмнение. Публицистиката в епохата на интернет като цяло е по-еднообразна и звучи остаряло и познато, доколкото в България съществува истинска публицистика. Често в този жанр се повтарят едни и същи мотиви и аргументи, и това я прави част от сивото ежедневие, с изключение на някои редки случаи при силните, честни и талантливи автори. В поезията стилът и тоналностите са по-ярки и внушаващи по-ясно авторските послания. Троловете и плагиатите трудно могат да компрометират един творец.

 - Кои от стиховете си смятате за най-силни и защо?

 - Тези, в които съм успял да съчетая истината с формата, рационалното с емоционалното, и да представя съответния политик или процес в най- сатиричната светлина.

 - Защо в почти всички стихове доминира усещането за безизходица и морален разпад?  Някои дори съдържат апокалиптични внушения...

 - Да, създава се подобно усещане заради безизходицата, в която се намираме, и жестоката морална криза на всички етажи на обществената пирамида. Изграденият модел на управление много трудно ще бъде преодолян за кратки срокове, нещата са се сраснали с народопсихологията, откъдето идва чувството за безнадежност в мъртвото време на безправието и безчовечността. Хората са развратени от политиците и лесно се подвеждат по лъжите им. Единственият начин да излезеш с оптимизъм от тази ситуация, е смехът и критиката, в чиято градивност не се съмнявам. Това ми дава слаба надежда за бъдещето.

 - Опитвате ли се да провокирате читателя към действие?

 - Не си поставям подобни цели, но го провокирам да мисли критично и вижда истината зад фасадните лозунги и заклинания. Останалото е въпрос на неговия интелект, нравствен кодекс и гражданско осъзнаване. Нали все пак „в началото бе словото”?

 - Очаквате ли реакция от хората, които споменавате поименно?

 - Да, очаквам я с нетърпение и огромен интерес, за да разбера дали някой от моите герои се е познал в стиховете ми, и дали има достатъчно чест да реагира. Но досега не съм получил пряка обратна  връзка от тези, срещу които е насочена сатирата ми. Така те потвърждават своята безгръбначност и безразличието си към последствията, които причиняват на хората с действията си. Но когато бъда нападнат от тролове, ще мога да отговоря по-конкретно на този въпрос.

 - Как бихте искали да бъдат четени тези стихове след 10 години – като литература, или като документ на епохата?

 -  Жанрът, който съм избрал, е твърде тесен като ниша, за да очаквам да оставя литературна следа, но това зависи и от моите способности и възможност да остана в съзнанието на четящите хора. Ще знам как ме възприемат като литературен творец, след като издам стиховете си в отделна книга.

 - Виждате ли надежда за промяна в обществото, или стиховете ви са преди всичко диагноза?

- В тази връзка искам да спомена, че освен политическа сатира имам написани стотици стихове посветени на турцизмите в българския език, на чуждите думи, на най-смешните имена, и още други работи. Но читателите ще кажат своята тежка и решаваща дума. А като исторически документ сатирите ми ще останат само за много тесен кръг специалисти, които след време ще търсят рефлексията на политическата професия в литературата, и по- конкретно в хумористичния жанр.

 - Към кого ще са насочени следващите стрели?

- Към новата власт, която започва твърде хумористично и в някои отношения абсурдно. Впрочем, вече съм готов с портретите на основните фигури на правителството на “Спасението “

Автор: Калин Манолов