Мнение

Радев между 2020 и 2025 г.

8 декември 2025, 21:00
Евгени Кръстев

БТА

Защо 2025 не е 2020: нов протестен модел, нови обществени очаквания, стар конфликт с президента

През 2020 г. България се намираше в протестно състояние. Така е и сега през 2025 г. Само преди броени дни стотици хиляди граждани изпълниха т.нар. триъгълник на властта в София, както и площадите в редица други градове в страната. И все пак ако сравним двете ситуации, приликите (доколкото ги има) са много по-малко от разликите.

Навремето президентът Румен Радев, с вдигнат юмрук, се провикна – „мутри вън” и след това протестите започнаха да се развиват в блокажи на улици и булеварди в населените места, а също и на магистрали, транспортни артерии и други съоръжения от републиканската пътна мрежа. Тогава имаше опит за сваляне на правителството на всяка цена. Нямаше искания, свързани с политиките на кабинета, а се настояваше само и единствено за бързо и безусловно напускане на властта.

Сега обстановката е друга. Гражданското общество изглежда доста по-добре развито и в доста по-добра кондиция. Хората на протестите имаха конкретно искане към изпълнителната власт – да изтегли проектобюджета, да го преработи и да започне изцяло нова бюджетна процедура. И ако това не се беше случило, необратимото искане за оставка на кабинета вече щеше да е факт.

Първоначално кабинетът беше тръгнал да налага приемането на бюджета по силов начин. Той пренебрегна тристранния съвет и отказа да поддържа каквато и да било комуникация с опозицията по време на започването и придвижването на бюджетната процедура. Нямаше никакви изгледи, че премиерът Росен Желязков би направил крачка назад и затова сред съществена част от протестиращите наистина съществуваше нагласата да искат оставката на правителството или поне на отделни министри.

По-скоро обаче призивите за напускане на властта бяха част от гражданския натиск, който даде желания резултат и проектобюджетът беше изтеглен.

Своето място в сегашния протест потърси и Румен Радев, но не го намери. Още в деня след протестите от телевизионния екран той се опита да обясни на обществото, че властта е делегитимирана и са необходими предсрочни избори. Подходът му беше същия като през 2020 г. – без юмрук, но със същото отношение и към властта, и към обществото.

След президентското обръщение обаче нищо не се случи. Никой с нищо не показа, че точно в тази ситуация, по някакъв начин се интересува от вижданията на Радев. След кратката си медийна изява самият президент вероятно също разбра, че 2025 г. не е 2020 и не предприе нищо повече през следващите дни.

Ако преди 5 години той задаваше тона и лидираше уличната динамика, то сега президентът се намира след събитията и е далеч от тази роля. Освен това политическият стил, които той предлага и това, което протестът търси са много различни неща и тяхното съчетаване е практически невъзможно.

Стилът на сегашния протест и на протеста преди 5 години е напълно различен. През 2020 г. протестът разделяше, а сега обединява. Спокойно може да се каже, че независимо от партийни и политически пристрастия, сегашните протестиращи са обединени и заинтересовани от обществения интерес и от начина на правене на политика.

Както вече стана дума, преди години протестите се случваха чрез създаване на препятствия и блокажи. Това само по себе си разделя. Докато сега хората не си пречеха помежду си и затова бяха така стабилни и уверени в исканията си.

Никак не е случайно, че старият протестен подход не постигна целите, които преследваше. Юмрукът на Радев, вдигнат тогава срещу ГЕРБ, не доведе до изолиране на партията на Борисов и не създаде трайни условия за появата на стабилна управленска формула без ГЕРБ. Всъщност като изключим кабинета на Кирил Петков, чийто живот беше 7 месеца, останалите редовни правителства оттогава насам включват участието на ГЕРБ и то като най-голямата формация в тях.

Днес не става дума толкова за изолиране или отстраняване на партийни субекти от политическия терен, а за промяна на отношението към публичното управление и следване на европейски стандарти в правенето на политика. Ако иска да е актуален сред протестиращите, Радев трябва да улови този тренд. Вместо това обаче той е застанал решително срещу него. Радев не желае пълната евроинтеграция на България да бъде осъществена. Противопоставя се на влизането в еврозоната, а позицията му по отношение на руската война срещу Украйна е в разрез с международното право.

Всичко това ще рече, че стремежите на Румен Радев са насочени към електорат, който е много различен от тези хора, които в началото на миналата седмица протестираха и изразяваха разбирането си как трябва да изглежда България в настоящето и бъдещето.

Ако правителството успее да приключи бюджетната процедура до края на годината и страната влезе в новата година с приета финансова рамка, то това ще осигури стабилност, поне в краткосрочен план, и ще върне комуникацията между управляващото мнозинство и опозицията в институциите, където й е мястото и където единствено тя може да бъде устойчива и ефективна. Ако това се случи всички опити за свободни интерпретации относно протестите ще бъдат прекратени, защото ще е съвсем ясно, че недоволството е било насочено срещу проектобюджета, а всичко останало е било в неговата периферия.

По принцип бюджетът е сложна система. За неговата подготовка, освен опит, са необходими специфични знания и умения. Спокойно може да се каже, че тази експертиза е съсредоточена основно в ГЕРБ и ППДБ. Останалите парламентарни формации значително изостават по този показател и именно поради това спорът беше точно между партията на Борисов и градските десни, а другите вървяха след събитията.

Приликата между Радев и опозицията, извън ППДБ, е видна и в тази ситуация. Липсата на достатъчно експертиза относно публичните финанси и при президента, и при „Величие”, МЕЧ и „Възраждане” доведе до тяхното поставяне извън контекст и те единствено можеха да повтарят това, което от ППДБ вече бяха казали.

Това де факто поставя въпроса за потенциалните партньори на настоящия президент, в случай, че той все пак реши да се появи на терена на реалната политика. Потенциалният електорат на Радев е същият този, на който разчитат „Величие”, МЕЧ и „Възраждане”. Това ще рече, че ако президентът Радев иска стабилно да стъпи на политическия терен, то той трябва да измести от него въпросните три формации, а точно те потенциално биха си партнирали с него.

Възможно е, разбира се, държавният глава да потърси електорална подкрепа, за своя евентуален партиен проект, сред негласуващите граждани. Тази хипотеза почива основно върху високия рейтинг, който президентът има и това личи във всички социологически проучвания. Важният въпрос обаче тук е дали това е рейтингът на личността на Радев или на президентската институция?!

Ако Румен Радев прескочи от сегашната си позиция към реалната политика, изискванията към него от страна на обществото ще са съвсем различни. Твърдения от типа – ако управлявам аз няма да се краде – звучат симпатично и определено има хора, на които им се иска да вярват, че ще е така. Прочистването на публичната сфера от корупционни практики обаче е огромно предизвикателство, което изисква устойчивост, търпение и много работа.

В много голяма степен постигането на желаните резултати зависи от съдебната система, която е независима и от другите публични институции, и от политическите формации.

И така! Подходът на Румен Радев от 2020 г. няма да сработи сега. Евентуалното му излизане на политическия терен, за да е смислено, изисква изминаването на този път отпреди 5 години до днес. Той обаче не дава такива сигнали. Продължава да е противник на приемането на еврото в България, да говори в разрез с международното право и да не казва по какви стандарти ще прави политика, ако създаде партийна формация и се превърне в неин лидер.