Защо след Десетилетието на ромското включване хората от махалите са още по-изключени
Къде отидоха милионите и защо не бяха инвестирани в дългосрочни програми за реална интеграция
Снимка: Зденка Тодорова - Гробницата на Нешково
Някога в Западните покрайнини е имало над 100 000 българи, днес са под 20 хиляди, каза тя
На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският договор. Според него България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини – областите около Босилеград, Цариброд и Струмица, както и няколко села в Кулско и Видинско с предимно влашко население. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, която скоро след това е дадена на Гърция. В годишнината на този документ ТАРАЛЕЖ потърси Зденка Тодорова - журналист и писател, председател на Хелзинкския комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия.
Какво носи на България Ньойския договор в човешки план?
Едно голямо нещастие с откъсване на нейните територии, с репарации, които държавата ни плаща. Държавата е едно, хората са друго. Държавата намира механизми как да се измъкне от тези клаузи и да оцелее. Западните покрайнини, които са откъснати от България, остават извън нейните предели. Една от най-големите трагедии е да си откъснат от държавата-майка. В началото не си наясно с последиците, но колкото повече минава време, разбираш, че си пожертван. Цената платихме ние - българите от Западните покрайнини. Едни хора приеха новите обстоятелства, други напуснаха родните си места, потеглиха към Западна Европа или във вътрешността на Сърбия. Герои сме тези, които останахме по родните си места и ако не сме постоянно там, то битката ни продължава - правим филми, книги, оцеляваме икономически.
Според някои статистически данни сме били над 120 000 души. Дори само 100 000 или 80 000 души да сме били, сега според официални сръбски данни от последното преброяване българите в Западните покрайнини сме под 20 000 души. Някъде тези 100 000 са изчезнали - част от тях са асимилирани, други са напуснали родните си места, трети са починали.
На 8 ноември, когато е Денят на Западните покрайнини - окупацията на тази територия от Сръбската кралска власт тогава, ние - българите там, сме тези, които се сещаме да почетем паметта на предците си. Трябва да припомняме, че ни има и че тази трагична дата не може да бъде излекувана от паметта на хората. А хора без памет - не са хора.
Какви са стремежите на нашите сънародници в Западните покрайнини?
Искаме да запазим националното си самочувствие, българското самосъзнание, българската памет. Ноември месец станаха 140 години от Сръбско-българската война. На официалните тържества България сякаш пропускаше да спомене Нешково, Нешков връх, защото е от другата страна на границата. Явно - "да не се дразнят съседите". В Цариброд на Нешков връх е последното сражение в Сръбско-българската война. Там има костница, построена в памет на загиналите българи, подпомагани и от местното население - деца, жени. Те също са участвали по някакъв начин в тази война. Отдадохме почит на героите, но тук не чух официално да се споменава Нешково. Това също е едно от трагичните последствия от Ньойския договор.
Българите в селата, останали в сегашната граница на родината си, и преди и след подписване на Договора, са тероризирани от мародери от съседните страни. Някои от тях се пренасят във вътрешността на България. Къде е защитата от държавата?
Последната ми книга е посветена на 120 години от създаването на 25-и пехотен Драгомански полк. През 1904 г. той е изпратен в Цариброд. След Ньойския договор този полк, който участва в Балканската и в Междусъюзническата война. При намаляване на щатната бройка на армията, той е трябвало да напусне Цариброд, защото този край направо е захвърлен в ръцете на Кралство Сърбия. Зачислените в полка са принудени да напуснат Цариброд - това е една голяма човешка традегия. В суматохата изчезва техният архив. Те слагат черен флаг на сградата на казармата.
През 1941 г., когато българите отново влизат в Цариброд, сърбите са запалили тази казарма. Тогава някогашните славни драгоманци излизат да посрещнат българските военни - с ордени, със знамето на Нишавски юнак, което след Ньойския договор е пренесено в Калотина. Тук има възраждане на българското самочувствие, което продължава до 1945 г., когато Цариброд пак е натикан в ръцете на Федеративна република Югославия и пак започват човешките драми и трагедии покрай границата. Много хора са репресирани. В лагерите на смъртта на Адриатика са загинали най-много българи от Западните покрайнини, след нас са черногорците.
Взехме ли си поуките от тези исторически събития?
106 години са минали. Нови войни, нови договори, нови събития. Ние като българи нямаме национална стратегия - конкретно за Западните покрайнини. Това е откъсната територия, захвърлена в ръцете на друга държава. Ние сме като изкупителни жертви. Поуките никой не ги е извлякъл. Не може народ без памет, не може да не се знаят тези неща. Липсва национална политика към сънародниците ни в чужбина. Сякаш на политиците им е най-изгодно да превърнат този въпрос в исторически. Когато няма национална политика, как ще решават положението на българите в Западните покрайнини, като в самата България положението не е добро.
Редактор
Весела Веселинова е журналист с опит в печатните медии, в телевизията и в радиоефира. Тя получава и наградата „Офицър“ за упорито търсене на новини още в годината на учредяване на това отличие. През 2016 г. е носител на грамота „Скритото добро“ на Столична община.
Коментари (0)