В деня на изборите България не е само в границите си. Тя е разпръсната от Оукланд до Чикаго, от Лондон до Истанбул. Около 2 милиона българи живеят извън страната — демографска реалност, която превръща вота в чужбина не в периферия, а в ключова част от изборния процес.

И все пак, ако се съди по числата, тази „втора България“ участва ограничено. На парламентарните избори през октомври 2024 г. в чужбина гласуват малко над 147 000 души. Дори при по-широка оценка за около 180–190 хиляди гласували в различни вотове през годината, това остава под 10% от българите зад граница. На пръв поглед това изглежда като ниска активност. По-внимателният прочит обаче показва друго — не всички, които искат да гласуват, имат реална възможност да го направят.

Този въпрос става още по-остър през 2026 г. Централната избирателна комисия откри 493 секции в чужбина в 55 държави. Само две години по-рано те бяха 719. Разликата от 226 секции означава спад от около 31%. Същевременно интересът не намалява. Напротив — над 60 000 души подават предварително заявления за гласуване, приблизително двойно повече спрямо изборите през октомври 2024 г. Това означава, че при близо една трета по-малко секции натоварването върху всяка от тях нараства значително, а при равномерно разпределение би означавало десетки проценти по-голям поток избиратели на едно място. Системата е изправена пред очевиден парадокс: повече желание за участие, но по-малко инфраструктура, която да го поеме.

Проблемът не е равномерно разпределен. В държавите от Европейския съюз достъпът остава относително стабилен, защото там ограниченията за разкриване на секции не важат в същата степен. В Германия и Испания например се концентрира най-голям брой секции — съответно около 65–70 и около 60, което ги прави основните центрове на българския вот в чужбина. Но извън ЕС картината е различна. В страни като САЩ, Великобритания и Канада има десетки населени места с достатъчно българи и заявления за откриване на секции, но реалният им брой е ограничен, поради нормативния лимит върху секциите извън дипломатическите мисии. В САЩ например секциите спадат от около 55 през 2024 г. до около 24 през 2026 г. — намаление с над 50%, въпреки че в над 30 населени места е имало достатъчно заявления за разкриване на секции. В Канада секциите са около 15, а във Великобритания — около 100 при значително по-голям потенциал за разширяване. Така географията започва да определя правото на участие.

Най-ясно това се видя в Турция. През 2024 г. там имаше 168 секции. През 2026 г. те са около 27. Това е шесткратно намаление — спад от над 80%. В държава, в която традиционно гласуват над 100 000 души, това означава рязко концентриране на избиратели в ограничен брой секции. Резултатът не е просто статистика, а конкретна картина: секции със списъци от над 1500–1700 души, дълги опашки и часове чакане. При реален капацитет на една секция от няколкостотин до около 800 гласували за ден, това означава, че част от хората обективно няма да могат да упражнят правото си на глас, независимо от желанието си. В този контекст правото на глас формално съществува, но реалният достъп до него става ограничен от време, разстояние и физическа възможност.

В други региони проблемът е още по-категоричен. В части от Близкия изток тази година изобщо няма разкрити секции. Това означава, че за българите там изборът не е дали да гласуват, а че нямат как да го направят. Така се оформя ясно разграничение между различни групи български граждани — не по закон, а по възможност. В държави като Обединените арабски емирства, Катар, Саудитска Арабия и Израел, където живеят хиляди българи, през 2026 г. няма нито една секция — на практика 100% от тези общности са изключени от изборния процес.

Иван Мавров, Изпълнителен директор на Българския бизнес съвет в Дубай, сподели пред Таралеж: „Върнах се в България, защото вярвам, че всеки глас има значение. Въпреки че живея и работя в Дубай от 7 години и съм изпълнителен директор на Българския бизнес съвет в Дубай, хиляди българи в емирствата няма да могат да упражнят правото си на глас. За съжаление, липсата на достатъчно избирателни секции лишава много наши сънародници от тази възможност. Именно в трудни и несигурни времена гласът на всеки гражданин тежи най-много – тогава се вземат решения, които определят бъдещето на страната за години напред.“

Първите часове на изборния ден вече показаха и реалната динамика. В Нова Зеландия, Австралия и Азия гласуването започна първо и премина без съществени технически проблеми, като активността там традиционно е по-ниска — в рамките на няколко хиляди гласували за целия регион. Това подчертава важен контраст: там, където има секции, процесът работи. Там, където няма — избор няма.

Отговорът на въпроса  колко българи живеещи в чужбина ще гласуват няма да бъде точен като число. Но като тенденция е ясен: десетки хиляди българи ще стигнат до урните днес, но десетки хиляди други няма да успеят — не защото не искат, а защото не могат. В едни случаи това ще бъде въпрос на часове чакане, в други — на стотици километри разстояние, а в трети — на пълна липса на изборна секция.

И тук идва по-важният извод отвъд самите избори. Ако България някога иска да върне част от хората си от чужбина, това няма да стане с призиви, а с доверие. А доверието започва от най-елементарното — да им дадеш реална възможност да участват в процеса на избор. Защото хората не се връщат там, където са били забравени. Но могат да се върнат там, където усещат, че още имат място.

Колко наистина ще успеят да упражнят правото си на глас предстои да разберем след края на изборния ден и в най-далечния избирателен пункт отвъд океана.