Миналата седмица се проведоха парламентарни избори в Ирак, на фона на това, че страната е разделена вътрешно на различни сектарни и военизирани структури и продължава да бъде обект на влияния на трети държави. За резултатите от вота в страната, както и за това как тя се позиционира в контекста на регионалната динамика, ТАРАЛЕЖ покани за разговор експертът по Близък Изкот Мохамед Халаф.
В едно свое интервю бившият министър-председател на Ирак Хайдер ал Абади заяви, че тези избори за парламент ще зависят не от популярността, а от харченето на пари. Предвид първото място на коалицията на действащия премиер Шия ал-Судани, знак за какво е това – че клиентелистки модел в страната е функционален или че иракчаните са доволни от управлението му?
На първо място мисля ,че трябва да се знае характера изборите в Ирак и политическата ситуацията. Tова, което отличава този процес, е степента на иранското влияние в тази страна. Няма съмнение, че резултатите от изборите в Ирак не отразяват спад в политическите сили или сектантските милиции, свързани с Техеран. Това обаче не означава, че Ирак ще остане имунизиран срещу вътрешните и външните конфликти, на които е свидетел „Ислямската република“. Изборите в Ирак, както и предишните, се характеризираха с ролята на политическите пари, които са един от най-важните фактори, и които ще прекроят картата на влиянието в парламента и правителството. Между народните стремежи за промяна и сложната реалност, управлявана от интереси, политическите пари се очертават като скрита сила, която контролира хода на демокрацията и отслабва шансовете за честна конкуренция.
Оттук трябва да се обърне внимание на това, което бившият министър-председател Хайдер ал-Абади и лидерът на „Коалицията за победа“, който обясни оттеглянето си от изборната надпревара и бойкотирането на изборния процес поради това, което той нарече „избори, основани на политически пари и липса на твърдост за налагане на правни контроли, които да предотвратят манипулации, купуване на гласове, използване на публични и чуждестранни средства и експлоатация на държавни ресурси“. Всъщност това не беше първото оттегляне, тъй като лидерът на садристкото движение Муктада ал-Садр беше обявил по-рано, че няма да участва в изборите, като приписа това на съществуването на „корупция и корумпирани лица“.
Загрижеността относно влиянието на политическите пари върху изборите не се ограничаваше само до политическите партии и коалиции, а стигна до министър-председателя Мохамед ал-Судани, който беше разпоредил да се активизират усилията и да не се позволява на никоя политическа партия да използва държавни ресурси в предизборната надпревара, както и да се засили сътрудничеството и координацията между Комисията за почтеност, Бюрото за финансов контрол и Изборната комисия. С обявяването на резултатите от изборите обаче се видя по-ярко влиянието на политическите пари – виждаме го и във възхода на неквалифицирани кандидати, които купиха гласове с политически пари.
В месеците преди изборите политическите анализатори все по-често предупреждаваха, че корупционните политически пари могат да играят роля в закупуването и на министерски постове. Този въпрос беше повдигнат и преди, като някои личности бяха обвинени, че са купили постове за милиони долари. Цените на някои министерства дори бяха разкрити въз основа на ресурсите, които те носят.
Не е тайна, че корупционните политически пари играят опасна роля в придобиването на власт и влияние и в промяната на посоката на политическата структура и политическите институции, тъй като осигуряват доминирането на партии, които упражняват политическо, икономическо и социално влияние. Докато предизборните лозунги говорят за реформи, реалността на изборите се определя от съмнителни политически финансови сделки. Медийни изследвания сочат, че някои коалиции са похарчили астрономически суми: политикът Хамид ал-Хайес заяви, че коалицията Такадум „Прогрес“, водена от Мохамед ал-Халбуси, е отделила 600 милиона долара само за кампанията си в Багдад. Други оценки сочат, че общите разходи за изборите са надхвърлили 11 трилиона динара (8,3 милиарда долара), или приблизително 395 долара на избирател, което е безпрецедентна цифра в историята на иракските избори. Тези огромни разходи се използват не само за медийни кампании, но и за директно купуване на гласове. Наблюдения на място показват разпределянето на пари и стоки – одеяла, храна и дори суми в брой до 100 долара на глас – особено в бедните квартали. Един кандидат описва тези практики като „непрекъснат процес във всеки изборен цикъл, никой не го спира, така че той се е превърнал в безсрамно повтарящ се практика“.
Мога да заключа, че тези избори не отразяваха волята на народа, колкото процес на преразпределение на властта сред традиционните елити. Конкурентните листи, от шиитската Координационна рамка до кюрдските и сунитските сили, се включват в надпреварата, знаейки много добре, че формирането на правителството ще се основава на компромиси след изборите, а не на категорична победа.
За изборите в Ирак е характерно, че прошиитските и проирански групи се разделят предизборно, за да се обединят след това, формирайки гръбнака на правителство. Това ли ще се случи и този път?
Съгласно конституцията, изборите трябва да доведат до формирането на ново правителство в рамките на средно 224 дни след гласуването, но опитът от миналото показва, че продължителните преговори и тайните споразумения определят резултата, преди той да бъде официално обявен. Реалният резултат се решава зад затворени врати, а не в избирателната урна. Изборната система по същество се е превърнала в средство за рециклиране на една и съща класа. Последните дни обаче показват политически сблъсък вътре в шииската коалиция (Координационната рамка). Не е изненадващо, че резултатите от парламентарните избори в Ирак бяха в съответствие с очакванията на наблюдателите. Коалицията, водена от министър-председателя Мохамед ал-Судани, спечели първото място в Багдад и други южни провинции, но, както обикновено, никой от победителите в изборите не постигна необходимото мнозинство, за да сформира ново правителство.Коалицията „Държава на закона“, водена от бившия премиер Нури ал-Малики, най-големият съперник на Ал-Судани, се класира на второ място сред шиитските партии.
Силите в рамките на координационната рамка, която включва партии, близки до Иран, също постигнаха забележителни резултати, включително движението „Садикун“, свързано с лидера на милицията „Асаиб Ахл ал-Хак“, която е в американския „списък на терористичните организации“, както и организацията „Бадр“, водена от Хади ал-Амири. Интересният парадокс в тези избори е, че гражданските течения и сили, които са антитеза на клана, загубиха шанса си да спечелят в избори, доминирани от политическите пари. Според моето наблюдение, както клановете, така и гражданското общество са загубили, не защото обществото ги е отхвърлило, а защото уравнението се е променило. Ирак е преминал вече през шест избирателни цикъла, в които едно поколение е израснало, преживявайки всички политически, племенни и граждански конфликти, ставайки свидетел на промените в региона и в света и формирайки съзнанието си върху изцяло нови концепции. Това поколение вече не реагира на сектантството, региона или дори на национализма. Тези термини са загубили значение, защото вече не изразяват тяхното разбиране за държавата. Сега те виждат държавата като услуги и грижи, администрация и източник на щастие за хората. Те виждат политиката като проект за подобряване на живота, а не като символично представление, социална лоялност източник за натрупване на богатство.
Връщайки се към първоначалния ви въпрос, бих казал, че политическата сцена след изборите е изправена пред предизвикателства, свързани с различията в позициите на членовете на „координационната рамка“, която включва няколко шиитски партии и политически блокове, по отношение на определянето на най-големия блок в парламента и позицията на Ал-Судани в следващия състав на правителството.
Източници, близки до Ал-Судани, потвърдиха, че той остава ангажиран с политиките на „Координационната рамка“, въпреки настояването си да поеме повторно поста министър председател, тъй като е спечелил най-много гласове и представлява партията, която с най голям брой депутати, докато другите шиитските партии искат да го отстранят от този пост.
Смятам, че проиранските партии в „координационната рамка“ настояват, както се случваше досега, да заобикалят конституцията, за да се гарантират формирането на най-големия блок в парламента, като се има предвид, че позициите им се разминават с намеренията на Ал-Судани. Следователно всяко формиране на правителство ще бъде свързано с преговори в рамките на коалицията, както и със сунитските и кюрдските партии, които може да се опитат да наложат условия в рамките на преговорите.
Судани се сблъсква с открита опозиция от влиятелни партии в Координационната рамка, водена от Нури ал-Малики, лидер на коалицията „Държава на закона“, която спечели около 29 места, както и с възраженията на други лидери като Кайс ал-Хазали и Амар ал-Хаким.
Източници съобщават, че четирите основни сили в Координационната рамка са се съгласили да отхвърлят предоставянето на втори мандат на Ал-Судани.
Прогнозите сочат, че тези сили, заедно с други шиитски коалиции, разполагат с повече от 100 места, които ги прави най-близки до формирането на „най-големия блок“, в рамките на който иракската политическа система позволява номинирането на министър-председател.
Член 76 от Конституцията постановява, че „президентът на републиката възлага на кандидата на парламентарния блок с най-голям брой места да сформира Съвета на министрите в срок от петнадесет дни от датата на избора на президента на републиката“. Въпреки това, тълкуването на понятието „блок с най-голям брой места“ остава спорна от изборите през 2010 г., като Федералният върховен съд постанови, че най-големият блок може да бъде листата, спечелила най-много места преди изборите, или коалиция, сформирана след изборите, която образува парламентарно мнозинство.
Висши политически източници обаче заявиха пред The Independent Arabic, че Иран „все още е склонен да подкрепи втори мандат за Ал-Судани“, като счита, че това е вариант, който предлага по-малко ескалация на напрежението с Вашингтон и гарантира, че Техеран ще запази влиянието си, без да влиза в пряка конфронтация. Въпреки това източниците подчертават, че този подход „се сблъсква с явното несъгласие на някои лидери на въоръжени фракции“, които през последната година са имали остри разногласия с Ал-Судани, особено по въпроси, свързани със сигурността и икономиката.
Да напомним какво каза и един друг бивш министър-председател на страната – Нури ал Малики, който заяви, че това кой ще стане премиер на страната няма да зависи от спечелените места. Как оценявате възможността заявката за втори мандат на Шия ал-Судани да стане жертва на вътрешна за шиитските формации динамика (имам предвид, че той се караше и с Малики, и с Хазали)?
Не е тайна, че „Координационната рамка“ е разделена по въпроса за подкрепата за кандидатурата на Ал-Судани за втори мандат.Нарастващата власт на Ал-Судани, който е възприел политика на поддържане на деликатен баланс между двата враждебни съюзници на Ирак, Вашингтон и Техеран, тревожи основните политически сили в Ирак.
След формирането на правителството на Судани разривът между двете основни крила в Координационната рамка се задълбочи: крилото на Малики, което се стреми да възстанови централното си влияние, и крилото на Судани, което се опитва да представи по-умерен и гъвкав модел в отношенията си с местните, регионалните и международните партии. Техеран и Вашингтон наблюдават отблизо иракската сцена, като първият подкрепя „единството на шиитския лагер“, за да се избегне повторение на разкола от 2021 г., а вторият подкрепя сили, които искат независимост от иранското влияние и разпускането и разоръжаването на проксите на Иран фракции. Доклад на Атлантическия съвет на Съединените щати твърди, че разривът в „рамката“ съвпада с големи регионални промени, най-вече с намаляването на иранското влияние и променящата се карта на съюзите в региона, включително възхода на сунитски режим в Сирия и намаляването на възможностите на „Хизбула“ и Хамас, като отбелязва, че тези промени предизвикват загриженост сред шиитските сили в Ирак относно „загубата на защитната им среда“, особено в светлината на наложените от САЩ санкции върху някои фракции на Народните мобилизационни сили, което увеличава чувствителността на „рамката“ по отношение на поддържането на доминиращата ѝ позиция над държавата. Предвид тези различия и взаимни конфликти между Судан и неговата фракция и Малики и неговите съюзници, задачата за избор на следващия министър-председател ще бъде изключително сложна, като се има предвид продължаващото разделение в шиитския лагер. Следователно, липсата на предварително споразумение относно личността на главата на правителството или механизма за номиниране „оставя полето отворено за всички възможности, включително забавяне в сформирането на правителство или продължаване на политическата безизходица“.
Наличните данни и индикатори сочат, че „сред силите в рамките на коалицията съществува силно желание за преразпределение на властта и позициите за сметка на стабилността на правителството“ и че ситуацията в рамките на коалицията вече не се отнася до различия по административни въпроси, а по-скоро до конфликт относно стратегическите насоки и противоречащи интереси.
Много наблюдатели в Ирак изключват възможността Малики да има шанс да стане отново министър-председател, особено след като се сблъсква с ожесточена конкуренция в шиитската политическа арена от страна на ал-Судани. Тук трябва да се отбележи, че конфликтът между Вашингтон и Техеран по отношение на Ирак се засилва и ескалира. Може би най-значителното доказателство за сериозността на американската администрация в продължаването на този конфликт е назначаването от президента Тръмп на Mark Savaya, американски бизнесмен от иракски халдейски произход, за негов личен пратеник в Ирак. Тръмп е възложил на Savaya да подкопае иранското влияние чрез разпускане на Народните мобилизационни сили и разформироване и разоръжаване на шиитските милиции.
Това е най-голямото доказателство за сериозността на американската администрация в продължаването на плана си за ликвидиране на всички въоръжени организации, действащи успоредно на държавите в Близкия изток. Информирани източници разкриват, че Ал-Судани е получил сериозни заплахи миналата седмица от американския държавен секретар Марко Рубио по време на телефонен разговор с него относно включването на представители на въоръжени фракции в новото правителство, като го предупреди, че страната му ще бъде подложена на тежки санкции, ако не отговори положително на исканията на САЩ относно тези милиции и иранското влияние в Ирак. Това накара иранското външно министерство да издаде изявление, в което осъжда намесата на САЩ в иракските избори.
Избирателната активност се оказа по-висока от очакваното, регистрирайки 56%. Успя ли да проработи бойкотът на изборите от страна на Муктада ал-Садр? Изкушавам се да задам и последващ въпрос: по-скоро печели или губи Ирак от продължаващия бойкот на Муктада ал-Садр?
Според Изборната комисия избирателната активност е надхвърлила 56 %, което е изненадващо високо, като се има предвид бойкотът на шиитския лидер Муктада ал-Садр и критичния момент на национално и регионално равнище. Забележителната избирателна активност потвърждава, че решението на ал-Садр да бойкотира изборите не е успяло да парализира напълно избирателния процес, а по-скоро е ограничило влиянието му до неговите поддръжници. Това означава, че никой политически лидер не може да спре демократичните избори в Ирак.ِِ В отговор на това Ал-Садр, лидер, отправи строго предупреждение към победителите, като в пост в своя акаунт в X заяви, че неговото движение не е опитвало да възпрепятства изборния процес въпреки бойкота, но че носи „пълна отговорност за тези, които са се възползвали от гласовете“, за да върнат Ирак към истинското му състояние, да се борят с корупцията и да ограничат оръжията до силите за сигурност. Според мен въпреки оттеглянето си от парламента и правителството преди повече от две години, садристкото движение все още запазва солидна популярна база и отсъствието му от изборния процес не означава отсъствие от политическата сцена. За това бойкотът представлява силно отхвърляне на политиките, провеждани от управляващите сили в законодателната и изпълнителната власт. Считам, че твърденията за сериозен дисбаланс в шиитската общност поради отсъствието на садристкото движение са неточни. Днес иракските граждани търсят услуги, образование, здравеопазване, заетост, енергия и водоснабдяване, а не политически баланс, след като тези баланси доказаха, че не успяват да подобрят живота на хората.
В рамките на първия си мандат Шия Ал Судани беше заявил, че си поставя за цел да държи Ирак настра на от регионалните конфликти (Хамас-Израел, Израел-Иран-САЩ) и че ще балансира между Техеран и Вашингтон. Остана ли верен на думите си?
Ал-Судани беше решен да дистанцира Ирак от продължаващото противопоставяне между Иран и Израел и за тази цел проведе разговори със САЩ и Иран в разгара на войната в Газа и след това по време на израелската война срещу Иран. Струва ми се, че този път Ал-Судани е заел сериозна позиция и успя да се отделчи от Техеран, и че в този критичен момент е намерил възможност да се освободи от натиските на прокси-силите и в Ирак, както и да убеди американците, че Ирак е сериозен в желанието си да се дистанцира от Иран, както изисква администрацията на Тръмп. В този контекст високопоставен иракски служител по сигурността беше заявил по това време пред Агенция Франс Прес, че Багдад е помолил Техеран да не атакува американски интереси в Ирак, обяснявайки,че „иранците ни обещаха, че ще няма да посягат към тях.“ Судани беше изправен пред трудно изпитание и го премина с отличен успех. Тази позиця несъмнено отразява желанието му да защит суверенитета на държавата и да сложи край на хаоса в областта на сигурността в страната, като разшири контрола на правителството, за да се противопостави на силите на хаоса и безправието, които целят да създадат кризи.
Ирак е страна с много проблеми. От такива, касаещи сферата на комуналните услуги – като перманентната криза на електроснабдяването, до чисто политически – влиянието на трети държави върху вътрешните дела на страната. Независимо каква ще е новата коалиционна формула и кой ще бъде следващият премиер на страната, кой е основният проблем, който ще трябва да бъде адресиран от следващия кабинет?
По мое мнение, разширяването на влиянието на въоръжените партии в новия парламент представлява най-голямото предизвикателство за следващия министър-председател, независимо дали той ще бъде Ал-Судани или някой друг, предвид разрива в координационната рамка.
Разширяването на присъствието на военно-политическия тандем, който е спечелил повече от 40 места, е резултат от доминирането на тези сили над редица държавни институции и разширяването на икономическия им контрол над държавните средства. Естествено е влиянието на оръжията да се превърне в политическо присъствие, докато лозунгът за ограничаване на оръжията в ръцета на държавата се повтаря от правителството и управляващия елит в телевизионни интервюта и пресконференции. Следователно, присъствието на оръжията започна да се промъква към заемане на своя дял от рентиерската икономика, а след това наложи своето влияние чрез триадата оръжие, пари и политическо влияние. Въпросът е какво ще направи бъдещият министър-председател с исканията на Вашингтон да се разоръжат тези групи и, второ, да не се допускат представените от тях фигури в правителството или да бъдат номинирани с министерски кресла, въпреки значителното им присъствие в парламента, което е нарушение на първия закон на държавата?
Новото правителство ще се сблъска с хронични предизвикателства, които изискват повече от козметични реформи; те изискват цялостно преустройство на държавната политика. Първото от тези предизвикателства е структурната нестабилност на самата политическа система, която се основава на сектантска и компонентна квотна система. Процесът на формиране на „най-големия блок” не е просто въпрос на събиране на места, а по-скоро дълъг и труден компромис, който надхвърля предизборните програми и засяга червените линии на влияние. Този конфликт, особено в рамките на шиитската общност, която представлява центъра на тежестта за вземането на решения, заплашва да удължи вакуума в управлението, което ще доведе до продължаване на административната безизходица която се превръща директно в парализа на предоставянето на услуги и прекъсване на проектите за инфраструктура и възстановяване. Истинският успех на новото правителство няма да се измерва с неговото формиране, а с неговата способност да надхвърли тесния консенсус и да лансира национална визия, която надхвърля компонентите.
В икономическо отношение Ирак стои на един-единствен, макар и крехък - стълб: петрола. Рентиерската икономика, която зависи от продажбите на суров петрол за повече от 90% от приходите си, представлява екзистенциално предизвикателство. Тази зависимост създава две опасни празнини. Първата е шокиращата уязвимост към колебанията в световните цени на петрола. Втората е среда на систематична корупция, която се превърна в национален спорт. Огромната нефтена ликвидност, която не преминава през реални производствени механизми, превръща държавата в огромен „банкомат“, който се източва от влиятелни фигури чрез договори и фиктивни трансфери. Борбата с корупцията в Ирак не е само юридическа или процедурна битка. Това е битка за пречупване на волята на укрепилите се политически и икономически сили, които са формирали паралелна „дълбока държава“. Това изисква радикална банкова и финансова реформа и истинска икономическа диверсификация, основана на съживяване на промишления, селскостопанския и туристическия сектор, за да се спасят милиони млади хора от капана на прикритата и явната безработица.
В областта на сигурността и външните работи новото правителство е заклещено между скалата на утвърждаването на суверенитета и твърдия камък на сложните регионални и международни баланси. В областта на сигурността продължават да съществуват две предизвикателства: остатъците от ИДИЛ, които се възползват от географските и свързаните със сигурността пропуски, и проблемът с оръжията извън контрола на държавата, което отслабва авторитета на правителствените институции и затруднява способността им да прилагат закона по еднакъв начин.
Ирак не трябва да се превръща в „бойно поле“ за конкуриращи се страни на регионално и световно ниво. Следващото правителство трябва да води предпазлива и съзнателна дипломация, която да използва геополитическото положение на страната, за да служи като мост за комуникация, а не като бойно поле, и да премине от политика на „избягване на щети“ към политика на чисто национално „извличане на ползи“. Накрая, предизвикателствата, свързани с услугите и ресурсите, са начело в приоритетите на обществото. Иракското лято няма да чака, а проблемът с електроенергията и водата е ежедневен тест за доверието. 24 години изминаха от свалянето на режима на Саддам, но въпреки това в страната все още хората нямат ток и разчитат на частни фирми да им го доставят срещу огромни суми. Към това се добавя и екзистенциалната криза с водата, причинена от политиките на страните нагоре по течението. Тази заплаха за водата изисква спешен стратегически план, който да надхвърля рамките на едно министерство и изисква решително прилагане на международни споразумения, изпълнение на проекти за събиране на вода и строителство на язовири, които да гарантират дългосрочната сигурност на Ирак по отношение на водата и храната.
Проектите на Турция за инвестиране в бойни самолети, подводници, кораби и въздушна отбрана показват, че тя има амбицията да стане многовекторна военна сила. Все повече независими анализатори и компетентни лица са на мнение, че при изграждането на новата си политика за сигурност и отбрана Европа ще има нужда и от Турция
За разлика от САЩ, Москва не разполага с много технологични възможности да проверява годността на ядреното си оръжие и това налага извършването на реални тестове. В този смисъл Русия само би спечелила, ако Доналд Тръмп възобнови ядрените опити на САЩ, защото ще даде на Владимир Путин оправдание и той да започне да прави това
Турция успя да предефинира своето геополитическо значение и тежест за САЩ – като гарант на Хамас в Ивицата Газа, като медиатор между Украйна и Русия и като политически фактор, оформящ облика на новите власти в Сирия (Турция е страна, която иска да формира гръбнака на евентуалните Международни сили за сигурност, които трябва да бъдат установени в Ивицата Газа)
Мартин Табаков е доктор по политически науки от НБУ. Интересите му са свързани с международните отношения и конкретно към американската и турската външни политики, които е коментирал в редица специализирани и популярни издания. Работил е като съветник към Политическия кабинет на Министъра на външните работи на България.
Коментари (0)