Урокът от Люляково: От декларации към реална защита
Поредни имена, поредни жертви: цената на институционалното бездействие
На 1 ноември България отбелязва Деня на народните будители — денят, в който си спомняме за онези, които са пламтели с ярост и любов за нещо отвъд индивидуалното, нещо по-силно — извън собствените нужди, нещо за другия, за общността, за бъдещите поколения. Децата свързват празника с Паисий, Софроний, Ботев, Левски. Имената звучат от кориците на учебниците, но често без реално осъзнаване на значимостта им — на това да се вгледаш в времето си, да уловиш неговите болки и противоречия и да ги превърнеш чрез гениалността си в нещо по-голямо: в промяна, в свобода, в надежда.
Празникът се ражда през 1922 г. по идея на министъра на просвещението Стоян Омарчевски — човек от едно разбито време, носещ разочарование от катарзиса на изродния облик на войната, от падението на всичко изконно човешко. Филологът Омарчевски прозира безсмислието на обкръжаващото го зло и моралния разпад и решава, че може би народът има нужда поне веднъж в годината да спре и да помисли. Да си припомни, че преди пушките са били книгите. Затова предлага 1 ноември — деня на св. Йоан Рилски — да стане празник на духовното пробуждане.
Сто години по-късно отново сме там — сред краха на моралните ценности, в разочарование и неразбиране. Само че този път не звучи тътен на война, а просто шумът на ежедневието. В TikTok, в псевдопатриотични речи, в злободневни, медийно „кръвопийски“ новини. Да, днес за щастие не живеем във война, но сякаш водим друга — битка за съхранение на ценностната система на младежта, за осигуряване на достоен живот за младите, за опит да не изгнием в разочарование от корупционни хватки и липса на ясно правосъдие.
Битка, която напомня онази тиха апатия, обхванала хората в междувоенния период — само че днес тя се нарича безразличие.
Безразличие, в което децата растат без ориентир, в което агресията вече не шокира, а се лайква. Да, в училищата не избухват бомби, но пък „избухват“ клипове — с унижения, подигравки и безсмислено насилие. Момчета и момичета без ясно самосъзнание и цел търсят смисъл в болезнен опит да изпъкнат, да повторят противоречивия пример на родните известни. Родителите мълчат в опит за оцеляване или в също толкова апатично съществуване, а погубените инфлуенсъри възпитават.
Докато децата се саморазпознават в клипове на агресивни модели, които печелят от унижението, ние говорим за „национално самочувствие“.
Но самочувствието не се връща с речи — връща се с пример. А примерът днес е уморен, беден и често сам.
В навечерието на празника президентът Румен Радев връчи „Почетния знак на президента“ на хора, които вероятно озаряват със светлина, но чиито имена не са често повтарящи се в потока на ежедневието, а вероятно и са напълно непознати за подрастващите: художника Емил Стойчев, проф. Иван Маразов, композитора Атанас Стоев, филолога проф. Костадин Динчев, народната певица Бинка Добрева, философа Васил Проданов, историка Светлозар Елдъров, балетния артист Бойко Неделчев, читалищната деец Мария Златкова, учения проф. Георги Михов и диригента подполковник Ради Радев.
И може би точно в това е най-голямата ни драма — че будителите още ги има, но вече никой не ги слуша. Сменихме словото с шум, знанието със съдържание, духовността с популярност. А после, с ехидна усмивка, питаме: „Къде остана добрият пример?“
Будителите не са изчезнали.
Просто ние спряхме да ги разпознаваме.
Поредни имена, поредни жертви: цената на институционалното бездействие
Подиумът и пустотата — Лични истории, които изобличават спортната политика
„Сербез комита е бил. Героите трябва да се почитат.“ — така турски офицер нарежда да не поругават тялото му
През последните месеци ставаме свидетели на ежедневни новини за загубени детски животи - било то в катастрофи, падания от атракциони или нападения с нож
Млад журналист, филолог и студент по право. Интересува се от обществени каузи, граждански права, образование и културни процеси.

Коментари (0)