Радев ги отвя. Стовари вдигнатият си преди 5 години юмрук върху масата и въведе ред.  Олигархията трепери, бедните забогатяват, а Войната е към своя край. 

Радев е мир! Самият той го каза пред симпатизанти на паркинга пред Арена 8888 преди закриването на кампанията си. Като на победител сме длъжни да му вярваме. 1 444 924 от нас го облякоха с неоспорима демократична легитимност.

Не знам дали е гледал или чул, но един от тези симпатизанти, етнически турчин, на слизане от автобуса сумира очакванията им: „Радев е като Ататюрк за България!“ Разбирай: почти сакрална фигура. Символ на модерната (в случая - българска) държава. Символ на реформите и модернизацията. Символ на националната независимост. Символ на националното единство. 

Може ли победителят да оправдае такива очаквания? Категорично не, макар да спечели абсолютно мнозинство. Много българи гласуваха „пет за четири“: мислеха, че заменят 5 години перманентни политически кризи, за 4 години предполагаема стабилност. Избраха Радев не толкова без никаква мисъл, колкото с твърде много надежда.

Българите не са давали толкова гласове на политик от 30 години. Което не значи, че масово са заклети русофили, пенсионирани военни или безгръбначни чиновници, както ги описват техните опоненти. Радев бе подкрепен и от много хора, които видяха в него силния човек, способен да пребори Борисов и Пеевски (пет години ПП-ДБ не се оказаха достатъчно способни или достатъчно мотивирани да направят това). Дали тези хора го приемат като спасител? По-скоро като по-малкото зло. Което е добра новина, защото означава, че вече не очакваме да бъдем обяздени, а освободени. Даже от ездач на куц кон, щом конят е бял. И щом ездачът е с гол в ръката нож и с хляб под мишница. 

Всъщност за втори път след 1997, и то пак на 19 април, България избра мажоритарно премиер. Радев се появи в точното време: набираща скорост инфлация и почти пълен разпад на държавността. И тръгна от подходящото място: президентството, което освен че му даде летящ електорален старт, го изкара „не при чем“, тоест, че „няма нищо общо с това“. Но сам ли избра момента? Сам ли си организира кампанията? Сам ли я финансира? Категорично не. Зад парите, зад посланията, зад подкрепилите го олигарси, стоеше русия. Освен първите президентски, Кремъл спечели и първите парламентарни избори на Радев. Затова в края на изборния ден той поиска диалог с русия, а на следващия ден говорителят на Кремъл Дмитрий Песков му върна жеста: “Думите на Радев ни импонират“. Импонират им, как не! Нищо чудно да са пили „Кремлевская“ на корем...

Надявам се – прибързано. Категоричният победител на изборите многократно повтори, че не планира рязък геополитически завой. Склонен съм да му вярвам - дори военен пилот не може да изпълни такъв лупинг. България е нетен бенефициент на европейските фондове – за 18 години сме получили 16-17 милиарда евро повече, отколкото сме дали. Москва нито иска, нито може да ни даде такива пари вместо Брюксел. Заради евросанкциите не може да ни гарантира и алтернативни енергийни ресурси. И най-важното – Кремъл иска да превзема европейската крепост отвътре, не да я разрушава отвън. Макар че трябва да имаме едно наум – навремето се присмиваха и на Найджъл Фарадж, а Великобритания все пак излезе от Европейския съюз...

Ще води ли обаче Радев истинска борба с олигархията? Думите, че това е негов стратегически приоритет, му спечелиха доста гласове. Чакаме делата, с които да го докаже. Те са ясни: сериозно разследване поне на Делян Пеевски, а още по-добре – и на Бойко Борисов. Достатъчно сигнали има срещу тях в прокуратурата. Ако ги подгони, Радев ще даде знак, че иска да изкара пълен четиригодишен мандат – с Пеевски и Борисов в парламента експрезидентът трудно ще управлява като премиер. Може ли обаче да не позволи на първия да отлети за Дубай, а на втория – да се скрие в Банкя? Има ли предварителна договорка между тримата (многото гербери в листите на „Прогресивна България“ и пробивът в смесените райони, са косвени доказателства за това), и дали на Радев му стиска да я наруши?

Ако има инстинкт за политическо самосъхранение, ще го направи. Ако не - ще минира собственото си управление.

 Но преди да реши да разследва Пеевски и Борисов, Радев ще отстрани Сарафов. Това може да стане сравнително безболезнено. И да донесе на „Прогресивна България“ една от малкото сигурни червени точки в началото на мандата. После ще се заредят черни – ще трябва да прави бюджет за 2026 с вече натрупан милиард и половина евро дефицит, ще трябва да обуздава цени, ще трябва да увеличава доходи и пенсии... Желязков и Гюров вече няма да бъдат боксови круши. Радев зае тяхното място и ще понесе дори повече удари от тях, защото няма да има на кого да прехвърля отговорността.

Първите ходове на това управление ще бъдат показни и бързи – смяна на ключови фигури в съдебната система, демонстративни акции срещу „чужди“ олигарси, шумни заявки за социална щедрост. Цената обаче ще е висока: бюджетен дефицит, нова политизация на институциите, натиск върху бизнеса, пренареждане на енергийните зависимости и постепенно отдалечаване от Европа. Радев с удоволствие ще плати с нашите гласове и нашите пари. Но колко дълго ще продължим да му ги даваме? Съмнявам се, че четири години.

Накратко: в началото на мандата „Прогресивна България“ ще спечели няколко символични битки, и ще се легитимира като победител. След това ще започне да губи други, далеч по-стратегически: за инвестиции, за доверие, за мястото на страната ни в Европа. Стабилността, построена върху страх и зависимости, ще се превърне в отложена криза.

Тогава избирателят, който вярва, че гласувайки „пет за четири“днес, си е купил ред за утре, ще плати с по-малко свобода, по-слаба икономика и  повече държава, отколкото може да си позволи.

А най-голямата ирония е, че и самият Радев, и онези почти милион и половина българи, които го изведоха до властта, може да се окажат заложници на собственото си очакване. Защото за власт, спечелена с обещание за ред и сила, се плаща цена, която надхвърля първоначалната сметка. Който днес иска твърда ръка, утре може да се окаже под нея. Който иска бързи решения днес, плаща с лихвите утре.

„Внимавай какво си пожелаваш“ е не само житейски, но и политически закон – и той важи и за управляващия, и за управляваните. Когато се задейства, няма да има значение кой е бил прав в началото, защото всички ще плащаме накрая. Управляващият – с изчерпан кредит на доверие и управление, затиснато от собствените си обещания. Управляваните – с разочарование, че силната ръка им е донесла не нова свобода, а стара зависимост.

Историята рядко наказва намеренията, но винаги наказва илюзиите. Най-скъпите илюзии си ги избираме сами. С абсолютно мнозинство.