Днес, на 20 април, отбелязваме 150 години от избухването на Априлското въстание – едно от най-драматичните и съдбовни събития в българската история. Това не е просто въстание. Това е съзнателен  избор – изборът на един народ да се изправи срещу огромна империя в името на свободата си.

Подготвяно месеци наред от революционни комитети, въстанието избухва преждевременно, но с огромна сила. За дни огънят обхваща цели райони – Панагюрския, Търновския, Сливенския, Врачанския революционен окръг. Срещу него се изправя военната машина на Османската империя, а последвалото потушаване е белязано от жестокости, които разтърсват Европа. Събитията в Батак, Перущица и десетки други селища променят международното отношение към българския въпрос и ускоряват пътя към Освобождението.

Разказът за Априлското въстание ни припомня ключовите фигури – двигателите на процесите. В съзнанието ни изплуват имената на Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Иларион Драгостинов, Георги Икономов, Стоян Заимов – водачи на чети, организатори, съратници.

Жените рядко присъстват в този разказ и знаем малко за тях. Познаваме името на Райна Попгеоргиева – девойката, която ушива знамето, яхва кон и го развява в Панагюрище, превръщайки се в една от най-разпознаваемите фигури на въстанието.

Но зад този образ стоят десетки, дори стотици други. Дъщерите на въстанието, за които малко се знае. 

Още преди избухването на въстанието жените са част от неговата подготовка. Те пренасят писма между комитетите, укриват оръжие, барут и документи, предоставят домовете си за тайни събрания. В общество, в което подозрението пада предимно върху мъжете, именно жените често се оказват най-надеждният канал за комуникация. Те изграждат невидимата мрежа на доверието – онази, без която нито една революция не може да се случи.

Те шият знамена – включително и това, което Райна Попгеоргиева развява в Панагюрище – но тяхната роля далеч не се изчерпва с това. Те пазят тайните на въстанието. Те поддържат организацията жива.

Когато обаче въстанието избухва, тази роля се променя. Жените вече не са само зад сцената. Те излизат на нея.

В Панагюрище Мина Хаджистоянова Билиндрекова се сражава редом със съпруга си. Тя хладнокръвно зарежда оръжията с муниции му в разгара на боя, а когато той загива смело атакува нападателите с лютив червен пипер, преди самата тя да бъде убита.

Мария Тричкова също отказва да бъде беззащитна и хвърля пепел в очите на нападателите. Това не е героизъм от учебник. Това е не само инстинкт за съпротива, а и вяра в каузата. Отказ да бъдеш безсилен.

В Перущица картината е още по-красноречива. Там участието на жените не е изключение, а масово явление. В боевете се включват 56 жени – 36 невести и 20 моми. Те не стоят в тила. Те са в действие смели и самоотвержени.  Те са в самия център на съпротивата.

Една от тях извиква: „Който е българин, не трябва да се предава!“

Този вик остава в историята. Смята се, че именно той вдъхновява Иван Вазов при създаването на „Кочо“ - поема, която пресъздава ужаса и жестокостта при потушаването на въстанието в обсадената Перущица. В нея Кочо Честименски е изправен пред най-тежкия възможен избор – когато става ясно, че градът ще падне и жителите му ще попаднат в ръцете на башибозука, по молба на съпругата си той убива детето си, след това нея, а накрая отнема и своя живот, за да не бъдат подложени на насилие и унижение.

В деня, който предвестяв избухването 19 април, около църквата „Св. Архангел Михаил“ и училището, жените се сражават с ятагани. Ана Райкова убива нападател. Пауна Миткова и още две учителки остават да бранят духовния храм и отказват да напуснат сградата и загиват в пламъците на подпаленото училище. Спаса Наскова и Янина Стоянова Канева самоотвержено излизат от църквата, за да донесат вода въпреки вражеския обстрел. 

Това не са отделни действия. Това е колективна съпротива.

В Батак трагедията  на Априлското въстание достига невиждани размери. И именно там се вижда и другото лице на женската сила. Много са дъщерите на въстанието, които се включват смело и самоотвержено, за да бранят свобода, чест и достойнство и загиват в кървавата битка. 

Ангелина Станкова Божинова смело се бие заедно с мъжа си, но след като той е убит тя грабва брадвата и убива неговия нападател. Това е момент, в който на решимостта за съпротива довежда до това женската самоотверженост да надвие мъжката сила. 

Фота Ангелова успява да се измъкне от селото. Но не бяга, за да се спаси. Тя се отправя към въстаническия лагер на връх Еледжик и се включва в боевете за четири дни.

Жените в Батак укриват деца, грижат се за ранените, опитват се да съхранят живота сред разрухата.

В други райони картината е същата.

В село Мечка около двадесет млади момичета настояват да се включат в боевете с пушка в ръка. Те не приемат ролята да останат встрани и искат да застанат редом с мъжете в съпротивата. Тази тяхна решителност прави силно впечатление на съвременниците им – в писмо до Марин Дринов революционерът Симеон Христов ги описва като изключително смели „прави амазонки“ и подчертава, че подобен дух се среща и на други места в страната.

В Търновския революционен окръг участието на жените също не остава на заден план. Ирина и Димитра – дъщерите на Бачо Киро – по препоръка на баща си се присъединяват към четата на Цанко Дюстабанов. Те не са просто придружители, а част от самата чета, споделящи трудностите и опасностите на похода и боевете.

В същия район, в Троянското Ново село, Стоянка Драгановска се включва активно в съпротивата, като заедно с няколко мъже напада противника в тил и забавя придвижването на башибозука. Подобни действия, макар и по-малко познати, показват, че участието на жените не се ограничава до защита, а достига и до активни бойни операции.

Съдбата на селото е тежка. Смята се, че около 19 жени от Ново село загиват в сраженията – число, което само по себе си говори за мащаба на тяхното участие и за цената, която плащат.

Но дори и това не изчерпва тяхната роля.

Жените пренасят оръжие и съобщения, укриват въстаници, грижат се за ранените, организират укриването на деца и възрастни. Те унищожават документи, за да не попаднат в ръцете на властите. Те носят вода, храна, надежда.

В Копривщица и други райони има сведения за жени, които укриват комитетски архиви и следят движението на османските части. В някои случаи именно те предават последните съобщения между разбитите въстанически групи.

Много от тези жени остават безименни. За много няма да успеем да напишем. Но тяхното присъствие е навсякъде катончаст от събитията на времето. И тук идва по-голямата истина.

Участието на жените във въстанието не е случайно. То не се ражда в един момент на емоция, а е резултат от дълъг процес, започнал още през Българско възраждане. Именно тогава българката постепенно излиза от рамките на традиционната си роля и започва да заема все по-активно място в обществения живот.

Тя е учителка в новооткритите светски училища, просветителка, която участва в разпространението на знанието, и организатор в местните общности. В много градове и села жените създават дружества, събират средства за училища и църкви, подпомагат бедни семейства и изграждат мрежи на взаимопомощ. Те не просто поддържат ежедневието – те създават средата, в която се оформя националното съзнание.

Именно тези жени по-късно се оказват и гръбнакът на революционната организация. Те пазят тайни, пренасят писма, укриват оръжие, осигуряват връзката между отделните комитети. Те са хората, на които може да се разчита, когато всичко останало се разпада.

Затова, когато избухва въстанието, тяхното участие не е изключение, а естествено продължение на вече изградената им роля. Те не влизат в съпротивата като външни наблюдатели, а като част от една общност, която отдавна е започнала да се подготвя за този момент.

Въстанието не създава нова роля за тях.
То просто я прави видима.

Смелите жени на Априлското въстание не са изключение. Те не са легенда. Те са реалност. И днес, 150 години по-късно, отбелязваме тази годишнина като историята на народа ни, в който мъжете и жените избират рамо до рамо да защитят и извоюват свободата на България.

Техните имена не винаги са записани, но техният избор остава. Във време, в което страхът е бил ежедневие, а надеждата – риск, те избират да не отстъпят. И точно затова тази история не е само за миналото. Тя е мярка за смелостта, която помним – и за онази, която дължим.