Европейската интеграция не е само икономически проект. Тя предполага политическа култура, в която престъпленията не се превръщат в национална гордост
Погребението на Ратко Младич в Белград се превърна в повод за ново политическо напрежение между Сърбия и нейните съседи. Човекът, осъден от международен съд за геноцида в Сребреница и други военни престъпления, беше изпратен с църковна церемония и военни почести, а сред присъстващите имаше и представители на сръбската власт.
То се превърна в политическа сцена, на която Сърбия отново показа едно от най-дълбоките си противоречия – желанието да бъде част от Европа, съчетано с нежелание да се изправи честно срещу собственото си минало.
Младич не е историческа фигура, чиято роля може да бъде оставена на свободната интерпретация. Той беше осъден от Международния остатъчен механизъм за наказателни трибунали за геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления. Неговото име е неразривно свързано с обсадата на Сараево и с геноцида в Сребреница, където през юли 1995 г. бяха убити около 8000 босненски мюсюлмани.
Тук се появява и най-неудобният въпрос за европейската перспектива на Сърбия: какво означава кандидатурата за членство в Европейския съюз, ако държавата продължава да допуска публичната героизация на човек, осъден за едни от най-тежките престъпления на европейска земя след Втората световна война?
Европейската интеграция не е само икономически проект. Тя предполага политическа култура, в която престъпленията не се превръщат в национална гордост, а жертвите не се превръщат в неудобна бележка под линия.
Проблемът е още по-сериозен, защото случаят с Младич не стои изолиран от днешната политика в Сърбия. В продължение на години сръбският политически елит поддържа среда, в която националната идентичност твърде често се изгражда чрез противопоставяне на съседите. Косово остава постоянен център на политическата мобилизация, а отношенията с България, Хърватия, Албания и Черна гора редовно се превръщат в повод за шовинистична реторика.
Президентът Александър Вучич от години успява да съчетава привидно противоречиви роли – да говори за европейското бъдеще на страната, докато едновременно поддържа отношения и реторика, които често се разминават с политическите стандарти на ЕС. Същевременно той успя да концентрира значително влияние върху политическия живот и медиите, превръщайки себе си в център на почти всеки важен обществен дебат.
Все пак появата на младите хора на политическата сцена дава известен повод за умерена надежда. Студентските протести след трагедията на гарата в Нови Сад се превърнаха в сериозно предизвикателство за управляващите, а движението постепенно започна да търси начин да пренесе обществената си енергия и в политическия процес.
Но дали тази енергия действително може да доведе до политическа промяна, предстои да видим. Ако младото поколение наистина иска различно бъдеще за Сърбия, промяната няма как да се изчерпи само със смяна на управляващите. Необходима е много по-дълбока промяна в начина на мислене – включително отказ от шовинизма, който през годините се е превърнал в част от политическия език и обществените нагласи в страната.
Това е трудната част. Не е достатъчно да се противопоставяш на една власт, ако след това възпроизвеждаш същите разделения, същото отношение към съседите и същото виждане за националната идентичност като основа за противопоставяне. Истинската промяна би означавала да се изгради политическа култура, в която европейската перспектива на Сърбия не е само въпрос на членство в ЕС, а и на ценности.
Предстои да видим дали студентското движение може да стигне дотам. То има обществената енергия, но тепърва трябва да покаже дали може да я превърне в трайна политическа промяна. А такава промяна няма да бъде възможна без преосмисляне на самия модел на мислене, който дълго време е определял сръбския политически живот.
Именно затова предстоящите парламентарни избори могат да се окажат много по-важни от поредната битка между Вучич и неговите политически опоненти. На 25 октомври сръбските граждани ще гласуват не само за партии и депутати. Те ще гласуват и за посоката, в която искат да се движи страната им.
Опозицията има своите слабости, а системата, изградена около Вучич, няма да изчезне с един изборен резултат. Освен това недоволството от управляващите не е автоматично политическа програма. Да спечелиш избори е едно; да промениш институциите, политическата култура и отношенията със съседите е съвсем друго.
Затова и надеждата трябва да бъде умерена. Най-важното в настоящия момент не е дали един конкретен политик ще бъде заменен с друг, а дали Сърбия ще започне да променя начина, по който гледа на себе си и на останалите държави от региона.
Истинската промяна в Белград би изисквала много повече от смяна на правителството. Тя би означавала различно отношение към Хърватия, Босна и Херцеговина, Косово, Черна гора, Албания и България. И най-вече – би означавала готовност Сърбия да приеме собствената си история без митове и без необходимостта престъпленията да бъдат превръщани в героизъм.
Това е болезнен процес, но без него европейската перспектива на Сърбия ще остане до голяма степен геополитическа формула без достатъчно съдържание. Европейският съюз може да преговаря за икономика, закони и институции, но в крайна сметка членството е и въпрос на политическа цивилизация.
Погребението на Младич показа колко силно все още е миналото в днешна Сърбия. Предстоящите избори дават възможност на сръбското общество да покаже дали иска да остане негов заложник.
Тази възможност не гарантира промяна. Но за първи път от дълго време насам изглежда, че достатъчно много млади хора в Сърбия са готови да поискат такава. А ако те успеят да променят политическия разговор в Белград, последиците няма да останат в границите на Сърбия.
