Оправдание ли е прегръдката или най-естественото нещо?
15-годишният Християн беше оставен в ареста заради смразяващото убийство на Георги Кузев на Младежкия хълм в Пловдив, а трагедията беляза няколко семейства завинаги. Момчето се разплака в съдебната зала, като последното му желание бе да прегърне баща си. То бе уважено от съдебния състав, пише Plovdiv24.
Ето какво пише психологът Лучия Таскова за случая:
В съдебната зала един баща прегърна сина си — непълнолетното момче, обвинено за отнемането на живота на Георги Кузев.
Отвън това изглежда като скандал. Като безчувственост спрямо почерненото семейство на жертвата. Но като семеен психолог, гледащ през обектива на системната терапия, виждам нещо различно. Виждам ужаса на една разпаднала се система, в която родителят трябва да прегърне едновременно детето си и неговия грях.
В системната психотерапия семейството е единен организъм. Когато един член отпътува в тъмнината, цялата система боледува. Но ето адът, в който един баща бива хвърлен за секунди:
- Разцепването на реалността: Лицето, което си люлял, учил да ходи и пазил от света, днес е същата ръка, която е отнела нечий друг живот. Как мозъкът събира тези две реалности в едно?
- Любовта като наказание: Родителската обич не се изключва с копче, когато детето извърши престъпление. Да обичаш чудовищната постъпка е невъзможно, но да спреш да обичаш родното си дете е също толкова невъзможно. И точно тук раната на родителя кърви най-силно — любовта започва да тежи като вина.
- Невидимият шум в системата: Симптомът или агресията на детето често е вик на цялата семейна династия — за премълчани травми, липсващи граници или скрити конфликти. А когато трагедията вече е факт, родителят осъзнава, че прегръдката днес е просто опит да задържиш нещо, което системно е отплувало с години.
Георги Кузев вече никога няма да бъде прегърнат от близките си. Това е неизмеримата, окончателна загуба. Но в другия ъгъл на залата има друг баща, чийто живот също приключва. Той прегръща сина си не за да оправдае убийството, а защото това е единственото, което му е останало пред руините на собствения му свят. Това е прегръдка на пълно безсилие.
Възможно ли е да осъдим и разграничим чудовищната постъпка, без да лишаваме бащата от правото му на скръб и прегръдка към собственото му паднало дете?
