Мария Пеева (Мама Нинджа) пред ТАРАЛЕЖ: Дори след такава зловеща трагедия, не успяваме да се обединим в обща реакция на нетърпимост към насилието
Известната писателка и блогърка коментира убийството на Георги Кузев на Младежкия хълм
Зверското убийство на Георги Кузев на Младежкия хълм в Пловдив от група тийнейджъри, решили да влязат в ролята на "ловци на педофили", потресе обществото. Повдигна и много въпроси. Такива, които бяха зададени от политици риторично, но и такива, които всеки един от нас - родител, баба, дядо, брат, сестра или роднина, започна да се пита.
За ролята на семейството и институциите във възпитанието на децата и подрастващите - по тази тема редица публични фигури също писаха и говориха пред медиите и общественото пространство.
Екипът на ТАРАЛЕЖ се свърза с Мария Пеева или Мама Нинджа - една от най-популярните авторки на съдържание онлайн, писателка и човек с позиция. Майка на четирима синове, във вихъра на семейния живот, работата, дома, книгите. Тя се превърна в събирателен образ на майката за стотици хиляди дами у нас, които четат блога й от години и се "откриват" изпод редовете и думите на Мама Нинджа.
С какво усещане оставате след новината за случилото се в Пловдив като майка? Какви емоции буди у Вас подобно престъпление, извършено от младежи ?
Дни наред бях като болна след тази новина и не можех да спра да мисля за това, което се случи. И писах много, разбира се, моят начин да се справя с болката е този. Писах постове, правих проучване, писах статия за радикализирането на младите хора. У дома също разговаряхме много по тази тема, синовете ми, близки по възраст до задържаните ми разказаха ужасяващи истории. Забележете, не само такива, които са чували, но и на каквито са били свидетели и само защото наоколо е имало достатъчно хора, не се е стигнало до фатален финал. Има твърде много насилие около нас, насилието е част от обществената ни нагласа, в много случаи го приемаме за нормално, приемаме за нормално и вербалното насилие, заплахите, саморазправата, разделението на наши и чужди.
Дори сега, след такава зловеща трагедия, ние не успяваме да се обединим в една обща реакция на нетърпимост към насилието. Еднакво ме плашат призивите “убийте ги тези изроди” и “той е педофил и си го е заслужил”. Чувствам се тревожна, защото обществото ни не се справя с травмата от подобно престъпление и не си взима поуките от нея.
Вътрешният министър Иван Демерджиев се обърна директно към “родителите” и призова да са на “първа линия” в тази борба. Какво смятате за ролята на родителите ?
Огромна е ролята на родителите. Личният ни пример, възпитаването в емпатия, поставянето на граници, навременната реакция, регистрирането на червените флагове, че детето върви по лош път, това е работа на родителите. Но не бива да забравяме, че възпитанието на детето зависи единствено от родителите, само докато го водят за ръчичка в парка. Порасне ли, то постепенно става все по-самостоятелно и това е нормално. С времето неговото поведение, неговият манталитет вече все повече се формира и от средата в училище, приятелската среда, социалните мрежи, настройката на обществото като цяло. Понякога родителите се провалят, защото всички сме хора и всички грешим.
И тогава, ако има добра среда, ако има действащи институции, ако има превенция, подобни трагедии са предотвратими. Човек не е остров, но и семейството не е остров. Ние сме всички свързани и всичко, което правим, влияе на останалите. Затова и трябва да внимаваме какво говорим и какво правим, защото не знаем на кого даваме пример и поощрение с всяка своя лоша дума или жест.
Какво бихте казали на майките на тези младежи, ако имате тази възможност?
Видях в новините разплакани майки, уплашени майки, майки в ужас. Със сигурност са допуснали много грешки, но кой от нас е безгрешен? Надали са възпитавали децата си да извършат убийство. Преди време четох “Трябва да поговорим за Кевин”. Препоръчвам тази книга на всяка майка. За да е ясно каква вина и срам изпитват тези майки. Може би ако го разберем, няма да ги линчуваме публично с такава лекота.
Много майки на деца и тийнейджъри са в ужас след тази история, много може би се питат “може ли да се случи на мен”. Какво бихте ги посъветвали?
Може да се случи. И на мен може. Не бива да се заблуждаваме, че някой е застрахован. В наше време е много по-лесно да се радикализира един млад човек, защото социалните мрежи дават път на влияния, които дори не подозираме. В статията си за радикализирането на младите хора бях писала, че най-опасният човек в живота на децата ни може и никога да не прекрачи прага на дома ни и да остане само един анонимен профил в някоя мрежа. И така, отдалеч, без да подозираме съществуването му, да превърне и нашия, и техния живот в ад.
Можем ли да го спрем? Да, защото разполагаме с най-силното оръжие на света, майчината любов.
Затова нека си обичаме децата. Толкова много, че да не оставим място в сърцата им за омраза. Обичта учи на обич. Злото се ражда от омразата. Посадим ли в душите им зрънца на злото, все някой ден те ще поникнат. Обич и доверие, това са нашите оръжия. А бронята ни са ясните граници кое е позволено и кое не е. Но нека когато поставяме тези граници, да не е защото “аз съм ти майка и така казах”, а защото “така е добре за теб и за всички около теб”.
Тази история както повечето в новинарския поток ще се позабрави с времето, такава е средата за жалост. Какво обаче не бива никога да забравяме като общество след подобна трагедия?
Не бива да забравяме, че няма морално оправдание да извършиш престъпление. Няма “той/тя си го заслужава”. Има закони и ред, и това е начинът да се борим със злото и с престъпността. Защото все пак живеем в цивилизация, а не в джунгла. Един кротък, скромен човек си отиде, жертва на зловещо убийство и дано не бъде забравена тази трагедия, дано обществото ни я помни, за да не се повтаря никога.
