Проф. Иван Иванов за „Таралеж“: Йотова носи сигурност, Гюров трябва да превърне експертизата в емоция

Ако приемем, че Илияна Йотова и Андрей Гюров ще бъдат основните претенденти за президентския пост, изборът между тях няма да бъде само идеологически. Той ще противопостави две различни представи за държавата – приемствеността и институционалния коректив. Това заяви пред „Таралеж“ политическият психолог проф. Иван К. Иванов.

По думите му не става въпрос за клинично диагностициране на политиците, а за анализ на техните публични образи – какво символизират, към какви обществени потребности се обръщат и какъв тип емоционална идентификация предлагат на избирателите.

„Йотова предлага сигурността на познатото“

Илияна Йотова изгражда образа на пазител на държавността. Нейното основно послание не е революционното „ще променя всичко“, а успокояващото „държавата няма да бъде оставена без опора“, смята проф. Иванов.

В психодинамичен смисъл Йотова изпълнява контейнираща функция – поема обществената тревожност и предлага ред, предвидимост и приемственост.

След продължителни политически кризи подобен образ има силно въздействие. Част от гражданите вече не търсят поредния спасител, който обещава да разруши системата. Те търсят фигура, която да гарантира, че системата няма окончателно да се разпадне.

„В публичното поведение на Йотова има и символно майчинско присъствие – не като биологична или полова характеристика, а като функция на грижа, свързване и защита на общността“, посочва политическият психолог.

Тя говори по-емоционално и по-релационно от Румен Радев. Търси непосредствен контакт с хората и представя подкрепата си не само като резултат от партийни решения, а като връзка с обикновения гражданин.

Този политически образ е насочен към избирателите, които търсят сигурност, социална чувствителност и държавна приемственост. Той може да мобилизира традиционната левица, привържениците на Радев, както и по-умерените и непартийните граждани, които се страхуват от нов период на нестабилност.

Именно тук обаче се намира и основната слабост на Йотова. Тя трябва едновременно да използва политическия капитал на Радев и да докаже, че не е негово институционално продължение.

„Нейният най-голям ресурс е приемствеността. Нейната най-голяма уязвимост също е приемствеността“, обобщава проф. Иванов.

Според него централният въпрос към една такава кандидатура ще бъде ясен: Ще бъде ли Илияна Йотова самостоятелен държавен глава, или президентството ще се превърне във втори глас на вече доминиращ политически център?

„Гюров предлага поправяне, а не възмездие“

Публичният образ на Андрей Гюров е различен. Той не е спасител, трибун или наказваща фигура. Неговият възможен политически архетип е този на рационалния възстановител – „доброто момче“, което трябва да поправи държавата.

Психодинамичният термин за този процес е репарация – възстановяване на повредената система чрез правила, компетентност и институционална нормалност.

Гюров не предлага героично пречистване, преследване на виновните или постоянно поддържане на общественото напрежение. Неговото потенциално послание е, че държавата може да функционира без непрекъсната драматизация.

Професионалният му път през академичната сфера, банковото дело, парламента, БНБ и изпълнителната власт подпомага изграждането на технократски и проевропейски профил.

„Ако Йотова се обръща към потребността от сигурност и приемственост, Гюров трябва да се обърне към потребността от правила, баланс и институционална рационалност“, посочва проф. Иванов.

Неговата естествена публика са градските, образованите и проевропейските избиратели. За да бъде реален претендент за президентството обаче, той трябва да излезе далеч извън тази социална и политическа ниша.

Трябва да достигне до умерените граждани, които не искат завръщане към старите партийни конфликти, но и не желаят цялата държавна власт да бъде организирана около един политически център.

Проблемът е, че рационалната компетентност невинаги произвежда достатъчно силна емоционална идентификация, казва още политическият психолог.

Президентските избори не са конкурс за най-добра автобиография. Те са сблъсък между образи, характери и символни разкази.

Йотова вече разполага с такъв разказ – държавност, приемственост, социална чувствителност и партньорство с Радев. Гюров все още трябва да създаде своя.

„Йотова влиза в кампанията с готова политическа емоция. Гюров тепърва трябва да превърне институционалната си компетентност в преживелищен разказ“, смята проф. Иванов.

„Мостът няма значение, ако партиите отказват да преминат по него“

Андрей Гюров е една от фигурите, които биха могли да намалят напрежението между различните партии в демократичната опозиция. Това обаче не означава, че автоматично може да ги обедини.

Предимството му е, че се намира на пресечната точка между различни политически и професионални среди. Тъкмо тази сложна принадлежност му позволява да бъде възприеман като мост, а не като изключителна собственост на една партия.

„Но мостът няма значение, ако политическите партии не искат да преминат по него“, предупреждава политическият психолог.

Трудното партньорство между близките партии може да бъде обяснено чрез Фройдовия термин „нарцисизъм на малките различия“.

Колкото по-близки са две формации като ценности, избиратели и политически цели, толкова по-силна става необходимостта им да доказват собствената си уникалност. Малките различия се натоварват с огромен морален и идентичностен смисъл.

Всяка партия започва да настоява, че именно тя е най-последователният, най-автентичният и най-чистият носител на демократичната кауза.

Така близкият партньор понякога се превръща в по-силен психологически дразнител от открития политически противник.

„Далечният противник заплашва властта на партията. Близкият партньор заплашва нейната идентичност“, обяснява проф. Иванов.

Затова около кандидатурата на Гюров няма да се задава само въпросът дали може да победи. Има риск се появят и далеч по-дребни, но психологически силни въпроси: кой го е предложил, чий кандидат е, кой ще управлява кампанията и коя партия ще получи дивидента от евентуалния успех.

Ако тези „тънки“ партийни сметки надделеят, Гюров ще остане кандидат само на част от демократичната общност.

Ако бъдат подчинени на по-голяма политическа цел, той може да се превърне в изразител на надпартийна демократична идентичност.

„Президентските избори не са национално първенство“

Според проф. Иванов партиите в демократичното пространство трябва да осъзнаят специфичната логика на президентския вот.

Парламентарните избори приличат на национално футболно първенство. В него различните отбори трупат точки и дори третият или четвъртият може впоследствие да участва в управлението.

Президентските избори са по-близки до елиминационен турнир в два тура. След първия мач остават само двама, а след втория има един победител.

„Партиите не могат да излязат като отделни клубове и в последния момент да очакват автоматично да се превърнат в национален отбор“, посочва политическият психолог.

По думите му общият кандидат трябва да бъде безусловно подкрепен преди решаващия сблъсък, а не след като различните формации вече са изразходвали енергията си във взаимни обвинения.

„Гюров може да смекчи част от различията, но не може сам да излекува нарцистичната привързаност на партиите към собствената им уникалност“, заявява проф. Иванов.

„Йотова има тежест, Гюров предлага баланс“

Най-силният аргумент в полза на Илияна Йотова е готовността ѝ за длъжността. Тя познава президентската институция, има продължителен политически и европейски опит, силна реторична култура и способност за непосредствена комуникация.

Втората ѝ сила е трансферът на авторитет от Румен Радев. В политическата психология това може да се обясни чрез ефекта на ореола – доверието към силна политическа фигура се пренася върху човека, когото тя представя като свой партньор и естествен наследник.

Този трансфер обаче може да се превърне и в зависимост. Колкото повече Йотова разчита на авторитета на Радев, толкова по-трудно ще бъде да докаже своята автономност.

„Тя трябва да убеди обществото, че е наследник, но не е политическо ехо“, обобщава проф. Иванов.

Силата на Андрей Гюров е различна. Той може да представи президентския вот като избор за институционален баланс, а не просто като мажоритарно състезание между две биографии.

Гюров има възможност да олицетвори компетентността, европейската ориентация и институционалната умереност като алтернатива на свръхперсонализираното управление.

Неговата слабост е, че все още няма достатъчно силно изграден президентски мит.

Разпознаваем е като експерт, но не е ясно коя голяма национална кауза и кой силен символ ще олицетворява. Съществува и риск да бъде сведен до образа на „кандидата на ПП“, независимо от гражданския начин, по който би бил издигнат.

За да бъде реална алтернатива, Гюров трябва да покаже независимост не само спрямо Радев, но и спрямо лидерите на партиите, които ще го подкрепят.

Продължителното колебание около евентуалната му кандидатура също има двойно значение. То може да бъде представено като отговорност и зрялост, но може да бъде разчетено и като дефицит на решителност.

„В президентската кампания моментът на заявяване не е техническа подробност. Той е част от образа на лидера“, подчертава проф. Иванов.

Най-краткото сравнение между двете възможни кандидатури е следното: Йотова тръгва с по-голяма политическа тежест, но носи риска от прекомерна концентрация на власт. Гюров предлага повече баланс, но все още трябва да докаже политическа тежест и надпартийно лидерство.

„Променила се е сцената, но политическият характер е същият“

Според проф. Иванов премиерът Румен Радев не е напълно различен от президента Румен Радев. Променила се е институционалната сцена, но основният политически характер остава същият.

Като президент Радев заемаше своеобразна свръхазова позиция спрямо системата. Той съдеше, предупреждаваше, посочваше виновните и въплъщаваше моралната претенция за държавност. Можеше да усилва общественото недоволство, без да носи ежедневна оперативна отговорност за бюджета, назначенията, цените, администрацията и конкретните управленски резултати.

Като премиер вече не е съдникът над системата. Той е нейният основен изпълнител.

„Президентът Радев можеше да произвежда и усилва разочарованието. Премиерът Радев трябва да го удържа и да го превърне в управленски резултат“, обяснява проф. Иванов.

Психодинамично това е преход от ролята на политически Его-идеал към изпитанието на принципа на реалността.

Като президент Радев можеше да казва каква трябва да бъде държавата. Като премиер трябва да покаже как точно ще я направи такава.

Реалното управление обаче е много по-устойчиво на харизмата от политическата реч. Бюрокрацията и дефицитът не се подчиняват на силно официално обръщение. Международните партньори очакват последователност, а не различни послания към различните публики.

При тази смяна на ролите започва неизбежна деидеализация. Обществото вече не оценява само намеренията и заявките на Радев. То започва да сравнява обещанието с резултата.

„Опасността е премиерът да поиска президентска недосегаемост“

Най-големият риск пред Радев е да се опита да запази моралната недосегаемост на президентската позиция, докато упражнява реалната власт на министър-председател. В такъв случай всяка критика може да бъде представяна като атака срещу промяната, а всеки неуспех – като наследство от предишните управляващи.

Това би довело до опасна персонификация на властта – внушението, че лидерът олицетворява народа и затова критиката към неговото управление е атака срещу държавата или нацията.

„Формулата е психологически удобна: аз съм промяната, следователно всеки, който критикува мен, се противопоставя на промяната. Но това е политически опасна формула, защото унищожава коректива и демокрацията“, предупреждава проф. Иванов.

Според него премиерът Радев запазва командно-йерархичния стил, стремежа към контрол, ясните разделителни линии между „свои“ и „чужди“ и силно персонализираното лидерство.

Разликата е, че вече не стои над политическия терен. Той е в центъра му и носи цялата отговорност за резултата.

„Президентът Радев беше символ на очакваното възмездие. Премиерът Радев трябва да докаже, че сам няма да се превърне в обект на това възмездие. Защото в политиката недосегаеми няма“, заключава проф. Иван К. Иванов.