Ако ГЕРБ издигнат кандидатура за президент, което е логично на базата на това, че са втората по големина партия, то това би означавало, че Андрей Гюров няма да стане президент. По този начин Борисов ще покаже на старите си партньори от ДБ/ПП, че без него не може, и ще е направил услуга на Радев, улеснявайки успеха на кандидата му за президент
Президентските избори наближават, а именто на бившия служебен премиер Андрей Гюров е все по-свързано с кандидатирането за поста на държавен глава. Въпросът изглежда по-скоро кога този ход ще бъде официализиран, а не дали.
Основният риск пред кандидатурата на Андрей Гюров за президент е това той да бъде предложен, обяснен и етикиран като кандидат на т.нар. „демократична общност/опозиция“ (ДБ, ПП и други партии с идентично позициониране, т.нар. „умнокрасиви“ или „жълтопаветници“).
Такова позициониране на Гюров ще донесе максимална мобилизация на електората, който се идентифицира с тези формации, и един добър резултат за кандидата. Но този резултат далеч няма да бъде достатъчен за спечелването на изборите. Румен Радев се ползва с достатъчно голяма подкрепа, която той лесно може да „прехвърли“ върху неговия кандидат (това е преносна или подкрепа под наем, която гледахме в началните години на управлението на ГЕРБ, когато потупване по рамото от страна на Бойко Борисов превръщаше магарето в жребец).
Гюров или ще разкаже себе си като „кандидат на демократичната общност/опозиция“, или като „кандидат на хората/народа“. Първото ще го рамкира до границите на добре познат електорат, второто ще му даде възможност да разшири подкрепата за себе си в посока всички тези, които не харесват Румен Радев, без да изпитват изрични симпатии и към Гюров.
Ако бившият служебен премиер е основният опонент на кандидата на Радев, Гюров ще получи автоматична подкрепа и на принципа на най-големия шанс (така както и за „Прогресивна България“ на последните парламентарни избори гласуваха хора, които не харесват обезателно Радев, но смятаха, че той е с най-сериозните шансове да смени управлението на ГЕРБ/ДПС и гарнитурата им).
Разбира се, има значение какъв е планът за явяването на изборите за държавен глава на самия Гюров. Дали обективната цел на кандидатурата му е да спечели поста на „Дондуков“ № 2 или приема изборите по-скоро като трамплин за създаването на собствена партия, която да се превърне в новия магнит на „демократичната опозиция/общност“; най-жълтото и най-голямото от паветата.
Ако целта на бившия служебен премиер е президентството, той ще трябва да разкаже себе си като „кандидат на хората/народа“. Да бъде жълтото паве (защото би било фалшиво да избяга от себе си), което е наясно с присъствието на джапанката. Срещу Радев това не е обречено позициониране: премиерът излъчва институционалност, поради което с Гюров са по-идентични, отколкото който и да е от двамата би признал (и с вкус на стиропор, ако някой е привърженик на анцугвластието на Бойко Борисов). Затова за Гюров са важни и „нестандартният“ поглед на Георги Кандев, и трол-вратовръзките на Емил Дечев.
А ако Гюров гледа на предстоящия вот като на по-скоро стъпка към партийна кариера от нови позици, то тогава обобщаването му като кандидат на „демократичната общност/опозиция“ не е лишено от смисъл. В такъв случай неговата истинска битка няма да е срещу кандидата на Радев, а срещу лидерите на ДБ и ПП, опитвайки се да се очертае като лидера на това политическо пространство; да бъде аятолахът сред имамите.
Лакмус за целите на бившия служебен премиер ще бъде и как той ще се отнесе към заявките на ГЕРБ за единна кандидатура на предстоящите избори. Ако Гюров, ДБ и ПП отхвърлят опцията за единодействие с Борисовата партия, това ще е показателно, че Гюров цели по-скоро да се позиционира политически като част от процеса на предстоящото партийно инженерство.
Истинската цел, ще стане ясно, значи не са тези президентски избори, а следващите парламентарни. В този случай той ще има нужда да направи чрез президентската си кампания три неща: да се очертае като лидера на „демократичната опозиция/общност“, да изгради тази общност като най-голямата опозиционна такава спрямо управляващите и да начертае дебела линия между него и ГЕРБ/ДПС.
Ясно е, разбира се, какво означава единодействие с ГЕРБ за Гюров, ДБ/ПП – труднообяснимо за техния електорат и париращо цялата им реторика срещу „модела Борисов/Пеевски“, което ще ги направи лесни мишени на управляващите от „Прогресивна България“. Но от друга страна, път към „Дондуков“ № 2 за Гюров без подкрепата на ГЕРБ няма (друг е въпросът, че и тя далеч не може да му гарантира успех).
За ГЕРБ единодействието с въпросните партии и личности от „демократичната общност/опозиция“ също ще е усилие, придружено със скърцането на зъби. Показателно е, че ядрото на партията на Борисов приема сътрудничеството с ДПС/ДПС-Ново начало по-лесно, отколкото това с „жълтопаветниците“. Твърде много хора от ГЕРБ биха предпочели да делят седалки с Пеевски в самолета, отколкото с Радан Кънев, Ивайло Мирчев или Андрей Гюров.
Но самите флиртове на ГЕРБ за обща кандидатура за президент не трябва да се приемат за чиста монета. Те могат да са просто реторика, доколкото интересът на Бойко Борисов в момента не е да спечели нещо ново, за което той няма ресурс, а да задържи вече спечеленото на базата на ресурса, с който разполага. Последното е част от причините, поради които Борисовата партия спазва някакво опозиционно благоприличие спрямо „Прогресивна България“ пред камерите, докато отвъд тяхната светлина е една от двете камериерки на управляващите.
Ако ГЕРБ издигнат кандидатура за президент, което е логично на базата на това, че са втората по големина партия, то това би означавало, че Андрей Гюров няма да стане президент. По този начин Борисов ще покаже на старите си партньори от ДБ/ПП, че без него не може, и ще е направил услуга на Радев, улеснявайки успеха на кандидата му за президент.
Така или иначе, кандидатът на Румен Радев ще бъде фаворит за спечелването на изборите основно поради високия рейтинг на министър-председателя. Основният аргумент срещу човека на премиера – бил той Илияна Йотова или не - ще е рискът от концентрацията на власт. Но и това ще бъде лимитиран откъм сила аргумент, доколкото хората, ако харесват Румен Радев (или не харесват алтернативите му), не биха имали нищо против за още от него.
Фрагментираното състояние на „демократичната общност/опозиция“ също не е особено обещаващо за тяхната способност да се обединят и консолидират, полагайки една добра основа, на която да стъпи и да разшири Андрей Гюров. Процесите там, изглежда, са по-скоро центробежни като се има предвид ситненето на председателя на „Продължаваме промяната“.
Основният плюс на Гюров е, че като служебен премиер той се държа като национална, а не като партийна фигура, и демонстрира институционално мислене. Той ще има и поле за критика – като Бюджет 2026, който е пъпната връв между бившите и настоящите управляващи. Именно бюджетът на правителството, правен върху наследството на предишното, дава основание за развиване на една кампания, ориентирана към средната класа и доходите на хората. Това е поле, в което Андрей Гюров и ДБ могат да развият рационални и смислени послания, които да вплетат в един ясен проевропейски курс.
