Кой мисли за реалността на пазара на труда

-        Колко месо има в този сандвич?

-        Да-да. Има.

-        Колко е? В този сандвич или в принцесата има повече месо?

-        Дърпано е….

-        Разбирате ли ме?

-        Разбираш.

Този диалог в центъра на София можеше да продължи още доста време, ако клиентът не бързаше и не беше върло гладен, което пролича от решението му да махне с ръка, да плати и настървено да захапе подаденият му сандвич. Продавачката не беше от България и въпреки старанието си, явно още не владееше добре езика ни. Чест ѝ прави, че се е постарала да научи и това, което показа.

В друга ситуация – фирма за почистване на офиси наема хора от Филипините. Една от работничките поназнайва лек английски с дивен акцент. Служителките обикновено се движат по двойки из фирмата, понякога носят метла или друг инструмент, но е рядкост да се види неговата употреба. При конкретна ситуация с разсипана храна по пода се налага неколкократно да бъде изигран етюд с елементи на пантомима, за да бъде обяснено какво е нужно да бъде направено. Докато бъде подобрено разбирането, договорът на този екип изтича и идват следващите работници от страни извън ЕС с малко по-добри комуникативни умения.

По българското Черноморие също е трудно да чуеш българска реч. Колежка се опитала да си запази час и да обясни каква прическа иска в един от фризьорските салони, но нежеланието й да говори на руски език и липсата на елементарни знания на български език от коафьорките в няколко салона са завършили с липса на яснота и отказ от обслужване.

В коя чужда държава работниците отказват да научат местния език и гледат пренебрежително клиентите, които са местно население? А може би правителството е пропуснало да ни уведоми за  нещо, което трябва априори да знаем? Дали не е дошло времето да "изхвърлим" произведенията на дядо Вазов от учебниците и децата ни да учат по текстове на някои от съвременните рапъри - и без това чистотата на българската реч се спазва само в отделни социални островчета?!

След пандемията от COVID в България се заговори за внос на работници от трети страни. Някои работодатели предпочитат този вариант, дори когато осигуряват квартира, храна, виза на наетите от тях кадри, макар и да не са длъжни по закон. Сред законовите задължения на българския работодател към служителите му от държави извън ЕС, ЕИП и Швейцария, са да сключи писмен трудов договор с работника, да внася всички задължителни социални и здравни осигуровки, да осигури безопасни и здравословни условия на труд. Той се задължава и да подаде необходимите документи за достъп до пазара на труда (когато това се изисква) и да съдейства за получаване на единното разрешение за пребиваване и работа или други документи. 

Катастрофата на Челопешко шосе с двама загинали работници от Индия изправи българските работодатели пред още един много сериозен проблем – какво става, когато работникът пострада или почине в извънработно време. Техният работодател не е роднина и не може да получи информация за здравословното им състояние. Роднините им не владеят български език, а и доста трудно биха се ориентирали в нашите болници и институции. Кой на практика се грижи за правата не тези хора, докато те работят в България?

Някои бизнесмени настояват да бъде създадена Асоциация на работодателите, които наемат служители от трети страни, за да има легитимност и да бъдат ясни правилата на действие в различни извънредни ситуации.

Някои биха се запитали – защо се налага да внасяме работници от трети страни. В този случаи статистиката на Българската стопанска камара (БСК) за около 600 000 души в работоспособна възраст, които нито работят, нито учат би била само обвивка за ябълката на проблема.

По-близо до сърцевината са въпросите – колко хора живеят в т.нар. „ромски махали“, където, по думите на психолога Иван Игов още има робство. Потвърждение на думите му се вижда дори в близост до т.нар. Триъгълник на властта – в близост до сградите и на Министерския съвет и на Народното събрание може да се видят и деца, и възрастни, които просят, често притискайки минувачите дали с молби или с викове. Каква програма и колко години обучение са нужни на човек, който с просия успява да оцелее, за да стигне до прага на пазара на труда? Къде ще спи, как ще пътува до работа? И колцина са работодателите, които биха се доверили на подобен човек дори да мете двора на фабриката им? Нима някъде в Бюджет 2026, а дори и в проектобюджета за идната година се споменава за този проблем?

Как деца, които не са виждали своите баба и дядо дори ден да работят, ще поискат те самите да се трудят? Как се обучават тези деца и какви умения добиват? Кой носи отговорност за това?

На какви ценности се възпитават децата ни с клиповете и героите от чалга песните? Кои са примерите, които виждат?

Друг въпрос е, че някои работници с по 30-40, понякога и с повече години трудов стаж едва свързват двата края и без помощ не могат да си платят лекарствата. Техните деца и внуци също са обезкуражени.

Необоснованите кадрови рокади, замяната на „калинки“ с „копринки“ дори в най-ниското ниво на администрацията допълнително демотивира работниците. Например - как ще бъде обяснена смяната на енергетик като Георги Касчиев с филолог в управлението на АЕЦ „Козлодуй“, например? Някои още си спомнят и дъжда, и гигантските салати след аварията в „Чернобил“ през 1986 г. И най-страшното – принудителната дезинформация след подобна авария.

Колко години се изгражда един енергетик, за да поеме подобна отговорност? Защо недостигът на лекари и медицински сестри наближава катастрофална линия, за разлика от увеличаващия се брой на частните болници?

Защо вече е трудно да намериш читав майстор – за водопровод, за ремонт на бяла и черна техника, за дърводелски, обущарски или каквито и да са услуги? Нима ще си ремонтираме сами пералните и печките с указания от ютуб или ще внасяме работници от трети страни, на които ще им е нужно и езиково обучение, за да разберат обяснението ни?

Едва ли някой в Министерския съвет би се наел да мисли за решението на тези злободневни теми. На 15 юли кабинетът „Радев“ одобри облекчен достъп на сезонни работници от трети страни до пазара на труда в страната. Добре е бизнесът да има и тази възможност, но за трайните нужди от специалисти, сякаш не се мисли. Дори образователната ни система като че е насочена да подготвя предимно кадри за висшите училища, а хората, чиито труд изгражда ежедневието ни, остават демотивирани.