д-р Ирина Лазарова пред Таралеж: Невъзможно е да си едновременно агент на ДАНС и психоаналитик

д-р Ирина Лазарова е председател на Българската асоциация по психотерапия. Потърсихме нейното мнение след като стана ясно, че в Народното събрание се готвят промени в Закона за ДАНС, с които се позволява агенти да бъдат и психотерапевти.

Д-р Лазарова, какво означава предложението агенти на ДАНС да имат право да водят психотерапия, според обсъжданите в парламента промени за тази служба?

Истински не знаем какво означава това, защото официално описаните мотиви за това предложение за промяна в закона не са достатъчни, изглеждат като да нямат ясна връзка с нещата, които са представени като предложения за промяна. Затова не можем да кажем със сигурност какво означава това и какви са мотивите на законотворците. Категорична съм, че е нужен много по-широк междуинституционален дебат, където аргументирано да се представят всички тези, които да се обсъдят. Да се види как това предложение ще рефлектира върху обществения интерес и най-вече – върху хората, които ще потърсят психотерапия, а също така и върху  тези, които евентуално ще практикуват дейността психотерапия и ще бъдат в тази двойна роля. Има етични, лични, но и сериозни професионални последствия, които на практика още не знаем в детайли как ще изглеждат. Можем да предположим, но не можем да сме сигурни, затова не можем никого да обвиняваме предварително, а само да алармираме. Подобна ситуация създава неимоверни рискове от своеобразна злоупотреба, дори тя на пръв поглед да изглежда неволна.

Някъде по света има ли подобна практика?

Аз лично не съм чувала. Ще консултирам с колеги от чужбина тези детайли, които възникват в нашия локален контекст. Има няколко аспекта, които е подходящо да бъдат обсъдени, защото не са достатъчно познати в България. Едно от важните неща е да направим разликата между психолог и психотерапевт.

Каква е тя?

Това са две отделни професии, независимо, че включват думата „психо“, което ги прави близки, но не идентични. Занимават се с психичното, с емоционалния живот на хората, но имат различни цели и различен начин на формиране. Специалистите по психология – психолозите, имат университетско образование. Има различни видове специализации – клинична психология, която основно е свързана с работата в клинична среда. Има организационна психология, училищна, детско-юношеска психология и т.н. Идеята е, че психологията е университетско образование.

Какво представлява психотерапията?

Психотерапията е отделна професия. За да започне човек да учи тази професия, той трябва да има университетско образование в областта на помагащите професии. Психологията е най-често срещаната помагаща професия, която хората имат, преди да започнат да учат психотерапия. Психотерапията не се учи в университет, тя не е задължително обучение, за да бъде изучавана по стандартния начин. Тя включва работа върху себе си - лична терапия, теоретична подготовка по психотерапия и формиране на умения за свързване с другите и изграждане на терапевтична връзка и задължителна работа под супервизия. Целта на психотерапията е тези, които я ползват, да постигнат определен вид емоционално благополучие и личностно израстване, а това е процес, не е еднократен акт. Не е като да отидеш някъде, да ти дадат пет съвета и вече да си нов човек.

Колко време може да продължи една психотерапия?

Тя продължава различно дълго време. Психоаналитичните подходи обикновено са най-дълги, те продължават години. Продължителността се определя от конкретните потребности на клиента. Индивидуалните потребности, динамиката на проблемите и характеристиката на отделната психотерапевтична модалност определят продължителността. Изгражда се доверителна връзка между психотерапевта и клиента, която е един от основните аспекти на терапевтичната промяна. Това не е ситуация, където отиваме и някой ни казва: „аз съм професионалист, имай ми доверие, ей сега ще оправим нещата“. Това е абсолютно недопустимо. Дори най-големият професионалист понякога не успява да изгради доверителна връзка със своя пациент – не защото не е достатъчно обучен, а защото хората са най-различни. Няма нещо, което да се случва на 100% със сигурност. Психотерапията е процес, в който клиентът влиза доброволно – абсолютно доброволно и свободно. Може да напусне тогава, когато реши, договарят се определени параметри. Никой не може да наказва своя клиент за това, че е решил да прекрати терапията.

А може ли да му крещи затова, че е решил да прекрати терапията?

Смятам, че това е изключено от професионална и етична гледна точка. Дори човекът да има известна незрялост и да може да направи някакъв избор, който не изглежда съвсем адекватен от страна на терапевта, нашата задача като професионалисти е да уважаваме този избор и да дадем възможност човекът да вземе информирано решение, доколкото това е съобразено с конкретния момент. Животът и отговорността за решенията, са на клиента. Ние сме там, за да му дадем едно рамо и да осигурим т.нар. помощ за самопомощ – да осигурим подкрепа, за да може той да продължи нататък без нас. Това е основата на психотерапията. Този процес е основан на конфиденциалността – това, което се случва между клиента и терапевта, споделената информация е съкровена. Обикновено в терапевтичната сесия хората казват неща, които никъде другаде не могат или не искат да кажат. Това само по себе си е основата, без това опазено доверие не може да има психотерапия.

Ако бъдат приети тези промени в Закона за ДАНС, може ли да се каже, че това е удар срещу една професия, срещу нуждата на хората от подкрепа в сложен за тях момент?

Идеята за конфиденциалността в терапевтичния процес е свързана с това, че клиентът може да сподели толкова, колкото прецени, а психотерапевтът не споделя нищо за себе си, освен официално квалификациите и местоработата си. Това е ключово условие за изграждане на терапевтична връзка. В този смисъл психотерапията е уникално място, цивилизационно  създадено, където ние имаме едни 45-50 минути с един човек, който е там само за нас и не внася нищо от своя живот. В другото общуване обикновено разказваме нещо, после изслушваме, там има друг вид емоционален обмен, който може да е много приятен – приятелски, любовен, но не е психотерапия. Психотерапията не е отиване при ментор, който ти дава съвет как да живееш, а е дълъг процес в интеракция с професионалист, който е учил продължително време, за да може да те придружи смислено в собственото ти личностно развитие и след това да се оттегли дискретно, за да продължиш сам. Изключително малко хора разбират това. Затова е ключово психотерапевтите да са дискретни, тяхната роля не е публична. Тя е в подкрепа на хората, за да могат да вземат своя живот в ръце, да направят своите избори и да постигнат благополучие. Постига се за различно дълго време, с различни средства и подходи. Има най-различни модалности и школи, но ролята на психотерапевта е една и съща – не се споделя личен материал, не се дават примери от собствения живот и не може да имаш други обвързаности, които да застрашават личността на клиентите и информацията, която получаваш.

Как това би се покривало с профила на бивш или настоящ агент на ДАНС?

На практика не се покрива. Идеята е, че трябва да раздели две взаимноизключващи се професионални роли, което не мисля, че е възможно. Затова рискът от злоупотреба е много голям.

Как един клиент би разбрал, че е обект на злоупотреба? Каква е защитата на хората, които в най-уязвимите си моменти търсят професионална подкрепа?

В България има два отделни законопроекта, които са в процес на разработване. Единият е Законът за психологията, другият – Законът за психотерапията. Това са две отделни професии, които предполагат отделна регулация.

Как клиентите на психотерапия биха били защитени?

Промените в Закона за ДАНС все още са предложение, те още не са факт. Задачата ни сега е да очертаем рисковете и да сме категорични, че е по-добре професионалистите да направят избор – или да работят за националната сигурност, или да работят като психотерапевти. Тук няма изискване, което им ограничава правата, а е ограничение, което защитава самите практикуващи.
Хората, които работят в ДАНС, имат изключителни умения, имат концепция за управление на информацията, за извличане на информация, за пазене на тайна и за споделяне на информация по определен начин. Тези принципи не са общодостъпни и са диаметрално противоположни на концепцията за кофиденциалност в психотерапията. Изключително трудно е, не е по човешките възможности една личност да поддържа качествено такъв тип конфиденциалност и управление на информацията, когато е в две роли. Тежък е конфликтът на лоялност и не е по човешките възможности, независимо колко добър професионалист си. По тази причина не са в риск само потенциалните клиенти, а и тези, които ще се изкушат да влизат в двете роли. Дори изключвам възможността да бъде извличана определена оперативна информация, която да бъде използвана някъде.

Служителите на спецслужбите се пенсионират рано, биха могли след това да се преквалифицират.

Курсове за психотерапевти няма. Обучението по психотерапия е цялостно, продължително, дългогодишно. Не е въпрос за изкарване на курс, не може един курс да те направи психотерапевт. Изключено е! По всички стандарти.

Ако се обучат след пенсионирането си за психотерапевти – има ли рискове за пациентите и за обществото?

Да се обучава и да практикува са две различни неща. В рамките на обучението по психотерапия се случват много неща. Получаването на правоспособност не е лесна работа. Обучението не предполага автоматично правоспособност. В хода на обучението човек работи върху себе си, най-вече, с лична терапия. Тогава научава неща, които не е и подозирал. Понякога може да се откаже от продължаване на този път. Обучението е продължително и не е въпрос на курс.

Сега се предлагат много курсове, които не са легитимни. Мога да говоря само за психотерапия, всички други аспекти на помощ на хората, не са психотерапия. Коучовете са треньори, които ти позволяват да се справяш по-добре в ежедневието, но не работят с личностното израстване. Въпросът не е дали един служител на ДАНС може да бъде добър психотерапевт. Въпросът е дали държавата може да гарантира, че човекът срещу него винаги ще знае в каква професионална роля е. Ако специалистът е бивш служител на ДАНС, това също трябва да стане ясно. Най-големият риск е, когато трябва ролята да бъде паралелна, защото конфиденциалността и умението да се поема отговорност за психотерапевтичната работа се учи много дълго време. Концепцията за конфиденциалност не е просто едно правило, което научавате. Това е една способност да удържаш чуждото преживяване без да го присвояваш или използваш по някакъв начин и без да го разтоварваш с някакво импулсивно споделяне. Човек не се ражда с него, учи се на това, това е процес, свързан с умението да разграничаваш себе си и другия.
Да разбираш, че това, което ти е доверено, не става автоматично твое, то си остава на другия човек и има смисъл само в конкретния психотерапевтичен процес. Понякога научаваме някои пикантни неща, но те си остават там, недопустимо е споделянето. Постепенно се научаваш до такава степен да разграничаваш информацията, че да не ти е нужно да го споделяш, или да превръщаш импулса в действие. Зрялата психотерапевтична роля не е свързана с външна забрана. Идеята е да си пълноценен професионалист, при когото споделената информация може да остане защитена. Другото е лоялността към рамката – придържане към структура на регулярни срещи, които имат начало и край, терапевтичен договор, ясни граници, конфеденциалност и т.н. И тази рамка е в полза основно на клиента, но и на терапевта,  затова лоялността към тази рамка е част от професионализма. Не може да отидеш да пиеш кафе с клиента си, изключено е!

Как манталитетът влияе върху професионализма?

Българите от една страна са много подозрителни, от друга – тотално са склонни да нарушават правилата и рамката. В нашата професия рамката е ключова, тя е като парапета по стълбите, предпазва от падане. Процесът на формиране на това ключово умение – конфиденциалностт, е ядрото на нашата професия.

Не е нужно да има конкретен случай на нарушена конфиденциалност, за да коментираме това. От професионална гледна точка ми се струва невъзможно съвместяването на двете професии.