Психологът Филипа Велкова пред Таралеж: Щастливата връзка е процес, който изисква взаимно адаптиране

Филипа Велкова е психотерапевт, доктор по клинична психология. Тя провежда индивидуални и групови занимания за подобряване на човешките отношения. Пред Таралеж Велкова сподели основите, върху които се гради доброто общуване.

Все по-често в медиите излизат ужасяващи истории за семейства, които се разпадат, за насилие и жестокост. Може ли да говорим за тенденция?

Трудно е категорично да твърдим, че през последните години се наблюдава увеличаване на случаите на домашно насилие. Това, което със сигурност се промени, е, че днес обществото ни вече има по-нисък праг на търпимост, медиите отразяват случаите по-активно, а жертвите по-често събират кураж да потърсят помощ. В този смисъл присъствието на темата в медийното пространство не означава задължително, че насилието се е увеличило драстично като абсолютен брой, а че потърпевшите по-малко мълчат и че хората все по-рядко възприемат домашното насилие като „личен семеен проблем“, който трябва да остане зад затворени врати.

Как се процедира при първите сигнали за насилие?

Преди всичко първите сигнали на насилие е важно да бъдат разпознати от жертвата или нейни близки като такива, а не омаловажавани. Насилието рядко започва с тежък физически побой – то обикновено ескалира постепенно като първоначално се проявява чрез власт и контрол върху партньора, патологична ревност, финансово ограничаване, обиди и/или опити да се прекъсне връзката на жертвата с близки и приятели. Именно постепенната ескалация прави домашното насилие толкова трудно за разпознаване. Поведението се променя с времето, а не внезапно, което често кара жертвата да омаловажава случващото се или да вярва, че става дума за изолиран инцидент.
В този смисъл още в зародиша на възникването на подобни поведенчески модели или при съмнения за съществуването на такава динамика се препоръчва потърпевшите да не омаловажават случващото се, да споделят за преживяванията си с доверен човек и да потърсят професионална помощ. В България вече съществуват много организации, които оказват подкрепа на пострадалите от домашно насилие. Част от тях поддържат и горещи телефонни линии, чиято цел е да предоставят адекватна информация за стъпките, които жертвата е необходимо да предприеме, за да се защити. 

Какъв е разумният изход от такива отношения?

Първият приоритет при наличие на насилие винаги се изразява в осигуряване на безопасността на пострадалия като в повечето случаи това означава и прекратяване на връзката. Тъй като именно приключването на отношенията често се явява най-опасният и труден като решение за жертвата момент, се препоръчва тази крачка да бъде осъществена както с подкрепата на приятели и роднини, така и с осигуряването на правна защита и психологическо консултиране. След като безопасността на пострадалия бъде гарантирана, психологическата помощ има различни цели за двете страни. При жертвата фокусът е върху възстановяването на чувството за сигурност, преработването на травмата и редуцирането на риска от повторно попадане в насилническа връзка. При извършителя терапевтичният процес е насочен към поемане на лична отговорност за насилственото поведение, осъзнаване на механизмите, които го поддържат и изграждане на по-адаптивни стратегии за овладяване на конфликт и поддържане на близки взаимоотношения. В този смисъл благоприятният изход не се изчерпва единствено с прекратяването на насилническата връзка. Той включва и възможността както жертвата, така и извършителят да преработят онези психологически модели, които поддържат цикъла на насилие, така че да бъде намален рискът същата динамика да се повтори в бъдещи взаимоотношения.

Редно ли е да очакваме партньорът да отговаря на всичките ни нужди и очаквания?

Когато очакваме партньорът ни да удовлетвори всичките ни потребности – да бъде едновременно наш най-добър приятел, страстен любовник, терапевт, бизнес съмишленик и спътник във всяко наше хоби – ние несъзнателно му възлагаме задача, която никой човек не е способен да изпълни. Част от тези очаквания произлизат не толкова от настоящата връзка, колкото от неудовлетворени нужди, които носим от по-ранни периоди в живота си. Именно затова е важно да разграничаваме онова, което естествено очакваме от една връзка – подкрепа, уважение, доверие и емоционална близост – от очакването партньорът да запълни всяка наша липса. В здравословните взаимоотношения партньорът е значима част от живота ни, но не и единственият източник на смисъл, удовлетворение и емоционална подкрепа.

Пълноценните взаимоотношения се изграждат между две автономни личности, които избират да споделят живота си, без да се отказват от собствената си идентичност. Поддържането на приятелства, професионални цели, лични интереси и други значими взаимоотношения извън партньорството не отслабва връзката, а напротив – прави я по-устойчива. Колкото по-пълноценен е животът на всеки от партньорите извън връзката, толкова по-свободен, по-стабилен и по-удовлетворяващ става съюзът между тях.

Как се поддържа балансът в отношенията? Ако той бъде нарушен - как може да бъде възстановен?

Балансът във взаимоотношенията никога не е статично математическо състояние – твърдо 50 на 50 всеки ден, а динамичен процес на постоянно адаптиране към променящите се житейски обстоятелства. Именно затова устойчивите връзки не се измерват с това дали всеки е дал точно 50%, а с усещането, че и двамата са еднакво ангажирани с благополучието на връзката.

Балансът се изгражда постепенно чрез натрупването на своеобразен „емоционален капитал“ – ежедневните жестове на внимание, уважение, признателност и подкрепа, които създават чувство за сигурност и взаимност. В периоди на криза, заболяване, професионални затруднения или родителство е напълно естествено единият партньор временно да поеме по-голяма част от отговорностите. Проблемът възниква тогава, когато това престане да бъде временен етап и се превърне в устойчив модел, при който единият последователно полага усилия за връзката, а другият остава пасивен.

Когато балансът бъде нарушен, той рядко се възстановява с едно извинение или едно обещание. Необходими са последователни действия, които показват готовност за промяна. Това означава партньорите да могат открито да говорят за своите потребности, да поемат отговорност за собствения си принос към проблема и постепенно да възстановят доверието чрез поведението си. Балансът не се връща, когато започнем да изчисляваме кой е дал повече, а когато и двамата отново почувстват, че усилията им за връзката са взаимни, ценени и споделени.

Как се създават и поддържат щастливи отношения с един и същи човек цял живот?

Щастливата връзка не е въпрос на „перфектна съвместимост“, а на начина, по който двама души изграждат отношенията си и ги развиват през различните етапи от живота си. Пълноценното партньорство не е състояние, което веднъж се постига и остава непроменено, а процес, който изисква непрекъснато взаимно адаптиране.

Основите на една устойчива връзка се поставят още в ранните етапи на взаимоотношенията. Начинът, по който партньорите заявяват личните си граници, комуникират очакванията си и напасват различията помежду си, формира моделите, по които връзката ще функционира занапред. Важно е всеки от двамата открито да изразява своите потребности, без страх от отхвърляне, като същевременно съхранява собствената си автономия, без това да нарушава емоционалната близост с другия.

Устойчивостта на връзката зависи и от способността на партньорите да приемат, че хората неизбежно се променят. Под влияние на възрастта, житейските събития, професионалното развитие, родителството или кризите се променят ценностите, приоритетите и начинът, по който преживяваме себе си и света. Затова една от най-важните предпоставки за дългосрочно удовлетворение е психологическата гъвкавост – готовността периодично да се срещаме с човека до себе си такъв, какъвто е днес, вместо да общуваме с представата, която сме изградили за него преди години. Една от най-големите заплахи за дългосрочните отношения се появява в момента, когато престанем да бъдем любопитни към партньора си и започнем да вярваме, че вече го познаваме напълно.

Ключов момент е и разбирането, че хората невинаги преживяват близостта по един и същи начин. Макар индивидуалните различия винаги да са по-важни от пола, клиничната практика и научните изследвания очертават някои устойчиви тенденции. При много мъже водещи потребности са уважението, признанието и усещането, че партньорката вярва в техните способности. От своя страна, при жените по-често на преден план излизат емоционалната сигурност, последователното присъствие и усещането, че преживяванията им са чути и разбрани Осъзнаването на тези различия ни помага да разбираме по-добре човека до себе си, вместо да очакваме той да обича, мисли и изразява чувствата си по същия начин, по който го правим ние.

Вярвам, че дългосрочното партньорство не се поддържа единствено от силата на първоначалното влюбване, а от способността двама души отново и отново съзнателно да избират връзката си. Любопитството към човека до нас, уважението към неговата различност и готовността да се адаптираме към промените са ежедневните избори, които превръщат любовта в устойчиво и удовлетворяващо партньорство.

Коя е най-страшната грешка в личните отношения?

Вероятно най-разрушителната грешка в личните отношения е моментът, в който изгубим искреното си любопитство към човека до себе си и повярваме, че вече го познаваме напълно. Тогава спираме да задаваме въпроси, да слушаме с внимание и започваме да тълкуваме поведението му през собствените си очаквания и предположения. Мястото на открития диалог постепенно се заема от догадки, които неизбежно пораждат дистанция и усещане за неразбиране.

Връзките рядко се разпадат заради една голяма, драматична грешка. По-често това е бавен процес на натрупване – поредица от малки ежедневни пропуски, вследствие на които партньорите постепенно престават да се чувстват ценени, чути и значими един за друг. Липсата на внимание, признателност и искрен интерес към вътрешния свят на другия е това, което неусетно подкопава доверието.

Пълноценните взаимоотношения не се поддържат само от периодични романтични жестове, а най-вече от способността ни да останем свързани в ежедневието. Усещането, че въпреки ангажиментите и житейските промени човекът до нас продължава да ни вижда, да се интересува от нас и да ни опознава такива, каквито сме днес, е една от най-важните предпоставки за дългосрочна близост.

 Кои са важните лични умения за поддържане на добри взаимоотношения?

Едно от най-важните умения за изграждането и поддържането на пълноценни взаимоотношения е способността да разграничаваме фактите от собствените си интерпретации. В близките връзки често реагираме не на реалното поведение на партньора, а на значението, което му придаваме. Напрежението или дистанцията например лесно могат да бъдат разчетени като липса на любов, докато зад тях всъщност често стоят умора, стрес или претоварване. Затова е важно да се стремим първо да разберем гледната точка на партньора, вместо автоматично да запълваме неизвестното със свои предположения.

Не по-малко важно умение е емоционалната себерегулация. Конфликтите са естествена част от всяка връзка, но именно начинът, по който управляваме собствените си емоции, определя дали те ще се превърнат във възможност за взаимно разбиране или ще задълбочат дистанцията помежду ни. Способността да разпознаваме емоциите си и да ги назоваваме създава условия за по-конструктивен диалог.

Съществено значение има и умението открито да заявяваме своите граници и потребности. Когато очакваме другият сам да се досети от какво имаме нужда, често създаваме предпоставки за разочарование и неразбиране. Ясната и уважителна комуникация помага проблемите да бъдат обсъждани навреме вместо недоволството постепенно да се натрупва.

Ключова роля играе и емоционалната наличност — способността не просто да присъстваме физически до човека до нас, а да проявяваме искрен интерес към неговите преживявания, да умеем да изслушваме и съзнателно да създаваме усещането, че той е чут, разбран и приет.

Удовлетворяващите взаимоотношения се изграждат между хора, които не само се обичат, но и притежават психологическата зрялост да поемат отговорност за собствените си реакции, да уважават различията на другия и съзнателно да развиват връзката си във времето.