Челистът Николай Коларов пред Таралеж: Държава без своя култура загива

Виолончелистът Николай Коларов от години живее и преподава в САЩ. През 2003 г. той основа фестивала „Балканикус“ за съвременна камерна музика от Балканите. Известни български и не само наши композитори творят музика специално за този фестивал. Малко по-късно, наред с преподавателската си дейност, Коларов започна да води и седмично радиопредаване за балкански автентичен фолклор в Минесота. При посещението си в София той заедно с пианистката Инес Симеонова и с кларнетиста Росен Идеалов изнесоха матине в зала „България“. Пред Весела Веселинова от Таралеж Николай Коларов изрази подкрепа за колегите си от Оркестъра на БНР, които протестират с настояване за достойно заплащане.

Господин Коларов, какво е да си български музикант в САЩ?

Музиката е еднаква, но средата, изискванията, взаимоотношенията са различни. И на двете места човек трябва да е професионалист, но очакванията на едното и на другото място са различни. В САЩ конкуренцията е по-голяма. И там музикантите не могат да се изхранват само от една работа, а се налага да комбинират различни ангажименти и да преподават на няколко места. Навсякъде музикантът трудно може само с една работа да се издържа освен ако не свири в голям оркестър или не преподава в голям университет.

Заминахте преди десетилетия, как успяхте да се наложите там?

Дали съм успял да се наложа, аз не мога да кажа. Моята дейност е от голям интерес за тамошната публика и за музикалната общност. От години представям съвременна балканска, предимно българска музика през Океана, както и някои американски автори при идванията си тук. Всеки концерт е представен от три страни – България и още две балкански страни.

Какво беше началото на фестивала „Балканикус“?

Бях преподавател по виолончело в Сейнт Пол, Минесота и спечелих еднократна премия за проект. Тя беше за един концерт, аз направих два концерта с Балканска музика, с помощ направихме и още един концерт в Сейнт Томас. След това защитих дисертация. От 2008 г. концертите се преместиха в Минесота, където вече 12-13 поредни години печелим грантове от Градския съвет за култура. С тези пари сме канили различни композитори от България, Гърция, Албания, Хърватия и др. страни. Людмил Тенев е идвал два пъти.

Къде правите фестивалите „Балканикус“?

В музикалния университет в Минесота, в училището по музика.

Как Вашите студенти гледат на тези фестивали?

Ние представяме музика, която е непозната за американския слушател и музикант. В дигиталната ера всичко може много бързо да се разпространи и това помага. Моят приятел челист Джефри Дийн правеше в България дни на съвременната американска музика, но откакто той си замина, не съм чул тук да има представяне на американска музика. Нормално е страната да представя свои композитори, да има преглед на българска нова музика. В САЩ също се представят музикални произведения на чужди композитори, но като цяло – мащабно представяне на Балкански автори, такава мисия, освен „Балканикус“, няма. Аз приемам като мисия организирането на тези фестивали. Амириканските слушатели и професионалисти знаят главно Балканския фолклор, но съвременните произведения срещат на нашия форум.
През април направихме 23-о издание на „Балканикус“. Представихме творби от няколко български композитори – Симеон Пиронков-баща, Емил Мирчев, Петър Петров („Диалози с тишината“), Васил Казанджиев с пиесата за чело и фагот.

Защо фестивалът е през април?

Провежда се от втората седмица на април до края на този месец, защото там пролетта е късна, понякога вали сняг и през април. Когато Любомир Денев дойде за пръв път при нас, седмица по-рано беше паднал обилен сняг. На Балканския фестивал е идвал и сръбският композитор Деян Деспич.

Кой е в състава на ансамбъл „Балканикус“?

Има основно ядро – аз съм челист, кларнет – Патрик О’Киив, Джил Доу е пианистката,  Фернандо Меза (ударни), Джон де Хан – вокал. Понякога с нас е и пианистката Миряна Мотева, която преподава пиано и свири в Минеаполис. Идват и флейтисти, понякога търсим музикант на виола, цигулка, обои. През 2023 г. дойдохме в България и представихме пиесата на Васил Казанджиев „Носталгия“. Той я написа за мен и за Фернандо (Меза), премиерата ѝ беше в България, след това – в Минесота. Казанджиев написа около 15 произведения само за ансамбъл „Балканикус“. Те са изпълнени за пръв път в САЩ. „Никой не е станал пророк в собствената си страна“. Когато сме в Америка представяме балканска музика. Когато дойдем тук, се стремим да покажем нещо от Щатите.
При идването си в България се стремя да имам участия на родна почва. В събота на 27 юни в зала „България“ направихме матине, което е част от „Софийски музикални седмици“. Бяхме трио с прекрасната пианистка Инес Симеонова и изтъкнатия кларнетист, солист, Росен Идеалов. Бяхме включили и композиция на Петър Петров - „Диалози с тишината“ за чело и кларнет. Това произведение Петров ми даде навремето, когато дойде в САЩ.

Какво е усещането да се завърнете на българска сцена?

Преди да замина за САЩ бях част от оркестъра на Държавния музикален театър „Стефан Македонски“, изнасяхме и доста концерти самостоятелно. Винаги има вълнение да свириш пред родна публика.

Как се казва радиопредаването, което водите в САЩ?

Понеже се занимавам със съвременна балканска музика и изнасям лекции за Балканска фолклорна и съвременна музика, реших да правя предаване за фолклора ни – „Балканска музика“. Предаването започна през 2010 г. в KFMA радио на Минесота вторник вечер от 22 до полунощ. Участието ми е двучасово, понякога пускам и рок, представям балкански автори.

Какво Ви даде опита на радиоводещ? Лесно ли е да си на пулта?

„Попитали един шоп – можеш ли да свириш на пиано. Той отвърнал – „не съм пробвал, може и да мога“. Та и аз така. Не знам дали е лесно или трудно, опитвам. Научих се на комуникация с аудиторията. Процесът навсякъде е взаимен – ти попиваш нещо, те попиват от теб.

Преди доста години направихме заедно с Вас и с пианиста Лилян Томов „музикален вестник“. Тогава бях част от екипа на „Неделна приказка“ и в една музикална паралелка  представихме някои известни произведения на световната класика.

Помня концерта, въпреки че доста неща и на различни места съм свирил. Лилян Томов беше прекрасен професионалист. Много голяма част от нещата, които съм научил за музиката, е благодарение на Лилян Томов. Това име незаслужено остава в забрава, а той беше гениален музикант.

Как изглежда българския музикален фон отдалеч?

Живеем в космополитен свят, навсякъде има смес на култури. Навремето имаше стилове, разграничение – поп, джаз, фолк. Сега в джаза използват много фолклорни елементи, в класическата музика вплитат фолк и джазирани елементи. Има симбиоза, преливане на жанрове и стилове.

Как успяхте да оцелеете в САЩ?

Представях музика, която обичам, това беше моят начин на оцеляване. Писателят пише, защото не може без това творчество, това е нужда да твориш. Иначе се чувстваш неудовлетворен от себе си. Американците имат своя култура, имат прекрасни образци, но те са свързани с техния начин на живот, донякъде има влияние от т.нар. „Мак Доналдс култура“. Човек трябва да е честен със своите критерии и въжделения за това, което иска да направи. Едната ми дъщеря пее във фолклорен ансамбъл. Любомир Денев написа пиеса за мен и за нея – „Балканско ехо“ – за чело и глас. Представихме я заедно, но всеки има своя път.

Ако бяхте останал в България, щяхте ли да продължите да се занимавате с музика?

Вероятно – да, предполагам. Много мои колеги продължиха, но някои от тях оставиха музиката. Не искам да коментирам финансирането на оркестрите в България, но подкрепям недоволството на колегите си от Оркестъра на БНР, защото заплатата е унизителна. Музикантите са хора без детство, те са свирили с часове, когато техните връстници са играли навън, явявали са се на конкурси, години наред са учили музика, работили са индивидуално с педагози, с конкурс са спечелили своето място в оркестъра. Накрая получават унизителна заплата за техния труд и усилия. Говоря за Оркестъра на БНР. Те стачкуват с право. Страна, която не уважава културата си, не уважава себе си. Държава без своя култура, загива. Някой беше казал, че ако искаш да завладееш една държава, вземете ѝ образованието и културата, не воювайте с войска. Вземете ѝ образованието и културата, и вие вече я владеете. Ако се поддържа само масовата култура, няма да ни бъде.