АП/БТА

Отвъд политическите проблеми на Еманюел Макрон, виновник за разгръщащата се катастрофа е свръхпрезидентската система на управление

Когато Шарл дьо Гол създава Петата френска република през 1958 г., основната му цел е да изгради политическа система, която да гарантира пълна стабилност.

И за да докаже това, дьо Гол става първият от едва осем президенти за изминалите 67 години – а новата структура му дава правомощия, сравними с тези на монарх.

Но днес по конструкцията започват да се появяват пукнатини. При разтърсения от кризи Еманюел Макрон, който наблюдава оставката на пореден министър-председател след едва 26 дни на поста, Франция изглежда всичко друго, но не и стабилна. Творението на дьо Гол е поставено на изпитание до краен предел.

Разглеждайки политическия хаос във Франция през последните месеци, мнозина са склонни да припишат основната вина на президента Макрон. Все пак именно неговото решение да разпусне Националното събрание и да свика предсрочни избори миналата година отприщи кризата, която вече е „погълнала“ петима премиери и вероятно ще отнесе и шести преди краят на годината.

Но да се обвини само Макрон означава да се пропусне същинският проблем – че Петата република по своята същност е неспособна да допуска компромис и споделяне на властта.

Системата, замислена като противоотрова на хаотичната Четвърта република, която смени 21 правителства за 12 години, е създадена така, че да произвежда един-единствен резултат: свръхмогъщ президент, подкрепян от абсолютно мнозинство в парламента.

Всеки институционален механизъм е насочен към това – от двата тура на президентските избори, които принуждават избирателите да се обединяват около най-приемливия кандидат, до факта, че парламентарните избори се провеждат непосредствено след президентските.

Петата република функционира безупречно, когато партията на президента държи стабилно мнозинство. Тогава правителството се превръща в нещо като „разширен секретариат“ на президентската програма.

Но във всяка друга конфигурация настъпва хаос. Ако парламентът бъде разпуснат и опозицията вземе властта, се стига до т.нар. „съжителство“ – синоним на парализа. А когато, както сега след изборите през юни 2024 г., няма ясно мнозинство, положението е още по-тежко.

Партиите нямат нито институционален стимул, нито културна нагласа към компромис. Всякакъв намек за сътрудничество се възприема с подозрение. Системата е толкова изкривена в полза на президента, че дори при добра воля влиянието на парламента остава минимално.

Затова политическите лидери студено пресмятат, че е по-изгодно да останат в опозиция и да провокират предсрочни президентски избори – дори това да означава поредица от паднали правителства. И точно това се случва днес.

„В действителност всички мислят само за президентските избори“, казва Жил Гресани, директор на френското списание Le Grand Continent. „Почти всички влиятелни политически и дори икономически фигури във Франция обмислят как биха могли самите те да станат президент.“

През последните 17 месеца резултатите от този модел са очевидни. Един след друг петима премиери се опитаха, с различен успех, да постигнат бюджетно споразумение с основните партии в парламента. И един след друг стигнаха до извода, че мисията е невъзможна. Последният пример – Себастиен Льокорню, който подаде оставка след по-малко от месец, само за да бъде преназначен няколко дни по-късно.

Той призна, че амбициите на водещите политици да се кандидатират за президент подкопават стабилността на страната, и обяви, че бъдещите министри ще трябва „да се откажат от президентски амбиции поне до 2027 г.“

Немският модел като вдъхновение

Тази нестабилност кара някои френски политици с носталгия да поглеждат към парламентарните системи, в които коалициите са част от политическата култура.

През август Макрон, стоящ редом до германския канцлер Фридрих Мерц, призова депутатите във френския парламент да се вдъхновят от германските си колеги, които тъкмо бяха договорили ново стабилно коалиционно споразумение между християндемократи и социалдемократи.

„От другата страна на Рейн консервативна и социалистическа партия успяват да работят заедно. Това се случва недалеч от нас — и работи. Значи е възможно“, каза френският президент.

Дори Италия, често сочена като пример за политическа нестабилност, днес изглежда по-стабилна от Франция – благодарение на опита си в изграждане на коалиции, каквато е тази на Джорджа Мелони, която се задържа почти три години. „Тази традиция на компромис може да бъде полезен урок за френските партии“, смята професорът от „Сианс По“ Марк Лазар.

За съжаление за Макрон, няма признаци, че лидерите на основните партии са готови на подобен компромис. Почти веднага след като Льокорню обяви оставката си, лидерът на крайната десница Марин Льо Пен заплаши, че ще свали следващия премиер — независимо кой ще бъде той.

Шеста република?

В страна, обсебена от политиката, анализаторите отдавна предупреждават, че Петата република превръща парламента в беззъб придатък на президентската власт и подхранва разрушителни настроения сред опозицията. Според тях е време за промяна – например чрез въвеждане на елементи на пропорционално представителство, което би дало реален глас на опозицията.

Лидерът на крайната левица Жан-Люк Меланшон още през 2022 г. предложи Франция да премине към „Шеста република“. Тогава идеята бе отхвърлена от традиционните партии като утопична и обслужваща личните му интереси.

Но днес, когато Франция наднича в политическата бездна, все повече гласове призовават да се мисли извън рамките. Може би времето на творението на дьо Гол наистина е изтекло.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Кирил Илиев