Има политически грешки, които могат да бъдат обяснени. Има и такива, които пораждат съмнение дали държавата изобщо знае какво прави
Между думите на премиера и подписа на външния министър остана най-важният въпрос – има ли България изобщо ясна външна политика и кой носи отговорност за нея?
Има политически грешки, които могат да бъдат обяснени. Има и такива, които пораждат съмнение дали държавата изобщо знае какво прави.
Случаят с „Коалицията на желаещите“ е именно такъв.
Само ден след като министър-председателят Румен Радев заяви, че България няма да участва в подобна инициатива и че страната трябва да настоява за дипломатическо решение на войната, в Киев външният министър Велислава Петрова подписва декларация, с която България подкрепя засилването на участието си в Коалицията на желаещите и потвърждава ангажимента си към подкрепата за Украйна.
Това не е въпрос на различен прочит. Не е нюанс. Не е дипломатическа стилистика. Това са две различни политически позиции. И точно тук започва проблемът.
Ако министърът е изразил официалната политика на кабинета, защо премиерът казва обратното?
Ако премиерът е изразил официалната политика, защо външният министър подписва документ с противоположно съдържание?
И ако отговорът е, че декларацията няма реално значение, тогава защо изобщо България я подписва?
Най-вероятно в следващите дни ще започнат обясненията. Ще ни бъде казано, че документът бил символичен. Че не създавал правни задължения. Че представлявал политическа декларация.
Може би дори ще чуем, че министърът е действал в рамките на международен форум и няма противоречие.
Само че символите във външната политика никога не са просто символи. Точно обратното. Те показват принадлежност, последователност и политическа воля. Именно затова през последните години партиите от реформаторската общност настояваха, че жестовете имат значение. Че декларациите, подписите, снимките и присъствието около една маса са политически сигнал.
Ако това е вярно, то е вярно и днес. Не може символите да бъдат определящи, когато са удобни, и маловажни, когато създават политически дискомфорт.
По-големият проблем обаче не е самата декларация. Проблемът е липсата на политическа последователност. Политиката не търпи вакуум. Когато министър-председателят и външният министър говорят на различни езици, обществото започва да се пита кой всъщност определя курса на държавата.
И това вече е въпрос на доверие. Шикалкавенето по ключови решения винаги е най-прекият път към загуба на политическа подкрепа. Избирателите могат да приемат непопулярно решение. Много по-трудно приемат липсата на ясно решение. Защото именно срещу този модел беше изградена цялата политическа идентичност на хората, които обещаваха нов стандарт в управлението.
Но има още един въпрос, който почти отсъства от целия този спор.
В Украйна живее една от най-големите исторически български общности извън пределите на страната – по различни оценки между 150 и 200 хиляди бесарабски българи. Това не е статистика. Това са хора. Български семейства. Български училища. Български читалища. Български храмове. Хора, които повече от век и половина пазят езика и идентичността си далеч от България.
Днес над домовете им летят руски ракети и дронове. Това е факт. И странно защо почти никой в българския политически дебат не говори за него.
Къде е позицията на българската държава към собствената ѝ историческа общност?
Какво прави България за сигурността на тези хора? Каква е дългосрочната стратегия към бесарабските българи?
Това са въпроси, които не се чуват нито от управляващите, нито от опозицията. Все едно тези хора не съществуват. Все едно войната се случва някъде далеч. А тя не е далеч.
Защото когато ракета пада край Болград или Одеска област, тя пада близо до хора, които продължават да наричат България своя родина. Тъкмо затова външната политика не може да бъде поредица от импровизации. Не може един ден да отказваш участие, а на следващия да подписваш декларации. Не може министър-председателят да обяснява действията на собствените си министри след всеки международен форум.
И не може държава член на ЕС и НАТО да оставя впечатлението, че външната ѝ политика се пише в движение. Доверието не се губи с един голям скандал. То се губи с малки противоречия, които постепенно започват да изглеждат като модел.
А когато моделът стане разминаване между думи и действия, избирателите започват да си задават най-опасния въпрос за всяко управление:
Ако управляващите не могат да говорят с един глас пред света, как да очакваме, че имат една обща посока за България?
