Иранската стратегия е съзнателна война на изтощение
Тези дни напрежението между между САЩ и Иран ескалира рязко като двете страни си размениха поредица от масирани въздушни и ракетни удари. Чисто политическото значение на тази ескалация изглежда тревожно и прозаично - Меморандумът за разбирателство, който Техеран и Вашингтон бяха подписали преди три месеца, на базата на който двете страни, ако не друго, то поне не извършваха удари една срещу друга – изглежда мъртъв. А на свой ред това обещава да удължи кризата с утилизацията на Ормузкия проток.
Поредната порция от активен военен сблъсък между Иран и САЩ обаче има – освен политическото – военно и икономическо значение. Най-вече спрямо количеството боеприпаси, с които тези две страни разполагат, както и тяхната производствена цена.
Размяната на удари
В отговор на саботажа на преминаването на танкери през Ормузкия проток, САЩ извършиха вълни от удари, поразявайки над 140 военни обекта на Ислямската революционна гвардия (Пасдаран) в Южен Иран, включително в Сирик, Исфахан, Минаб, остров Ларак и други. Основната цел на американските удари бяха радарни съоръжения и ракетни установки на Иран, с които той може да продължи да възпрепятства транзита на танкери през Ормузкия проток. В атаките си американските сили използваха дронове и прецизни крилати ракети, преобладаващо Томахаук.
В отговор Ислямската революционна гвардия предприе комбинирани атаки с дронове камикадзе и конвенционални балистични ракети с малък и среден обсег срещу американски и съюзнически бази в Близкия изток. В бяха изстреляни десетки ракети и дронове – към Йордания, Кувейт, Бахрейн. Според анализи на Al Jazeera Иран е използвал четири специфични типа оръжия: модерната ракета с твърдо гориво Kheibar Shekan с обсег до 1450 км, високоточните модели с малък обсег Fateh-110 и Zolfaghar, ракетата с течно гориво и маневрираща бойна глава Emad за преодоляване на ПВО, както и дронове камикадзе.
Изчерпването на запасите
Последната размяна на удари постави фокуса върху изтощаването на арсеналите и логистичния натиск върху противовъздушната отбрана на САЩ. Според последната оценка на CSIS американската армия изпитва сериозно напрежение в запасите си от боеприпаси поради интензивността на ударите. В момента силите на САЩ в Близкия изток разполагат с между 759 и 827 ракетни прехващача Patriot, което е драматично по-ниско в сравнение с наличните над 2300 прехващача в началото на конфликта.
Въпреки че няма официални данни, изчисленията на ресорните специалисти показват, че в най-интензивните периоди от размяната на удари тези дни, американците (и съюзници) са изстреляли някъде около 100 ракети-прехващачи Пейтриът (средна стойност между диапазона 80 и 120), насочени в неутрализирането на 30-40 ирански балистични ракети.
Според стандартния оперативен протокол за противоракетна отбрана разчетът на батареята изстрелва превантивно най-малко два прехващача срещу всяка входяща балистична цел. Тази мярка гарантира сигурното унищожаване на вражеската бойна глава, след което се извършва радарен оглед за оценка на резултата. В случай че целта все още не е неутрализирана, при необходимост се изстрелва и трети прехващач. Така например при неутрализирането на иранската Kheibar Shekan американците е трябвало да изстрелят по три ракети-прехващачи.
Цената на сигурността и асиметричната война на изтощение
Всичко това ни разкрива дълбока икономическа и производствена асиметрия, която поставя под сериозен натиск системите за отбрана на САЩ.
Американските Пейтриът разчитат на най-модерните прехващачи от модификацията PAC-3 MSE, чиято единична цена варира между 4 милиона и 5,5 милиона долара за ракета. Това означава, че свалянето на една иранска ракета може да струва на американския бюджет между 8 милиона и над 12 милиона долара (спрямо това дали се изстрелват два или три прехващача срещу идващата иранска ракета).
Времето за производство на тези американски прехващачи е изключително дълго поради сложната технологична верига и строгия качествен контрол. Завършването на една ракета на Пейтриът изисква производствен цикъл от поне 24 месеца. Към момента американската индустриална база, оглавявана от Lockheed Martin, притежава капацитет за производство на едва 500 до 600 ракети годишно. Въпреки сключените дългосрочни договори за разширяване на капацитета, плановете за достигане на темпо от 2000 ракети годишно са заложени чак за края на 2030 година, което създава критичен времеви вакуум при интензивен конфликт.
От другата страна на този конфликт, Иран е изградил изцяло държавно контролирана и силно оптимизирана военна индустрия, която елиминира маржовете на печалба на частните корпорации и разчита на евтина местна работна ръка. Основната иранска балистична ракета с малък обсег от фамилията Fateh-110 струва на Техеран едва около 100 000 до 400 000 долара за брой. Дори най-модерната и технологична иранска балистична ракета с твърдо гориво и маневрираща бойна глава – спомената по-горе Kheibar Shekan - има производствена цена от едва 1 милион долара.
Тази огромна разлика в цената превръща иранската стратегия в съзнателна война на изтощение, целяща да изпразни американските арсенали много по-бързо, отколкото заводите в САЩ могат да ги възстановят.
