7 септември 1934 г.: списъкът, който изгони ВМРО от България и премести македонския въпрос в чужди ръце

На 7 септември 1934 г. българската полиция обявява за издирване десет дейци на разтурената ВМРО. Съобщението е публикувано във всекидневния печат на следващия ден. Начело стои Иван Михайлов. До него са Георги Мастев и Кирил Дрангов. На осмо място е записан човек, чието име след 32 дни ще обиколи света – „Владимир Георгиев Черноземски, Владо Шофьора“.

На пръв поглед това е полицейско съобщение. Всъщност е документ за смяна на цяла историческа епоха.

За първи път след края на Първата световна война българската държава не просто се опитва да контролира ВМРО, а решава да я унищожи като самостоятелен политически и военен фактор. Организацията губи базата си в Пиринския край, ръководството ѝ е преследвано, а Иван Михайлов е принуден да напусне страната.

Но държавата успява да разбие само онова, което се намира на нейна територия. Международните връзки, хората и плановете на ВМРО вече са изнесени навън.

Точно затова 7 септември 1934 г. не е просто денят, в който България обявява ръководни дейци на ВМРО за издирване. Това е денят, в който македонският въпрос започва окончателно да се изплъзва от ръцете на София.

Законът, който не споменава ВМРО

На 4 септември 1934 г., три дни преди обявяването на списъка, е обнародвана Наредбата-закон за защита безопасността на държавата. Тя не споменава ВМРО по име. Не е и необходимо.

Забраняват се организации, които подбуждат към враждебни действия срещу чужди държави или използват престъпления, насилие, въоръжени чети и терористични действия. Делата трябва да се разглеждат по спешност, а присъдите не подлежат на обжалване.

Член 14 предвижда имената и отличителните белези на издирваните да бъдат публикувани в „Държавен вестник“ и всекидневната преса. Ако не се предадат в срок от десет дни, всеки гражданин получава право да ги залови и предаде на властите.

Историкът академик Георги Марков посочва, че именно на това основание на 7 септември полицията обявява десетте имена. Държавата превръща противниците си не просто в обвиняеми, а в хора извън обичайния правен ред. По думите на Иван Михайлов след закона „всеки в България можеше да ме залови и убие“. Това е оценката на самия преследван водач, а не буквално право за убийство, дадено от закона.

Това не е закон само срещу една организация. Това е част от изграждането на новия авторитарен режим след преврата от 19 май – без парламент, без политически партии, без свободно местно самоуправление и с управление чрез наредби-закони.

Какво вижда Вашингтон

В официално публикуваната дипломатическа кореспонденция на САЩ се намира рядко използван в българския публичен разказ документ.

На 21 май 1934 г., само два дни след преврата, американският пълномощен министър в София Фредерик Стърлинг изпраща телеграма до държавния секретар във Вашингтон. Той посочва три ключови цели на новия режим: концентрация на властта, налагане на централното управление в Македония и сближаване с Югославия. Под „Македония“ в тази телеграма се разбира областта в пределите на България – Пиринският, тогава Петричкият край.

Американският дипломат всъщност разбира още в първите 48 часа онова, което официалната реторика прикрива: ударът срещу ВМРО не е изолиран вътрешнополитически акт. Той е условието, без което новата външна политика към Белград е невъзможна.

Вашингтон вижда и другата страна на промяната. Стърлинг описва „Звено“ като движение, което се застъпва за радикални политически преобразувания „по фашистки линии“, макар първоначално да отбелязва спокойствието в страната и видимото обществено одобрение.

Чуждата преса също не възприема случилото се само като възстановяване на реда. Австралийски издания, препечатващи международните агенции, излизат със заглавия като „Нова диктатура“ и описват внезапното заемане на министерствата, гарите, пощите и обществените сгради от армията. Друг коментар определя преврата като поредната открита атака срещу демократичния принцип в Европа.

Цената, която Белград иска България да плати

За Югославия ВМРО е не просто нелегална организация, а постоянна заплаха за властта ѝ във Вардарска Македония. Чети, куриери и оръжие преминават границата, извършват се нападения срещу държавни служители и се оспорва тезата, че населението в областта е „южносръбско“.

Още Нишкото споразумение от 1923 г. превръща прекратяването на дейността на ВМРО от българска територия в основно условие за нормализиране на отношенията между София и Белград.

Предишните български правителства се колебаят. Опитват се да използват организацията, да я ограничат или да преговарят с нея, но се страхуват от открит сблъсък.

Кимон Георгиев прекратява това колебание.

Британската историчка Елизабет Баркър по-късно обобщава резултата пределно ясно: след разгрома на ВМРО през 1934 г. отношенията между България и Югославия стават коректни и понякога дори приятелски. Македонският спор не е решен, но е изтласкан от официалните отношения.

Само 20 дни след обявяването на списъка за издирване, на 27 септември 1934 г., югославският крал Александър I пристига в България. Посещението е представено като историческо помирение.

Картината е символична: кралят на Югославия преминава тържествено през София, докато хората, които оспорват властта му в Македония, са в затворите, в нелегалност или вече отвъд границата.

Преследван човек с измислена самоличност

Най-необикновеният детайл в списъка от 7 септември е свързан с Владо Черноземски.

Полицията го обявява като „Владимир Георгиев Черноземски“, роден в Щип през 1899 г. Но това не са истинското му име, място и година на раждане.

Черноземски всъщност е Величко Димитров Керин, роден през 1897 г. в Каменица, днес квартал на Велинград. Българската държава издирва един от най-опасните оперативни дейци на ВМРО, без да разполага с точни данни за истинската му самоличност.

Още по-показателно е, че през септември 1934 г. той вече не е в България. След изчезването си през 1932 г. действа като инструктор на хърватските усташи в лагери, поддържани извън Югославия. Когато снимката му се появява в българските вестници, Черноземски вероятно се намира в лагера „Янка Пуста“ в Унгария.

Така списъкът е едновременно демонстрация на държавна сила и признание за нейното закъснение. София обявява за издирване човек, който вече е част от транснационална мрежа извън нейния контрол.

На 9 октомври Черноземски застрелва крал Александър в Марсилия. При нападението е смъртно ранен и френският външен министър Луи Барту, който умира по-късно от кръвозагуба. Не е установено обаче, че фаталният куршум е изстрелян от Черноземски. Огласена впоследствие балистична експертиза и редица изследвания сочат боеприпас от вида, използван от френската полиция. Затова най-точно е да се каже, че Барту загива при стрелбата, а произходът на куршума остава предмет на исторически спор.

Френските власти първоначално не знаят самоличността на атентатора. Паспортът му е фалшив, а едно от малкото сигурни указания е татуировката с буквите „В.М.Р.О.“. Едва на 15 октомври българската легация предоставя резултатите от своето разследване и посочва кой е убиецът.

Парадоксът е почти съвършен: България разгромява ВМРО, за да увери Югославия и Европа, че вече не е източник на международна нестабилност. Само месец по-късно човек от публикувания в София списък извършва едно от най-известните политически убийства на ХХ век.

Това обаче не означава, че списъкът от 7 септември предизвиква атентата. Подготовката и връзките с усташите започват по-рано. Списъкът само разкрива, че държавата е ликвидирала вътрешната структура, но е закъсняла да достигне външната мрежа.

Как Мусолини вижда ВМРО

Италианските и унгарските дипломатически архиви показват още един почти отсъстващ от популярния български разказ пласт.

За Рим и Будапеща ВМРО не е просто освободителна организация или сбор от „терористи“. Тя е инструмент за отслабване на Югославия.

Изследване на историка Петра Хамерли, основано върху документи от Историческия архив на италианското външно министерство и Унгарския национален архив, цитира позицията на Бенито Мусолини от 1927 г. Според нея ВМРО е подходяща сила за възпрепятстване на българо-югославското сближаване и затова заслужава специално внимание и подкрепа.

Италия и Унгария имат собствени причини да желаят слаба Югославия. За Мусолини това е част от борбата за влияние на Адриатика и Балканите. За Унгария – средство за натиск срещу една от държавите, гарантиращи следвоенния териториален ред.

Унгарски дипломат обобщава логиката с циничната формула, че трябва да се търсят „враговете на нашите врагове“. Македонските дейци могат едновременно да разклащат Югославия и да доставят информация за политиката на Белград.

Архивите показват и границите на тази подкрепа. Рим и Будапеща се интересуват от македонската кауза дотолкова, доколкото тя обслужва собствените им цели. Насилието и вътрешните убийства във ВМРО постепенно я превръщат от полезен инструмент в опасен компромат.

Особено показателен е един италиански дипломатически документ: Рим отказва да се присъедини към британски и френски натиск срещу ВМРО, защото подобна стъпка би засегнала „нашите македонски приятели“ и би изглеждала като солидарност с Белград.

Това е истинското международно положение на организацията: защитавана не непременно от приятели на България или Македония, а от държави, които виждат в нея лост срещу Югославия.

Решението на Иван Михайлов, което предотвратява проливането на българска кръв

ВМРО разполага с достатъчно оръжие, укрепени структури и подготвени хора, за да превърне Пиринския край в бойно поле. По официални данни, възпроизведени в съвременни и по-късни изследвания, при разоръжаването са иззети близо 11 000 пушки, стотици пистолети, десетки картечници, хиляди бомби и над 700 000 патрона. Отделните източници се разминават в някои от точните числа, но не и за мащаба на арсенала.

Организацията не може да победи българската армия, но може да направи разгрома си кървав.

Иван Михайлов избира да не го прави. Той нарежда на структурите да не оказват въоръжена съпротива.

Това е едно от най-важните и най-недооценени решения в неговия политически живот. Михайлов разбира, че всяка изстреляна пушка този път няма да бъде насочена срещу югославската власт във Вардарска Македония, а срещу български войници.

Съпротивата може да предизвика граждански конфликт, да разцепи македонските българи и да даде повод за външна намеса.

Той приема унищожаването на силата, която е изграждал в продължение на десетилетие, вместо да я защити с българска кръв. Това решение не заличава отговорността на ВМРО за вътрешните убийства, натиска и паралелната власт. Но показва граница, която Михайлов отказва да премине.

През нощта на 10 срещу 11 септември – според хронологията на академик Георги Марков, макар в отделни публикации да се среща и датата 12 септември – Иван Михайлов и съпругата му Менча Кърничева преминават нелегално в Турция.

Там са задържани и интернирани. Започва политическото изгнание, което ще продължи до края на живота му, с едно кратко и тайно прекъсване. На 3 септември 1944 г. германците го прехвърлят със самолет от Загреб в София, а след това – в Скопие, където му предлагат да оглави независима македонска държава под германско покровителство. Михайлов отказва, след като преценява, че подобна държава няма необходимата подкрепа и не може да бъде защитена.

Следователно той преминава за кратко през България през септември 1944 г., но никога повече не се връща към свободен политически живот в страната.

Поверителният британски доклад за това кой заема празното място

Най-значимият и неочакван документ е изготвен не през септември 1934 г., а една година по-късно.

В поверителен доклад от британската легация в София до външния министър Самюъл Хор се посочва, че до май 1934 г. комунистическите македонски структури са силно ограничавани от Михайловата ВМРО. След преврата и разгрома на организацията те стават „много по-активни“, особено в София и Пиринския край.

Докладът предава сведения за десетки арести и за дейност на ВМРО (обединена), свързана с Коминтерна и подкрепяща създаването на македонска съветска република. Като всеки дипломатически рапорт, той трябва да се чете като оценка, основана върху информацията на британската легация, а не като безспорно доказателство за всяко отделно твърдение.

Това е историческата последица, която рядко се поставя в центъра.

През януари 1934 г. Коминтернът вече е приел резолюция за съществуването на отделна македонска нация, а през април документът е публикуван в органа на ВМРО (обединена) „Македонско дело“. Само няколко месеца по-късно основната антикомунистическа организация, защитаваща българския характер на славянското население в Македония, е ликвидирана като действаща сила на българска територия.

Не може да се твърди, че правителството на Кимон Георгиев съзнателно подготвя бъдещата комунистическа македонска политика. Няма доказателства за такъв предварителен замисъл.

Но резултатът е видим: докато Михайловата ВМРО е разбита, конкурентната структура, подкрепяна от Коминтерна, получава повече пространство за действие. Това е отбелязано не от българска или македонска страна, а в поверителна британска дипломатическа кореспонденция.

Историята има своята жестока ирония: държавата премахва организацията, която смята за опасна за отношенията с Югославия, но не създава собствена мирна и последователна политика за правата на българите в Македония. В освободеното пространство навлизат други сили – Белград със своята политика на интегрално югославянство и Москва със своя нов национален проект.

ВМРО изчезва от Пирин, но не и от световните архиви

Разсекретените десетилетия по-късно документи от архива на ЦРУ показват, че физическото отстраняване на Иван Михайлов не прекратява политическото му влияние.

В информационен доклад от 16 април 1953 г. неназован източник представя Македонската патриотична организация в САЩ и Канада като американски клон и финансова и политическа опора на Михайлов. Оценката за самия него е крайно отрицателна – източникът го нарича „гангстер“ и „терорист“, на когото Съединените щати не трябва да се доверяват. Това не е официално заключение на ЦРУ или присъда на историята, а източниково донесение, попаднало в американския разузнавателен архив.

Но самият факт, че почти 20 години след списъка от 7 септември американските служби събират сведения за местонахождението, контактите, финансирането и възможностите на Михайлов, показва нещо важно: България успява да го прогони, но не и да го превърне в незначителна фигура.

Голямата историческа грешка не е само разгромът

Българската държава има право да не допуска паралелна въоръжена власт на своя територия. Тя има право да преследва убийствата, изнудването и политическото насилие. Нито една национална кауза не може да освобождава една организация от закона.

Но големият проблем на 1934 г. не е само в това, че ВМРО е разоръжена.

Проблемът е, че след нея не остава равностойна и последователна българска стратегия.

Държавата ликвидира инструмента, но не изгражда политика, която да защитава идентичността, културните права и историческата памет на българите във Вардарска и Егейска Македония. Получава кратко дипломатическо затопляне с Белград, но се отказва от инициативата.

Именно това прави 7 септември исторически значим.

На тази дата България не приключва македонския въпрос. Тя премахва собствения си, макар и опасен и неконтролируем, инструмент за влияние върху него. От този момент нататък въпросът все по-често ще бъде решаван в Белград и Москва, докато Рим и Будапеща продължават да го използват за собствените си стратегически цели.

Десетте имена в полицейското съобщение изглеждат като край на една организация. Всъщност са начало на исторически вакуум.

ВМРО губи оръжието и територията си. Иван Михайлов губи правото да живее и действа свободно в България. София получава временно спокойствие и международно одобрение. Но българите в Македония губят центъра, който – с всичките му противоречия и грехове – настоява пред света, че те съществуват.

На 7 септември 1934 г. българската държава решава проблема с ВМРО, но не решава македонския въпрос.

От този момент Македония постепенно престава да бъде въпрос, който София настойчиво поставя пред света, и се превръща във въпрос, на който други сили ще дават отговор вместо нея.

А последиците се усещат и днес: когато България престане да защитава последователно историческата истина и правата на хората с българско самосъзнание в Македония, празното място никога не остава празно. То се заема от чужда държавна политика, чужда идеология и чужд разказ за миналото.