Иван Михайлов – човекът, когото три държави и три исторически разказа не успяха да погребат

На 5 септември 1990 г. в Рим умира възрастен мъж, който повече от половин век живее без държава, но никога без кауза. Иван Михайлов е на 94 години. Преживял е царска България, две световни войни, хитлеристка Германия, мусолинистка Италия, Титова Югославия и почти целия комунистически режим в София. Осъждан е на смърт, издирван е от полиция и разузнавания, охраняван е от последователи, заклеймяван е от правителства и тайно е четен от хората, които публично отричат идеите му.

Тридесет и шест години след смъртта му спорът за Иван Михайлов вече не е само спор за един човек – той е битка за това коя версия на Македония има право да съществува.

Умира само година и три дни преди референдума, с който Македония ще обяви независимостта си от Югославия.

Именно това е голямата историческа ирония. Човекът, който десетилетия говори за независима Македония, не доживява да види нейното раждане. А държавата, която се появява през 1991 г., няма да го приеме като свой предшественик. Напротив – ще продължи да го определя като един от най-опасните врагове на македонската национална идея.

Защото Македония на Иван Михайлов и Македония, родена от разпада на Югославия, носят едно и също име, но разказват различни истории.

Човекът, който отказва да бъде само „македонец“

Иван Михайлов е роден през 1896 г. в Ново село, Щипско, тогава в Османската империя. За него „македонец“ е преди всичко географско и политическо определение, а не отделна от българската националност. До края на живота си той се определя недвусмислено като българин от Македония.

Тази формула е ключът към цялата му политическа съдба.

Тя обяснява защо в България Михайлов постепенно се превръща в символ на непрекъснатата българска памет за Македония. Обяснява и защо за югославската, а по-късно и за официалната северномакедонска историография той е толкова неудобен. Самото му съществуване противоречи на тезата, че македонското революционно движение винаги е било изградено върху съзнанието за отделна македонска нация.

Михайлов не е човек, когото може лесно да се присвои наполовина. Той подкрепя идеята за самостоятелна и обединена Македония, но я вижда като многонационална държава със силно българско мнозинство – своеобразна „Швейцария на Балканите“. Независимостта за него не означава отказ от българската идентичност. Тъкмо обратното – тя трябва да спаси македонските българи от насилствената сърбизация и от подялбата на областта.

Затова днес всяка страна взема от него само онова, което ѝ е удобно. В София се подчертава българското му самосъзнание. В Скопие – връзките му с крайно десни режими и насилствените методи на ВМРО. На Запад – ролята му в една трансгранична мрежа, която едновременно прилича на националноосвободително движение, тайна служба и нелегална армия.

Наследникът, който промени ВМРО

След убийството на Тодор Александров през август 1924 г. Михайлов постепенно се издига до ръководството на ВМРО. Той не е класическият образ на стария войвода – не е човек на дългите четнически походи, пушката и романтиката на планината. Неговото оръжие е организацията.

При него ВМРО променя тактиката си. Големите чети, които трудно могат да преминават през все по-охраняваните граници, отстъпват място на малки групи и на индивидуални акции срещу конкретни представители на югославската власт. Михайлов вярва, че един добре подбран удар може да има по-голям политически ефект от стотици въоръжени хора.

Това превръща организацията в изключително подвижна сила, но и я въвлича все по-дълбоко в политическото насилие. Враговете ѝ не са само представители на Белград. Започват кървави разправи и вътре в самото македонско движение – между михайловисти, протогеровисти, леви и десни дейци. Български градове се превръщат в сцена на убийства и ответни убийства.

Тъкмо тук започва неудобната част от българския разказ. Иван Михайлов не е само преследван борец за национално освобождение. Под негово ръководство ВМРО изгражда паралелна власт в Пиринския край, събира средства, раздава присъди и разполага със собствен въоръжен апарат. За едни това е държава на поробеното национално движение; за други – власт, която не се отчита пред никого.

Да се разказва за Михайлов само като за герой означава да се премълчат жертвите на тази система. Да се разказва единствено като за терорист означава да се премълчи режимът на национално потисничество във Вардарска Македония, срещу който ВМРО воюва.

Историческата истина е по-трудна: Михайлов е едновременно продукт на насилието върху македонските българи и създател на механизъм, който отговаря на насилието с насилие.

Жената до него не е просто съпруга

До Иван Михайлов стои една от най-необикновените жени в историята на ВМРО – Менча Кърничева. През 1925 г. тя застрелва във виенския Бургтеатър Тодор Паница, обвиняван от ВМРО за убийствата на Борис Сарафов и Иван Гарванов и за сътрудничество с противниците на организацията.

Кърничева не остава в историята само като извършител на политическо убийство. След брака си с Михайлов тя става негов най-близък човек, съмишленик и спътник в изгнанието. Техният живот не прилича на обикновено семейство, а на продължителна нелегална операция – Турция, Полша, Унгария, Хърватия, Германия, Италия.

Връзката им допълва митологията около Михайлов. Той не е самотният войвода, а половината от политическо партньорство, създадено в свят, в който любовта, конспирацията и смъртната присъда често се движат заедно.

Сянката на Марсилия

На 9 октомври 1934 г. югославският крал Александър I е убит в Марсилия от Владо Черноземски – член на ВМРО и един от най-опитните хора на организацията. Атентатът е подготвен в сътрудничество с хърватските усташи. При стрелбата и хаоса смъртно е ранен и френският външен министър Луи Барту.

Това е моментът, в който Михайлов престава да бъде само балканска фигура. Името му влиза в европейските полицейски досиета и в голямата международна политика.

Архивните изследвания свързват операцията с контактите между Михайлов и Анте Павелич. В края на август 1934 г. двамата обсъждат в Рим варианти за покушението, а Черноземски участва в подготовката на хърватските атентатори. Историците продължават да спорят докъде стига ролята на фашистка Италия, но съществуват сериозни основания да се смята, че режимът на Мусолини използва хърватските и македонските революционери за собствената си борба срещу Югославия.

Така се ражда западният образ на Михайлов: не романтичният освободител от Балканите, а ръководител на мрежа, способна да удари държавен глава в сърцето на Франция.

След преврата от 19 май 1934 г. българските власти разтурят ВМРО. Михайлов нарежда на хората си да не оказват въоръжена съпротива – решение, което вероятно предотвратява ново кръвопролитие. Самият той напуска България и повече никога не се завръща.

Това също не се вписва удобно в героичната легенда. Последният водач на историческата ВМРО е преследван не само от Белград и по-късно от комунистите, а и от българската държава. България е неговото национално отечество, но се оказва държава, в която той не може да живее.

Срещата с Хитлер и държавата, която не се роди

Най-тежкият спор около Михайлов е свързан с контактите му с режимите на Оста. Той живее в Загреб при управлението на Анте Павелич, поддържа отношения с представители на нацистка Германия и през септември 1944 г. е прехвърлен в Скопие във връзка с германския план за провъзгласяване на независима Македония.

Тези отношения не могат честно да бъдат заличени. Михайлов търси подкрепа за своята кауза от държави, които имат собствени агресивни планове на Балканите. Това дава на противниците му основание да го представят като съюзник на нацизма.

Но има и факт, който също не може да бъде премълчан: когато през септември 1944 г. Германия вече губи войната и му предлага да оглави независима македонска държава, Михайлов отказва. След като пристига в Скопие и преценява обстановката, той стига до извода, че проектът няма реална военна и обществена опора и би довел до безсмислена гражданска война.

Отказът не заличава предишните му контакти с Берлин и Загреб. Но разбива опростената теза, че той е бил готов да стане марионетен владетел на всяка цена. Мечтата на живота му се оказва поставена пред него в най-неподходящия исторически момент – и той не я приема.

Това е може би най-драматичният епизод в биографията му: Иван Михайлов получава възможност да произнесе думите „независима Македония“, но разбира, че зад тях вече няма държава, а германско отстъпление и предстояща катастрофа.

Западът не го оправдава – Западът го наблюдава

След войната Михайлов намира убежище в Италия и се установява в Рим. За комунистическа България той е враг, за Титова Югославия – една от най-опасните фигури на „българския великодържавен шовинизъм“, а за западните служби – възможен фактор в борбата срещу Белград и комунистическото влияние.

Разсекретен доклад на ЦРУ от 1953 г. проследява местонахождението, амбициите и контактите му. Американците не го описват с езика на българската героика, но и не приемат югославската карикатура. За тях той е жив политически център, свързан с Македонската патриотична организация в САЩ и Канада и способен да влияе върху емигрантски мрежи далеч от Балканите. Докладът подчертава и близките му отношения с Анте Павелич – доказателство, че Западът не забравя компрометиращите му съюзи дори когато оценява антикомунистическия му потенциал.

Това е съществената разлика между западния и двата балкански прочита. На Балканите Михайлов трябва да бъде или герой, или престъпник. В западните архиви той е преди всичко фактор – опасен, полезен, наблюдаван и никога напълно доверен.

Никой не го реабилитира. Но никой не си позволява и да го смята за приключена фигура.

Човекът без армия, който продължава войната с думи

В Рим Михайлов вече няма чети, нелегални пунктове и въоръжена територия. Има пишеща машина, кореспонденция и огромна емигрантска мрежа. Публикува четиритомните си спомени, статии, брошури и политически текстове. Чрез излизащия в САЩ вестник „Македонска трибуна“ продължава да защитава тезата, че славянското население на Македония има български корени и че Югославска Македония е изградена чрез заличаване на тази памет.

Белград разбира опасността. Един човек без армия може да бъде по-малко опасен военно, но много по-труден за унищожаване исторически. Михайлов пази имена, свидетелства, родови истории и език, които противоречат на официалната югославска доктрина.

Затова срещу него не се води само политическа борба. Създава се цял отрицателен образ – „Ванчо Михайлов“, фашист, терорист, предател и оръдие на чужди сили. Прякорът „Ванчо“ постепенно е превърнат почти в обвинителен акт.

През май 1990 г., само месеци преди смъртта си, той застава пред камерата на Кеворк Кеворкян в Рим. Източният блок се разпада, Югославия започва да се пропуква, а възрастният Михайлов отново формулира най-неудобното си послание: че е българин от Македония.

Това остава неговият политически завет – независимо дали човек приема методите и съюзите му.

Защо Скопие продължава да се страхува от името му

През 2022 г. в Битоля е открит български културен клуб „Иван Михайлов“. Последват протести, палеж на входа и тежък дипломатически спор. Парламентът на Северна Македония променя законодателството, като забранява използването в имената на сдружения на личности, свързвани с фашизъм, нацизъм, екстремизъм или етническа нетърпимост. През март 2023 г. клубът е заличен от регистъра.

Така, повече от три десетилетия след смъртта си, Иван Михайлов отново се оказва преследван – този път като име върху табела.

Ако беше само маргинален сътрудник на отдавна изчезнали режими, вероятно щеше да остане в учебниците. Ако беше само исторически престъпник, спорът щеше постепенно да угасне. Но той продължава да бъде опасен за Скопие по друга причина: заявената му българска идентичност свързва старото ВМРО с България и поставя под съмнение монопола на днешната македонска държава върху революционното наследство.

Тъкмо затова конфликтът около името му не е всъщност спор дали един клуб трябва да носи името на противоречива фигура. Това е спор дали в Северна Македония може публично да съществува историческата памет на хора, определяли се като българи.

Три разказа и нито една окончателна присъда

Българският разказ вижда Иван Михайлов като последния голям водач на историческата ВМРО, защитник на българския характер на Македония и човек, надживял опитите тази памет да бъде унищожена.

Югославско-македонският разказ го представя като терорист, фашист и враг на македонската нация – фигура, чието признаване би разклатило основите на националната историография, изградена след 1944 г.

Западният прочит е по-хладен. В него Михайлов е радикален националист и ръководител на нелегална организация, свързана с политически убийства и с режимите на Мусолини, Павелич и Хитлер, но също така последователен противник на югославския централизъм и комунизма, запазил реално влияние сред македонската емиграция.

Всеки от тези разкази съдържа факти. Никой сам по себе си не побира целия човек.

Иван Михайлов не може да бъде изчистен от политическото насилие на своето време. Не може да бъде отделен от Марсилския атентат, кървавите вътрешни разправи във ВМРО и опасните му съюзи. Но не може да бъде отделен и от преследването на българите във Вардарска Македония, от съпротивата срещу насилствената сърбизация и от последователното му настояване, че националната самоличност не може да бъде пренаписана с държавен декрет.

Тялото му остава в Рим. Държавата, срещу която се бори най-дълго, Югославия, изчезва. България, която не му позволява да се завърне, постепенно започва отново да произнася името му. Независима Северна Македония се опитва да го задържи извън своя легитимен исторически разказ, но продължава да приема закони и да води дипломатически битки заради него.

Това е необикновеното в посмъртната съдба на Иван Михайлов. Той не успява да създаде държавата, за която се бори. Но и държавите, появили се след него, не успяват да обезвредят въпроса, който оставя:

Може ли Македония да разкаже собствената си история, без да признае хората, които са се наричали македонци по родина и българи по народност?

Тридесет и шест години след смъртта му Иван Михайлов все още няма общоприет исторически гроб. Има истински гроб в Рим, но паметта му продължава да се движи между София, Скопие и западните архиви – еднакво неудобна за всяка версия на миналото, която иска да бъде единствена.