Законът срещу ВМРО: как България обезоръжи собственото си македонско оръжие

На 4 септември 1934 г. в „Държавен вестник“ е публикуван закон, който не споменава ВМРО по име. Не е и необходимо. Наредбата-закон за защита безопасността на държавата забранява организации, които подбуждат към враждебни действия срещу чужди държави или използват престъпления, насилие, въоръжени и терористични действия.

Документът е утвърден с Указ №13 на цар Борис III от 1 септември и е обнародван три дни по-късно. Разгромът вече е започнал: армията е влязла в Петричкия окръг, оръжието се изземва, а дейците на организацията са арестувани или интернирани. На 4 септември войната срещу ВМРО получава силата на закон.

Така България решава действителен проблем със своя суверенитет. Но заедно с паралелната власт на организацията обезоръжава и силата, която повече от десетилетие държи македонския въпрос отворен пред Европа.

Държавата си връща Пиринска Македония, но започва да отстъпва от активната борба за останалата Македония.

Между каузата и страха

След Ньойския договор Вардарска Македония остава в Кралството на сърби, хървати и словенци, от 1929 г. наречено Югославия, а Егейска Македония – в Гърция. В България пристигат множество бежанци, за които загубените земи не са точка върху картата, а дом, семейство и прекъснат живот.

За тях ВМРО е организацията, която отказва да приеме поражението за окончателно. От Пиринския край тя поддържа канали към Вардарска и Егейска Македония, изпраща хора и оръжие и не позволява на Белград да представи македонския въпрос като приключен.

Но организацията изгражда и собствена власт в Петричкия окръг. Разполага с въоръжени формирования, складове, куриери и разузнавателна мрежа, събира средства и наказва обявените за предатели. Българската администрация присъства, но невинаги има последната дума.

Определението „държава в държавата“ следователно не е само белградска пропаганда. Особено след убийството на Тодор Александров, когато сблъсъкът между михайловисти и протогеровисти пренася политическите разправи по улиците на София и в Югозападна България.

ВМРО остава носител на национална кауза, но методите ѝ все по-трудно могат да бъдат отделени от насилието. Тя е прекалено силна, за да бъде контролирана, и прекалено важна, за да бъде унищожена без последици.

Наследникът на Тодор Александров

Иван Михайлов влиза в организацията като личен секретар и близък сътрудник на Тодор Александров – водача, възстановил ВМРО след Първата световна война и превърнал Пиринска Македония в нейна основна опора.

След убийството на Александров на 31 август 1924 г. Михайлов влиза в Централния комитет. Той не става веднага едноличен ръководител, но постепенно се налага като фактически водач. След убийството на ген. Александър Протогеров през 1928 г. контролът му над организацията става практически пълен.

Михайлов променя и начина на действие. Трудно подвижните чети са заменени с малки групи и индивидуални акции срещу представители и институции на югославската власт. ВМРО става по-конспиративна и по-мобилна, но и все по-тясно свързвана с политическите убийства.

Това е организацията, срещу която се изправя държавата през 1934 г. – наследник на освободителната борба, но вече и силно централизирана въоръжена структура, белязана от вътрешни разправи.

Кимон Георгиев прекратява двойната власт

На 19 май 1934 г. Военният съюз и политическият кръг „Звено“ извършват преврат. Народното събрание е разпуснато, политическите партии са забранени, а местното управление е подчинено на централната власт.

Режимът на Кимон Георгиев обявява, че ще възстанови държавния авторитет върху цялата територия на страната. Зад тази формула стои решението да бъде премахната властта на ВМРО в Пиринския край.

В района влизат войскови части. По публикуваната от властите равносметка са иззети 10 938 пушки, 637 пистолета, 47 картечници, 15 автоматични пушки, 7767 бомби и над 700 000 патрона. Данните са възпроизведени и от британския автор Чарлс Суайър в книгата Bulgarian Conspiracy.

Дори разглеждани като официална правителствена статистика, числата показват мащаба на организацията. Това не е обикновено политическо сдружение, а въоръжена сила.

Голямо сражение обаче няма.

Решението на Иван Михайлов

Когато армията навлиза в Петричкия окръг, Иван Михайлов разполага с достатъчно оръжие и подготвени хора, за да превърне района в бойно поле. Военно ВМРО не може да победи българската държава, но може да направи победата ѝ кървава.

Михайлов избира да не го прави. Той нарежда на структурите на организацията да не оказват съпротива на българската армия и да приемат разоръжаването.

В това решение има политическа мъдрост. Михайлов разбира, че всяка изстреляна пушка този път ще бъде насочена не срещу югославската власт във Вардарска Македония, а срещу български войници. Съпротивата може да раздели македонските българи, да превърне Пиринския край в бойно поле и да даде на Белград повод да съсредоточи още сили по границата.

Той приема унищожаването на изградената от него сила, вместо да започне война между българи. ВМРО губи територията и оръжието си, но не ги защитава с българска кръв.

Това не заличава политическото насилие на организацията. Но показва, че нейният водач разбира границата, отвъд която защитата на ВМРО би започнала да унищожава народа, от чието име тя говори.

Как чужбина вижда разгрома

В българската памет ВМРО остава свързана с освободителната борба и трагедията на разделена Македония. Западната преса я вижда преди всичко като тайна въоръжена сила, която дестабилизира Балканите и въвлича България в постоянен конфликт със съседите.

За британските наблюдатели ударът срещу организацията е възстановяване на реда и премахване на опасен независим център на сила. Британският автор Чарлс Суайър представя ВМРО като международна конспиративна структура, надраснала първоначалната си освободителна мисия. Този прочит отразява западния стремеж към стабилност, но често оставя встрани насилието и асимилационния натиск над българите във Вардарска Македония.

Американското списание Foreign Affairs описва внезапното подобряване на отношенията между България и Югославия през 1934 г. като своеобразно „балканско чудо“. Само година по-рано двете страни изглеждат разделени от непримирима вражда. След унищожаването на базата на ВМРО пътят към сближаване внезапно се отваря.

Американският Chicago Daily Tribune посреща посещението на югославския крал Александър в София със заглавието „Целувки на крале и кралици слагат край на стара балканска вражда“. Френската преса също вижда в новите отношения обещание за по-спокойни Балкани и по-голяма сигурност за Югославия – важен френски съюзник.

Чужбина вижда края на един конфликт. Българският поглед вижда и останалото извън кадър – по-тиха граница, но и отслабване на организираната борба за Македония.

Годината, в която посоката се променя

Разгромът на ВМРО не е изолирано събитие. На 11 януари 1934 г. Коминтернът утвърждава резолюция, която признава съществуването на отделна македонска нация. Документът дава международна идеологическа опора на отделянето на македонската идентичност от българската.

През юли България установява дипломатически отношения със СССР. Едновременно с това режимът на „Звено“ насочва страната към сближаване с Югославия и търси излизане от международната изолация чрез помирение със съседите.

Москва предлага нов прочит на македонската идентичност. Белград иска България да престане да бъде тил на ВМРО. София избира вътрешния ред и нормализацията.

Историческото съвпадение е тежко. Докато Москва полага идеологическата основа за отделянето на македонската идентичност от българската, София сама разгромява най-силната организация, която продължава да заявява пред света, че Македония е български въпрос.

Промяната не е обявена като отказ от Македония. Тя идва тихо – чрез нови дипломатически отношения, сближаване с Белград и един закон, публикуван на 4 септември. България не се отказва официално от каузата, но се отказва от инструмента, който я поддържа жива.

Най-важното условие на Белград

За Югославия ВМРО е постоянна заплаха. Организацията прониква във Вардарска Македония, атакува представители на властта и оспорва наложения след войните ред.

Още Нишкото споразумение от 1923 г. превръща прекратяването на дейността ѝ от българска територия в основно условие за нормализиране на отношенията. Следващите български правителства се колебаят между използването на ВМРО, опитите да я контролират и страха от открит сблъсък с нея.

Кимон Георгиев прекратява тази двойна игра.

Разгромът на организацията води до незабавно подобряване на отношенията с Югославия, отбелязва британската изследователка Елизабет Баркър. На 27 септември, само 23 дни след обнародването на закона, крал Александър пристига в София и е посрещнат тържествено.

Картината е показателна: югославският владетел преминава през София като желан гост, докато водачите на ВМРО се укриват, а оръжието на организацията вече е в ръцете на българската армия.

Белград получава най-важното – България повече не е оперативен тил на македонското движение.

Само три дни след публикуването на наредбата полицията обявява за издирване десет дейци на ВМРО, начело с Иван Михайлов. Сред имената е и Владо Черноземски, който на 9 октомври ще убие крал Александър в Марсилия. Държавата успява да премахне териториалната власт на организацията, но не и мрежите, които тя вече е изградила извън страната.

Победата и цената

Българската държава има право да не допуска друга въоръжена власт на своя територия. Тя има право да преследва убийствата, изнудването и насилието. Но през 1934 г. не изчезва само една паралелна власт. Изчезва и организацията, която – с всичките си грехове – отказва да приеме, че Ньой е сложил край на българската кауза за Македония.

На нейно място не се появява нова, по-разумна и мирна национална стратегия. Остават сближаването с Югославия, надеждата за спокойна граница и постепенното отстъпване на инициативата пред Белград и Москва.

На 4 септември 1934 г. България решава един тежък вътрешен проблем, но отваря друг: как да защитава Македония, след като сама е обезоръжила организацията, която дотогава държи този въпрос пред очите на Европа. Държавата си връща властта над Пиринския край. Белград получава желаното спокойствие. Москва – пространство за новия македонски прочит. А Европа приветства настъпилото балканско помирение.

Само македонският въпрос не изчезва. Той остава отвъд границата, в паметта на бежанците и в съдбата на българите, за които новият ред носи спокойствие, но не и справедлив исторически край.

Македония постепенно престава да бъде въпрос, който София поставя пред света, и се превръща във въпрос, на който други дават отговор вместо нея – с последици, които българите в Македония усещат и днес в продължаващата борба за своята идентичност, памет и равни права.