Погребан в Пирин, изпратен от София: денят, в който столицата спира за Тодор Александров

На 3 септември 1924 г. в Пирин погребват Тодор Александров. Няма столична процесия, няма държавни почести, няма десетки хиляди, които да го изпратят. Тялото на един от най-влиятелните и преследвани хора на Балканите е положено край малката църква „Свети Илия“ над село Сугарево, близо до мястото, където три дни по-рано е убит.

До него погребват телохранителя му Панзо Зафиров, загинал при същото покушение.

Това е истинското погребение. Но не и голямото сбогуване.

То ще се случи две седмици по-късно в София – без тялото на Александров, но с портрета му, понесен през столицата като образ на вече създаваща се легенда. В онзи ден градът ще затвори магазините си, ще свали знамената наполовина и ще превърне центъра си в сцена на една от най-внушителните политически траурни манифестации през междувоенния период.

Така Тодор Александров получава две погребения. Едното е в планината – кратко, напрегнато и почти тайно. Другото е в столицата – публично, режисирано и натоварено със символи, които трябва да покажат, че смъртта на водача не е смърт на организацията.

Погребение, на което никой още не знае кому да вярва

На 31 август 1924 г. Тодор Александров пътува към съвещание на дейци от Серския революционен окръг. В местността Лопово над Сугарево той и телохранителят му са застреляни. За непосредствени извършители са посочени Щерю Влахов и Динчо Вретенаров.

Другият член на Централния комитет на ВМРО, генерал Александър Протогеров, който пътува с Александров, остава невредим.

Новината е пазена в тайна. С телеграма от София са повикани секретарят на Александров Иван Михайлов, зет му Михаил Монев и още няколко близки до ръководството хора. Те тръгват, без да им бъде казано ясно какво се е случило.

Едва когато стигат в Пирин, разбират, че човекът, когото очакват да срещнат, вече е мъртъв.

На 3 септември Тодор Александров и Панзо Зафиров са погребани край „Свети Илия“. Сред присъстващите са и Алеко Василев и подполковник Георги Атанасов – влиятелни дейци от Серския окръг, върху които скоро ще падне подозрението, че са замесени в заговора.

Затова погребението не е само изпращане на мъртвите. То е среща на хора, които вече се наблюдават един друг и се питат кой от тях е знаел, кой е мълчал и кой е предал водача.

Гробът още не е затворен, когато започва борбата за наследството на Александров.

София научава и градът променя лицето си

Вестта за смъртта му достига до столицата със закъснение, но предизвиква огромен обществен отзвук. Особено силна е реакцията сред многобройната македонска емиграция – бежанци и техните семейства, преселили се в София след Илинденското въстание, Балканските войни и разпокъсването на Македония.

За тях Александров не е далечна революционна фигура. Той е човекът, който след Първата световна война е възстановил ВМРО и е върнал македонския въпрос в европейската политика. Неговите противници го възприемат като опасен ръководител на въоръжена организация, но за голяма част от прокудените македонски българи той е последният защитник на една изгубена кауза.

На 17 септември София е обявена в траур.

Магазините затварят. По витрините се появяват надписи „Траурен ден Тодор Александров“. От балконите са спуснати черни знамена. Улиците опустяват, за да се напълни площадът пред катедралния храм „Света Неделя“.

Картината е описана не само от българския печат. Няколко дни по-късно турският вестник „Джумхуриет“ разказва за затворените магазини, черните знамена и „твърде печалния вид“ на българската столица. Това е важна подробност – смъртта на Александров не е вътрешна новина. Следят я в Белград, Атина, Виена, Рим, Париж, Лондон и Цариград, защото ВМРО е фактор, способен да влияе върху цялото балканско равновесие.

Панихидата, за която храмът се оказва малък

В 10 часа сутринта започва панихидата. Присъстват съпругата на Александров Вангелия, децата му Александър и Мария, негови роднини, представители на македонските братства, членове на Илинденската организация и хора, дошли от различни краища на страната.

Сред присъстващите има представители не само на православното, но и на арменското и мюсюлманското духовенство – рядко споменавана подробност, която показва мащаба, търсен за събитието.

Храмът не може да побере множеството и центърът на церемонията се пренася навън, на площада. Панихидата е отслужена от Софийския митрополит Стефан, бъдещия български екзарх, а песнопенията се изпълняват от хор „Добри Чинтулов“.

В един момент хилядите хора коленичат едновременно.

Различните източници посочват различен брой участници. В по-късни публикации най-често се говори за около 15 000 души, докато тогавашният печат описва „няколко десетки хиляди“. Точната цифра трудно може да бъде установена. Безспорно е обаче, че площадът и околните улици са запълнени, а проявата далеч надхвърля рамките на обикновена църковна панихида.

Това е демонстрация, че ВМРО е загубила своя водач, но не и обществената си опора.

От „Света Неделя“ до паметника на Левски

След службата започва шествието.

Начело са носени повече от 70 венци, следвани от портрети и знамена. Зад тях вървят семейството и роднините на Александров, Националният комитет на македонските братства, Илинденската организация и представители на различни дружества.

Множеството преминава през центъра на София – по улица „Търговска“, булевард „Дондуков“ и булевард „Цар Освободител“. Колоната е толкова дълга, че според вестник „Илинден“, когато началото ѝ достига паметника на Васил Левски, краят още се намира на площад „Света Неделя“.

Крайната точка не е избрана случайно.

Върху паметника на Апостола е поставен голям портрет на Тодор Александров. Около него са наредени венците, знамената и траурните ленти.

Това е същинският смисъл на софийското поклонение. Без тялото на убития водач столицата създава негов символичен гроб върху паметника на Левски. Така организаторите не просто почитат Александров, а го вписват в националния пантеон – представят продължаващата борба за Македония като наследник на българското освободително движение.

Днес подобно съпоставяне неизбежно би предизвикало исторически и политически спор. През септември 1924 г. обаче посланието е ясно за всички, които го виждат: убитият водач трябва да бъде запомнен не като ръководител на нелегална организация, а като продължител на недовършеното дело на Апостола.

Площадът, който седем месеца по-късно ще бъде окървавен

Има още една зловеща историческа подробност.

Панихидата се провежда пред старата църква „Света Неделя“ само седем месеца преди атентата от 16 април 1925 г. Тогава храмът ще бъде взривен по време на опелото на генерал Константин Георгиев и ще загинат над 200 души.

През септември 1924 г. същият площад вече е събрал огромно множество за един убит политически водач. В страната действат въоръжени организации, политическите убийства следват едно след друго, а границата между траурна церемония, политическа демонстрация и предупреждение към противниците почти е изчезнала.

Самото поклонение за Александров се провежда дни след Горноджумайските събития – наказателната акция, при която са убити хора, обвинени от ВМРО в участие в заговора. На 12 септември загиват Алеко Василев и Георги Атанасов, а на 14 септември в София е убит Арсени Йовков.

Когато столицата коленичи пред паметта на Александров, разплатата вече е започнала. Траурът и насилието вървят едновременно.

Денят, който остава върху филмова лента

Най-необичайната следа от поклонението не е в политическите документи, а в историята на българското кино. По време на шествието в София работят фотографи и поне един кинооператор. Панихидата, огромната колона по столичните улици и портретът на Александров върху паметника на Левски са заснети.

Кадрите са включени във филма „Македония“ – документална творба, събираща пейзажи, селища, народни носии, образи на революционери и хроники от големи прояви на македонската емиграция.

През декември 1924 г. филмът е показан в „Модерен театър“ – първото постоянно кино в София. Прожекциите са на 19, 20 и 21 декември, по четири сеанса дневно. Вестниците рекламират лентата, а приходите са предназначени за благотворителната и просветната дейност на македонските организации.

Според публикуваните по-късно финансови отчети филмът носи повече от 170 000 лева приходи при разход под 20 000 лева. Това означава, че историческите кадри не само разпространяват политическото послание, но и се превръщат в сериозен източник на средства.

Софийското поклонение така получава трети живот. Първо е реално събитие. После – политически мит. Накрая – кинообраз, показван пред публика из страната. Тодор Александров е мъртъв, но образът му вече може да пътува.

Двете лица на един траурен ден

На 3 септември 1924 г. в Пирин е погребан човек. На 17 септември в София е родена легенда.

Първото погребение е сред хора, които още не знаят на кого могат да вярват. Второто е пред десетки хиляди, на които вече е предложен ясен разказ: Александров е жертва, делото му е национално, а организацията ще продължи.

Но зад черните знамена стои и друга истина. Поклонението се провежда след започналата разправа с предполагаемите заговорници. Част от хората, които присъстват край гроба в Пирин на 3 септември, вече са мъртви. Други скоро ще бъдат обвинени. Иван Михайлов започва стремителното си издигане, а съмнението към генерал Протогеров ще завърши с убийството му през 1928 г. Затова софийското поклонение не е само израз на скръб. То е моментът, в който паметта за Тодор Александров е превърната в политическа власт.

Гробът остава в Пирин. Но битката за това кой има право да говори от името на мъртвия водач се води в София.

Именно там, между „Света Неделя“ и паметника на Левски, започва изграждането на онзи образ на Тодор Александров, който ще преживее и ВМРО, и забраните след 1944 г., и десетилетията на премълчаване.

Образът на човек, погребан далеч от столицата, но изпратен от цял един град, познат по целия свят и почитан от поколения българи, за които Македония остава незараснала национална рана.