От „Мис Стоун“ до еврозоната: как България се превърна от балканска загадка в държава със стратегическа тежест

В началото на ХХ век България е почти непознато име за масовата американска публика. За повечето читатели тя е далечна балканска държава между отслабващата Османска империя, Русия и Централна Европа. Границите ѝ са неясни, политиката ѝ е трудна за разбиране, а определения като „български“, „македонски“, „революционен“ и „османски“ често се смесват в телеграфните кореспонденции.

Само за няколко десетилетия тази почти неизвестна страна се превръща във военна сила, достига до подстъпите на Константинопол, участва в две световни войни и променя баланса на Балканите. След 1945 година влиза в американското съзнание като най-лоялния съюзник на Москва, държавата на Георги Марков и „българския чадър“, но и родината на Кристо, „Мистерията на българските гласове“, киселото мляко, олимпийските шампиони и Христо Стоичков.

След падането на комунизма разказът отново се променя. България е представяна като страна на болезнения преход, хиперинфлацията и организираната престъпност, но и като общество, присъединило се към НАТО, Европейския съюз, Шенген и еврозоната.

Американската преса никога не е говорила с един глас. Репортажите на Associated Press, анализите на The Washington Post, кореспонденциите на Los Angeles Times и публицистиката на Time принадлежат към различни традиции. Проследени във времето обаче, те показват как България постепенно придобива собствен образ и собствена тежест пред американската публика.

„Мис Стоун“: първата модерна американска заложническа криза

Първата история, която превръща българските земи в ежедневна американска новина, не е война, а отвличане.

На 3 септември 1901 година американската протестантска мисионерка Елън Мария Стоун пътува в Македония, тогава част от Османската империя, в планинския район между Банско и Горна Джумая, днешен Благоевград. С нея е Катерина Стефанова Цилка – българка, възпитаничка на американско мисионерско училище и съпруга на албанския протестантски пастор Григор Цилка.

Двете са пленени от революционна чета, свързана с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Историческите изследвания свързват операцията с Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов. Целта е чрез откуп да бъдат осигурени средства за революционното движение.

Похитителите искат 25 000 турски лири, оценявани в американските публикации на около 110 000 тогавашни долара. Новината завладява Съединените щати. Вестниците следят преговорите, движението на четата и опасността заложниците да бъдат убити. Публикуват карти на Македония, България и Османската империя, макар често да смесват географски, етнически и политически понятия.

Библиотеката на Конгреса определя случая като първата модерна американска заложническа криза. Аферата присъства не само в големите нюйоркски издания, а и в десетки регионални вестници.

Американската дипломация се опитва да установи дали похитителите получават подкрепа от българска територия и дали княжеството може да бъде държано отговорно. Преговорите се водят в пространство, където османската власт, българската администрация и революционните комитети действат едновременно.

Катерина Цилка е бременна и ражда дъщеря по време на пленничеството. Майката, новороденото и Елън Стоун прекарват почти шест месеца в планината. В САЩ е организирана обществена кампания за събиране на откупа. Платени са приблизително 66 000 долара, а трите са освободени през февруари 1902 година край Струмица.

Аферата създава първия масово разпространен американски образ на българския революционер – едновременно похитител, политически бунтовник и участник в национално движение, чиито цели американците тепърва се опитват да разберат.

Но тя показва и нещо друго. Българите вече не са безименна маса в разпадаща се империя. Те имат политически организации, училища, църкви, международни контакти и собствена национална програма.

От въстанието до независимостта

През 1903 година американските вестници отразяват Илинденско-Преображенското въстание чрез сведения за сражения, опожарени селища, бежанци и „български чети“. „Български“, „македонски“ и „революционен“ често се използват като взаимозаменяеми определения.

На 19 септември същата година княз Фердинанд приема акредитивните писма на Джон Бринкерхоф Джаксън като първия американски дипломатически агент в България. Според официалната хронология на Държавния департамент тази дата бележи установяването на дипломатическите отношения между двете страни.

България вече не присъства само като място на сензационни събития. Тя става самостоятелен държавен субект.

Когато на 22 септември 1908 година Фердинанд провъзгласява независимостта в Търново и приема титлата цар на българите, американските вестници поставят събитието в контекста на отслабващата Османска империя. България е представена като организирана и амбициозна държава, използвала историческия момент, за да премахне последната си формална зависимост от султана.

„Прусия на Балканите“

Балканската война от 1912 година създава един от най-силните ранни образи на България. Страната мобилизира армия, огромна спрямо населението ѝ, и постига бързи победи срещу Османската империя при Лозенград и Люлебургаз. Българските войски достигат до Чаталджа, на подстъпите към Константинопол. През март 1913 година, след продължителна обсада, български и сръбски части превземат Одрин.

В западната, включително американската преса, България започва да бъде наричана „Прусия на Балканите“. Определението носи възхищение от мобилизацията, дисциплината и способността на сравнително малка държава да изгради армия с огромна ударна сила.

За първи път България не просто присъства в американските новини, а внушава сила. Изглежда способна сама да променя карта, чертана дотогава основно от великите сили.

Втората балканска война през 1913 година обръща образа. Конфликтът със Сърбия и Гърция, последван от намесата на Румъния и Османската империя, превръща победителя от предходната година в победена държава.

Докладът на Карнегиевата международна комисия от 1914 година документира престъпления, извършени от различните воюващи страни. Българите са представени и като жертви, и като извършители – по-сложен портрет от военната романтика на „балканската Прусия“.

България в Първата световна война

През 1915 година България влиза във войната на страната на Централните сили. Армията ѝ участва в разгрома и окупацията на Сърбия, воюва срещу Румъния и задържа фронта срещу съглашенските войски край Солун.

Образът отново е на сериозна военна сила, но този път на държава, избрала противниковия лагер. Въпреки това Съединените щати не обявяват война на България и дипломатическите отношения не са формално прекъснати.

Солунското примирие от 29 септември 1918 година е разчетено правилно от американската преса: България е първата държава, която отпада от блока на Централните сили, и това е ясен сигнал, че войната наближава края си.

Ньойският договор, териториалните загуби, репарациите и бежанските вълни получават по-малко внимание. Оформя се модел, който ще се повтаря: България е голяма американска новина, когато променя политическия или военния баланс, но последиците за обществото ѝ остават по-слабо видими.

„Света Неделя“ и клишето за Балканите

На 16 април 1925 година членове на Военната организация на Българската комунистическа партия взривяват покрива на софийската църква „Света Неделя“ по време на опелото на генерал Константин Георгиев, убит два дни по-рано като част от подготовката на заговора.

Над 130 души загиват непосредствено, а след смъртта на част от ранените общият брой надхвърля 200. Стотици са ранени. Сред жертвите са генерали, офицери, депутати и граждани. Цар Борис III не се намира в храма.

Атентатът е сред най-смъртоносните в Европа дотогава. Time публикува материал под заглавие „Balkanitis“ – „балканит“, сякаш насилието е местна политическа болест.

България е представена като сцена на бомби, заговори и взаимно унищожение между комунисти и държавна власт. Последвалият терор и извънсъдебните убийства също попадат в международната преса. Сложната конфронтация между властта, комунистическото движение, Военния съюз, ВМРО и другите политически сили обаче често е сведена до клишето за „вечната балканска жестокост“.

Борис III и Втората световна война

През 30-те години цар Борис III става най-разпознаваемото българско лице в американската преса – монарх на държава, притисната между Германия, Италия, Съветския съюз и Запада.

През март 1941 година България се присъединява към Тристранния пакт и допуска германски войски на своя територия. На 13 декември същата година обявява война на САЩ и Великобритания. През 1943 и 1944 година София и други градове са подложени на англо-американски бомбардировки. Хиляди сгради са разрушени или повредени, а стотици цивилни загиват.

В американския печат България закономерно е страна от противниковия лагер. Политиката ѝ обаче не съвпада напълно с германската. София не изпраща армия на Източния фронт. В старите предели на царството възниква силна политическа, обществена и църковна съпротива срещу депортирането на евреите.

Около 48 000 евреи от довоенните български територии не са изпратени в лагерите на смъртта. Решаваща роля имат Димитър Пешев и група депутати, митрополитите Стефан и Кирил, други духовници, интелектуалци, професионални организации и граждани. Самите еврейски общности също действат активно.

Под обществения и политически натиск планираната депортация е спряна. Това не отменя антиеврейското законодателство, принудителния труд, изселването на софийските евреи и конфискациите.

Същевременно българските военни, полицейски и административни власти участват в задържането и депортирането на 11 343 евреи от администрираните от България части на Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. След предаването им на германските власти те са изпратени към Треблинка и почти всички са убити.

Американският мемориален музей на Холокоста подчертава и двете страни на историята: евреите в довоенните български граници не са депортирани в лагерите на смъртта, но общностите в окупираните територии са унищожени с прякото участие на българските власти.

През септември 1944 година Съветският съюз обявява война на България. Червената армия навлиза в страната, а Отечественият фронт завзема властта. Българската армия се включва във военните действия срещу Германия в Югославия, Унгария и Австрия.

Този принос остава значително по-слабо представен в американската памет от факта, че до септември 1944 година България е съюзник на Райха.

Никола Петков и унищожаването на опозицията

След войната България вече не е монархия, лавираща между великите сили, а държава, попадаща под съветски контрол.

Никола Петков, лидер на опозиционния БЗНС, се превръща в международен символ на унищожаването на политическия плурализъм. През юни 1947 година имунитетът му е отнет и той е арестуван в Народното събрание. След процес, възприет от САЩ и западната преса като политическа разправа, Петков е обесен на 23 септември.

През 1949 година процесът срещу петнадесет протестантски пастори също получава широко американско внимание. Религиозният елемент прави случая особено чувствителен за американското общество.

България се възприема като страна, в която комунистическата държава потиска политическата опозиция, свободната преса и независимия религиозен живот.

„Най-верният съветски сателит“

При управлението на Тодор Живков България получава устойчиво определение в американския речник: „най-верният съветски сателит“. Формулировката се повтаря толкова често, че започва да замества анализа.

Когато Живков посещава Ню Йорк за Общото събрание на ООН през 1960 година, американските журналисти се опитват да разберат дали София води самостоятелна политика. Българският ръководител представя съветската помощ като средство за модернизация, но уверенията звучат неубедително на фона на политическото подравняване с Москва.

Зад клишето остава по-слабо позната реалност: ускорена индустриализация и икономика, която изнася електрокари, подемна техника, тютюн, вина, консерви и селскостопанска продукция.

Киселото мляко става един от редките положителни български символи в американската масова култура. Научният интерес към Lactobacillus delbrueckii subsp. bulgaricus и разказите за дълголетието в българските планини изграждат образ, който няма нищо общо с Москва и геополитиката.

Георги Марков и „българският чадър“

На 7 септември 1978 година писателят и дисидент Георги Марков усеща остра болка в крака, докато чака автобус близо до моста „Ватерло“ в Лондон. Четири дни по-късно умира.

В тъканта му е открита миниатюрна метална сачма с две кухини. Британските специалисти стигат до заключението, че най-вероятно е използван рицин. Марков си спомня за мъж, който вдига изпуснат чадър и се отдалечава. Оттук се ражда определението „български чадър“, макар точният механизъм на оръжието да не е доказан с абсолютна сигурност.

Разследванията и свидетелствата на бивши представители на съветските служби свързват убийството с българската Държавна сигурност и техническа помощ от КГБ. Никой не е осъден.

За американските медии случаят е съвършен символ на тайните операции на комунистическите служби: писател беглец, лондонски мост, обикновен чадър и отрова в микроскопична сачма.

Но Марков не е само жертва в шпионска история. Чрез неговите текстове американската публика научава как функционират режимът, страхът и привилегиите на номенклатурата. Той се превръща в българския свидетел срещу системата.

„Българската следа“ в атентата срещу папата

Покушението срещу Йоан Павел II на 13 май 1981 година ражда още по-мащабен сюжет. Според разпространената версия Мехмет Али Агджа е действал с помощта на българските тайни служби и косвено на Москва.

Обвиненията превръщат служителя на авиокомпания „Балкан“ Сергей Антонов в световноизвестно име. България е поставена в центъра на предполагаем съветски заговор за убийството на папата.

Американската журналистика не приема единодушно версията. The Washington Post анализира противоречията в показанията на Агджа, а други издания обръщат внимание на променящите му се версии, признатите лъжи и странното му поведение в съда.

През 1986 година италианският съд оправдава Антонов и останалите подсъдими поради липса на достатъчно доказателства. При посещението си в България през 2002 година папата заявява чрез говорителя на Ватикана, че никога не е вярвал в така наречената българска следа.

Случаят остава пример за силата на медийното внушение. Недоказаната версия лесно се вписва във вече установения образ на България като най-послушния съюзник на СССР.

България, която Америка започва да чува

Политическите и шпионските сюжети не изчерпват разпознаваемостта на страната. Българската култура достига до американската публика по начин, който официалната пропаганда никога не постига.

Христо Явашев-Кристо, роден в Габрово, се превръща в световна фигура на съвременното изкуство. Заедно с Жан-Клод създава временни монументални произведения – опаковани сгради, мостове, крайбрежия и цели пространства. След смъртта му през 2020 година The Washington Post го определя като вероятно най-успешния художник на своето време, ако успехът се измерва чрез броя на хората, видели произведенията му.

Другият пробив идва чрез „Мистерията на българските гласове“. Неравноделните ритми, откритият вокален звук и необичайните хармонии звучат едновременно древно и радикално модерно.

Американското издание на първия албум се появява през 1987 година. Той влиза в Billboard 200, а продажбите на първите два тома надхвърлят 200 000 копия в Северна Америка. През февруари 1990 година вторият том получава „Грами“ за най-добър традиционен фолклорен запис.

The Washington Post описва хора като музикално явление, което се изплъзва от установените жанрови категории. България вече не само участва в истории, написани от други. Тя изнася собствен звук, талант и художествен език.

Спортната държава и американското лято на 1994 година

По време на Студената война България става разпознаваема като спортна сила. Вдигането на тежести, борбата, боксът, художествената гимнастика и леката атлетика носят олимпийски и световни титли, несъразмерни с броя на населението.

Стефка Костадинова, Йорданка Донкова, Мария Гигова, Нешка Робева и поколения български борци и щангисти изграждат образ на силна школа и изключителна дисциплина.

Има и тъмна страна. На олимпийските игри в Сеул през 1988 година щангистите Митко Гръблев и Ангел Генчев са лишени от златните си медали след положителни проби за фуроземид. България изтегля останалите си щангисти, а американската преса отразява един от големите допинг скандали на игрите.

Най-мощният положителен пробив идва шест години по-късно – на американска земя.

Българският национален отбор пристига на световното първенство през 1994 година без нито една победа в предишните си участия. След загубата от Нигерия идва 4:0 срещу Гърция – първата българска победа на световни финали. Следва 2:0 срещу Аржентина, отстраняване на Мексико след дузпи и четвъртфинал срещу действащия световен шампион Германия.

Германия повежда с гол на Лотар Матеус, но България обръща мача в рамките на три минути с попадения на Христо Стоичков и Йордан Лечков. Отборът достига полуфинала и завършва четвърти в света.

Стоичков отбелязва шест гола, поделя голмайсторския приз с Олег Саленко и по-късно печели „Златната топка“.

Тъй като първенството се провежда в САЩ, успехът е част от американското спортно лято. За милиони хора именно този отбор прави България реална – не като съветски сателит, балканска криза или шпионска следа, а като държава с характер, талант и национална енергия.

Нито една рекламна кампания не е постигала за разпознаваемостта на България това, което постигат Стоичков, Лечков, Балъков, Костадинов, Михайлов и техните съотборници през 1994 година.

Насилствената асимилация и краят на режима

През 1984–1985 година комунистическата власт започва принудителната смяна на имената на българските турци. Репресиите, ограниченията върху езика, религията и традициите и последвалото масово изселване към Турция през 1989 година връщат България в американските новини по тежък повод.

Над 300 000 души напускат страната за няколко месеца. Американската преса вижда в това доказателство за националистическото насилие на режим, който официално твърди, че е решил етническите противоречия.

След свалянето на Тодор Живков на 10 ноември 1989 година американските кореспонденти откриват общество, което тепърва се учи да протестира открито. Главният герой вече не е комунистическият ръководител, а българското общество.

Свободата и цената на прехода

През 90-те години американското внимание се насочва към цената на прехода. Приватизацията, банковите фалити, силовите групировки, изчезването на спестяванията и слабите институции създават образ на страна, която е политически свободна, но все още не е изградила действаща правова държава.

Кризата достига връх през зимата на 1996–1997 година. Хиперинфлацията унищожава доходите, банковата система се разпада, а протестите принуждават управлението на БСП да отстъпи властта.

Валутният борд, въведен през юли 1997 година, стабилизира лева и прекъсва хиперинфлацията. Реформите отварят пътя към евроатлантическата интеграция.

Завръщането на Симеон Сакскобургготски и изборната победа на неговото движение през 2001 година дават необичаен сюжет: бивш детски цар се връща след десетилетия изгнание и става министър-председател чрез свободни избори.

България влиза в НАТО на 29 март 2004 година и в ЕС на 1 януари 2007 година. Американският образ започва да се измества от „посткомунистическа държава“ към „съюзник“, макар корупцията и слабостите на съдебната система да остават постоянни теми.

Българските медици в Либия

Случаят с петте български медицински сестри и палестинския лекар Ашраф ал Хаджудж, който по-късно получава българско гражданство, е сред най-силно отразяваните истории, свързани с България в началото на XXI век.

Шестимата са обвинени, че умишлено са заразили стотици деца с ХИВ в Бенгази. Научни анализи сочат, че разпространението на инфекцията е започнало по-рано и е свързано с тежки нарушения на болничната хигиена. Задържаните съобщават за изтезания и изтръгнати признания.

След години в затвора и две смъртни присъди те са освободени през юли 2007 година вследствие на международен натиск. След прехвърлянето им в София президентът Георги Първанов ги помилва.

„Бенгазийската шесторка“ е представяна като жертва на политизиран процес и на режима на Муамар Кадафи. България вече е член на ЕС и НАТО, а съдбата на нейните граждани се превръща в европейски и трансатлантически въпрос.

Корупцията става международният български сюжет

През лятото на 2020 година масови протести настояват за оставките на премиера Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Протестиращите говорят за модел, в който институции, бизнес интереси, прокуратура и медийно влияние са се преплели до степен, затрудняваща демократичния контрол.

Foreign Policy публикува полемичния анализ „Ако Тръмп спечели, Америка може много да заприлича на България“. Това не е безпристрастен репортаж, но показва колко силно корупцията и олигархичното влияние определят международния образ на страната.

По време на пандемията България отново влиза в американските новини заради ниското ваксинационно покритие и високата смъртност. През септември 2021 година Associated Press я определя като държавата с най-нисък дял на ваксинираните в ЕС. На 9 ноември агенцията съобщава за 334 смъртни случая при пациенти с COVID-19 за денонощие – тогавашния най-висок дневен брой от началото на пандемията.

Проблемът не е представян само като медицински. Той е свързван с недоверието в институциите, политическата нестабилност и дезинформацията.

„Магнитски“ и американската намеса в българския дневен ред

На 2 юни 2021 година Министерството на финансите на САЩ налага санкции по глобалния режим „Магнитски“ на Васил Божков, Делян Пеевски и Илко Желязков, както и на 64 свързани дружества.

Американското финансово министерство определя решението като най-голямото еднократно действие срещу корупцията по програмата дотогава. Това не е съдебна присъда, а административно санкционно действие, затова твърденията трябва да бъдат приписвани на американските власти.

На 10 февруари 2023 година следва втори пакет срещу Владислав Горанов, Румен Овчаров, Николай Малинов, Александър Николов и Иван Генов. Американските власти свързват случаите с предполагаеми корупционни схеми, влияние в енергетиката и действия в полза на руски интереси.

За американската публика санкциите затвърждават образа на България като важен съюзник с тежък институционален проблем. За българското общество те поставят въпроса защо чужда държава идентифицира рискове, които местната съдебна система рядко довежда до окончателни присъди.

Седем избора и една демокрация, която не се отказва

От април 2021 до октомври 2024 година България провежда седем предсрочни парламентарни избора. Правителства се създават трудно, коалициите се разпадат, а служебните кабинети се превръщат в повтарящ се механизъм.

Старият партиен модел губи способността си да произвежда стабилно мнозинство, докато новите антикорупционни формации не успяват да изградят трайна управленска конструкция.

Това може да се чете като слабост, но и като съпротива. Изборите остават конкурентни, властта се сменя, а гражданският протест запазва политическата си тежест.

През 2023 година Николай Денков и Мария Габриел договарят ротационна формула между ГЕРБ–СДС и „Продължаваме промяната – Демократична България“, но ротацията се проваля през пролетта на 2024 година. На 16 януари 2025 година е избрано правителството на Росен Желязков.

Американският разказ вече не е за първоначален посткомунистически преход. Той е за зряла, макар силно фрагментирана демокрация, която се бори с овладени институции, олигархични зависимости и загубено обществено доверие.

Украйна увеличава стратегическата тежест на България

Руското нападение срещу Украйна през февруари 2022 година рязко увеличава видимостта на България.

Страната е член на НАТО на Черно море, разполага с оръжия и боеприпаси от съветски тип, има исторически връзки с Русия, но е част от западната система за сигурност.

На 27 април 2022 година „Газпром“ спира доставките за България и Полша заради отказа им да плащат по поисканата рублева схема. The Washington Post представя решението като ескалация и опит енергията да бъде използвана за натиск.

През юни правителството на Кирил Петков експулсира 70 руски дипломати и служители – най-мащабното подобно действие в новата българска история.

Въпреки политическите спорове българската оръжейна индустрия се оказва важен източник на съвместими боеприпаси за Украйна. Първоначално голяма част от доставките преминава през посредници, а впоследствие парламентът одобрява и пряка военна помощ.

Газовата връзка с Гърция, въведена в експлоатация на 1 октомври 2022 година, осигурява достъп до азербайджански газ и до втечнен природен газ през гръцката система. Проектът намалява зависимостта от Русия.

В американското отразяване България се явява като страна на противоположни движения: силни русофилски нагласи, но и практически решения, които я закрепват по-дълбоко в евроатлантическия лагер.

България вече може да променя европейски решения

През 2020 година София отказва да одобри преговорната рамка за членство на Северна Македония в ЕС заради споровете по историята и езика, изпълнението на Договора за приятелство и отношението към хората с българско самосъзнание.

За част от западното отразяване това е исторически спор, който задържа стратегически процес. България обаче не е само „пречка“. Съгласието ѝ е необходимо, защото решенията за разширяването се вземат с единодушие.

През юни 2022 година българският парламент приема т.нар. френско предложение. То позволява началото на процеса, но включва условие българите да бъдат вписани в конституцията на Северна Македония. Парламентът в Скопие подкрепя компромиса, но конституционната промяна остава неизпълнена.

Страна, която дълго е била обект на решенията на великите сили, вече може сама да влияе върху бъдещата карта на Европа.

Шенген и еврото: България влиза в ядрото на Европа

На 31 март 2024 година отпадат проверките по вътрешните въздушни и морски граници с останалите държави от Шенген. От 1 януари 2025 година са премахнати и проверките по вътрешните сухопътни граници.

На 1 януари 2026 година България приема еврото и става 21-вият член на еврозоната. Associated Press показва първите евро банкноти, излизащи от банкоматите в София, но поставя събитието в по-широк контекст: почти две десетилетия след присъединяването към ЕС страната влиза в още едно от неговите ядра.

Преходът предизвиква страхове от поскъпване и загуба на национална символика. Националистически и проруски организации използват темата, а социалните мрежи разпространяват неверни твърдения за конфискация на спестявания и икономически срив.

Еврото обаче е продължение на процес, започнал с валутния борд през 1997 година. Левът първо е фиксиран към германската марка, а после към еврото. Членството в еврозоната дава на България участие в институциите, чиито решения вече я засягат пряко.

То има и геополитическо значение. Финансовото и институционалното откъсване на страната от западната система става значително по-трудно обратимо.

Политическият обрат през 2025–2026 година

В края на 2025 година мащабни протести изпълват София и други градове. Започнали срещу проектобюджета за 2026 година, те постепенно придобиват широк антикорупционен характер. В центъра на недоволството е и влиянието на Делян Пеевски – политик, санкциониран от САЩ и Великобритания, чиято формация подкрепя парламентарно управлението.

На 11 декември правителството на Росен Желязков подава оставка.

През януари 2026 година Румен Радев напуска президентския пост, за да влезе в партийната политика. Вицепрезидентът Илияна Йотова поема президентската длъжност.

На изборите на 19 април водената от Радев коалиция „Прогресивна България“ печели 44,6% от гласовете и 131 от 240 места. На 8 май парламентът избира Радев за министър-председател със 124 гласа „за“, 70 „против“ и 36 „въздържал се“.

Американското отразяване подчертава двойствеността на мандата. Радев печели подкрепа с обещание да разруши олигархичния модел и да прекрати политическата фрагментация. Критичните му позиции към санкциите срещу Русия и военната помощ за Украйна обаче пораждат въпроси за външната политика.

През юни новото правителство обявява, че България прекратява изпращането на оръжие за Украйна, като запазва други форми на подкрепа. Същевременно страната продължава да укрепва източния фланг на НАТО. През август правителството одобрява придобиването на седем минни ловци от Белгия и Нидерландия за защита на Черно море и участие в разширената противоминна дейност на България, Румъния и Турция.

Днешната България не може да бъде описана просто като „проруска“ или „проамериканска“. Тя остава институционално закрепена в ЕС и НАТО, но вътрешните политически промени влияят върху формата на ангажимента ѝ към общите западни политики.

България вече не е бележка под линия

В началото на ХХ век американците научават за България чрез една отвлечена мисионерка. Географията е неясна, границите са объркващи, а българите са наричани „бандити“, „комити“, „въстаници“ или поданици на разпадаща се империя.

През 1912 година България вече е армията, която превзема Одрин и достига до подстъпите на Константинопол. През Първата световна война излизането ѝ от конфликта ускорява разпадането на Централните сили. През Втората световна война страната прави избори, оставили едновременно примери за гражданска смелост и тежка историческа отговорност.

Студената война я свежда до „най-верния съветски сателит“, но дори тогава България намира собствени пътища към Америка. Чрез гласа на Георги Марков, изкуството на Кристо, музиката на „Мистерията на българските гласове“, спортните шампиони и киселото мляко тя се измъква от политическата карикатура.

Лятото на 1994 година дава един от най-силните ѝ американски образи: не жертва, не сателит и не проблем, а нация, която побеждава действащия световен шампион пред очите на милиони.

През XXI век България продължава да попада в новините заради корупцията, демографския спад, слабите институции и политическата нестабилност. Но това вече е само част от историята.

Днес тя е член на НАТО, Европейския съюз, Шенген и еврозоната. Тя е черноморска държава на източния фланг на Алианса, производител на оръжие и боеприпаси, енергиен коридор и участник в решенията за бъдещите граници на ЕС.

Най-важната промяна не е, че американските медии винаги представят България положително. Не я представят. Промяната е, че вече не могат лесно да я опишат като безгласна периферия.

През 1901 година България е далечното място, където се разиграва драмата „Мис Стоун“. През 1912 година е държавата, която разтърсва една империя. През 1943 година е общество, в което политици, духовници и граждани се противопоставят на депортацията, докато държавната администрация участва в унищожаването на еврейските общности от окупираните територии. През 1994 година е световна футболна сензация. След 2022 година е държава, чиито решения влияят върху войната, енергетиката и европейската сигурност. През 2026 година тя вече е част от политическото, военното и валутното ядро на Европа.

Американските заглавия невинаги са били точни. Понякога са били снизходителни, сензационни или несправедливи. Те често са виждали Балканите там, където е трябвало да видят България, и Москва там, където е имало собствен български избор.

Но зад чуждите определения остава една последователна истина.

България никога не е била просто малка държава, през която преминава историята.

Много пъти именно България е променяла нейната посока. И днес тя стои здраво на картата на Европа — не като периферия на историята, а като държава със собствен глас, памет и стратегическа тежест.